И колкото и да ми се иска да я видя отново, зная, че никога няма да се върне. Сега тя навярно заема висок пост, омъжена е за човека, когото обича, аз сигурно имам много внуци и моята кръв ще пребъде на тази земя, а грешките ми ще бъдат простени.

Щом Шерин си дойде у дома, надавайки радостни възгласи, докато прегръщаше и притискаше стреснатия Виорел, разбрах, че всичко е минало дори по-добре от очакванията. Почувствах, че Господ е чул молитвите ми и сега тя няма какво повече да търси; най-сетне можеше да се адаптира към някакъв нормален живот, да отгледа детето си, да се омъжи отново и да престане да се тревожи както досега, защото това я правеше едновременно еуфорична и потисната.

— Обичам те, мамо.

И аз на свой ред я прегърнах и я притиснах към себе си. Признавам си, че през всичките тези нощи, докато нея я нямаше, изпадах в ужас да не би да изпрати някого да вземе Виорел и повече никога да не се върнат.

След като се нахрани и окъпа, след като ни разказа за срещата с рождената си майка, след като ни описа Трансилвания (аз не си я спомнях много добре, понеже тогава просто търсех сиропиталището), я попитах кога смята да се връща в Дубай.

— Другата седмица. Преди това трябва да отида до Шотландия, за да открия някого.

Мъж!

— Една жена — продължи тя. Вероятно беше забелязала моята съзаклятническа усмивка. — Усещам, че имам мисия. Докато отдавах почитта си на живота и природата, открих неща, за които не подозирах, че съществуват. Онова, което смятах, че е само в танца, е навсякъде. И е с облика на жена. Аз видях в…

Уплаших се. Казах й, че нейната мисия е да възпита сина си, да се усъвършенства в работата си, да печели повече пари, да се омъжи отново и да почита Господ — такъв, какъвто Го познаваме.

Ала Шерин не ме разбра правилно.

— Случи се една нощ, докато седяхме около огъня, пиехме, разказвахме си весели истории, слушахме музика. Освен веднъж в ресторанта през останалите дни, прекарани там, не почувствах необходимостта да танцувам, сякаш трупах енергия за нещо по-различно. Внезапно усетих, че всичко край мен е живо и пулсира — аз и Творението бяхме едно. Плаках от щастие, когато огнените езици сякаш добиха облика на жена — състрадателна жена, която ми се усмихваше.

Потреперих. Със сигурност ставаше дума за циганска магия. Същевременно отново съзрях образа на малката ученичка, която казва, че е видяла „жена в бяло“.

— Не се подвеждай по тия неща. Те идват от дявола. Ти винаги си имала добър пример в нашето семейство, не можеш ли просто да живееш нормално?

Очевидно бях избързала със заключението си, че пътуването в търсене на рождената й майка се е отразило добре. Ала вместо да реагира агресивно както друг път, тя продължи да се усмихва.

— Какво значи нормално? Защо татко винаги е затрупан с работа, след като имаме достатъчно пари да изхраним три поколения? Той е почтен човек и заслужава парите, които получава, но все повтаря, и то с известна гордост, че е затрупан с работа. За какво? Докъде иска да стигне?

— Той е човек, който води достоен живот.

— Докато живеех с вас, щом си дойдеше от работа, той ме разпитваше за задълженията ми и ми даваше примери за това колко е важна за света неговата работа, включваше телевизора и коментираше политическата ситуация в Ливан, а преди да заспи, четеше техническа литература. Винаги беше зает.

С теб е същото. Аз винаги бях най-хубаво облеченото дете в училище, водеше ме на тържествата, грижеше се за реда в дома ни, винаги си била внимателна, любвеобилна, възпита ме добре. А сега, когато старостта приближава, какво смятате да правите с живота си — вече съм пораснала и независима.

— Ще пътуваме. Ще обиколим света, ще се наслаждаваме на заслужената си почивка.

— А защо не започнете отсега, когато все още сте здрави?

Вече си бях задавала този въпрос. Но чувствах, че съпругът ми се нуждае от работата си — не заради парите, а защото тя го караше да се чувства полезен, защото можеше да докаже, че бежанецът също достойно изпълнява задълженията си. Когато беше в отпуск и в града, все си намираше причина да отскочи до службата, да поговори с приятели, да вземе това или онова решение — неща, които биха могли и да почакат. Насила го карах да отидем на театър, на кино, по музеите. Той правеше каквото исках, но аз чувствах, че се отегчава. Интересуваха го единствено фирмата, работата, сделките.

За първи път разговарях с нея, сякаш е моя приятелка, а не дъщеря, но използвах език, който да не ме принизи в очите й и който тя лесно би разбрала.

— Искаш да кажеш, че баща ти също се опитва да запълни така наречените от теб „бели полета“?

— В деня, когато той се пенсионира, макар да вярвам, че този ден никога няма да дойде, можеш да си сигурна, че ще изпадне в депресия. Какво да прави с толкова трудно извоюваната свобода? Всички ще го поздравяват за блестящата кариера, за оставеното наследство, за цялостното управление на фирмата. Но никой няма да има време за него — животът ще продължи да си тече и всички ще са потопени в него. Татко отново ще се почувства прокуден, но този път няма да има държава, в която да намери убежище.

— Ти имаш ли по-добра идея?

— Имам само една — не искам това да се случи и с мен. Не ме разбирай погрешно, не ви обвинявам за примера, който сте ми дали. Но имам нужда да променя нещо.

Спешно да променя нещо.

Седеше в пълен мрак.

Детето, то се знае, веднага излезе от стаята — нощта е царството на ужаса, на кошмарите от миналото, от времето, когато сме бродили като цигани, както моят бивш учител — дано Майката се смили над душата му и прояви ласкави грижи за него, докато дойде времето да се върне.

Атина не знае какво да прави, откакто загасих лампата. Пита ме за сина си, казвам й да не се безпокои, да го остави на мен. Излизам, пускам телевизора, намирам канал с анимационни филми, изключвам звука — детето е като хипнотизираш), и готово, проблемът е решен. Питам се как е било в миналото, защото жените идваха за същия ритуал, в който сега Атина трябваше да вземе участие, водеха децата си, но нямаше телевизия. Какво са правели хората, които е трябвало да бъдат обучавани?

Б, това не е мой проблем.

Онова, което детето усеща пред телевизора — врата към друга реалност, — е същото каквото ще предизвикам у Атина. Всичко, е толкова просто и в същото време — сложно! Просто е, защото е достатъчно само да промениш нагласата си — повече няма да търся щастието. От този момент нататък аз съм независима, ще гледам на света със собствените си очи, а не с очите на другите. Ще търся единствено приключение в това, че съм жива.

А е сложно, понеже се питам защо няма да търся щастието, след като съм научила, че това е единствената цел, която си струва? Защо да рискувам по път, който другите не са рискували да изберат?

В края на краищата какво е щастието?

Любов, казват ми. Ала любовта никога не носи, а и никога не е носила щастие. Тъкмо обратното, свързана е с тъга, прилича на бойно поле, представлява много безсънни нощи, в които си задаваме въпроса дали постъпваме правилно. Истинската любов е екстаз и агония.

Тогава спокойствие. Спокойствие ли? Ако се вгледаме в Майката, тя никога не бездейства. Зимата се бори с лятото, слънцето и луната все не се срещат, тигърът преследва човека, който се страхува от кучето, което гони котката, която гони мишката, която плаши човека.

Парите носят щастие. Отлично, значи всички хора, които разполагат с достатъчно пари да живеят охолно, биха могли да престанат да работят. Но те продължават постарому, сякаш се боят да не загубят всичко. Парите носят още пари, истина е. Мизерията може да донесе нещастие, но обратното не е вярно.