— Смяташе ли, че отново ще ме видиш?
Отвръщам положително. От жената на Ром Баро разбрах, че е била в неговия ресторант.
— Задава се буря. Не искаш ли да поспиш малко?
— Нищо не чувам. Вятърът нито се е усилил, нито е утихнал — като преди малко е. Предпочитам да поговорим.
— Повярвай ми. Имам колкото искаш време, имам целия живот, който ми остава, за да бъда до теб.
— Не ми казвай това сега.
— …но ти си уморена — продължавам, преструвайки се, че не съм чула думите й.
Виждам, че се задава буря. Като всяка буря тя носи разруха, но в същото време напоява полята и мъдростта на небесата се спуска заедно с дъжда. Като всяка буря и тя ще отмине. Колкото по-силна е, толкова по-бързо ще отмине.
С Божията помощ съм се научила да се справям с бурите.
И сякаш небесата са чули думите ми и закапват първите капки. Момичето допушва цигарата си, аз я хващам за ръцете и я отвеждам до моето легло. Тя ляга и затваря очи.
Не зная колко време е спала. Гледах я, без да мисля за нищо, а гласът, който някога бях чула в гората, ми нашепваше, че всичко е наред, че не бива да се безпокоя, че промените, които съдбата налага на хората, са благоприятни, ако успеем да разгадаем какво се съдържа в тях. Не зная кой я е взел от сиропиталището, кой я е възпитал и превърнал в независимата жена, каквато ми изглеждаше. Изрекох една молитва за семейството, помогнало на дъщеря ми да оцелее и да има по-добър живот. Насред молитвата изпитах ревност и отчаяние и се укорих, и спрях да се моля на света Сара — дали наистина е трябвало да я върне тук? Пред мен беше всичко, което изгубих и никога нямаше да мога да си възвърна.
Но това беше и физическото проявление на любовта ми. Аз не знаех нищо и в същото време пред мен се разкри всичко. Отново видях сцените, когато си мислех за самоубийство, за аборт, когато мислех да се махна от това място и да отида докъдето ми стигнат силите. Видях разговора си с природата, която от този момент нататък присъстваше много силно в живота ми и никога не ме изостави, въпреки че малцина от племето знаеха за това. Моят закрилник ме намери да се скитам из гората. Той можеше да разбере всичко, но почина.
„Светлината е нестабилна — угасва от вятъра, пали се от светкавицата, никога не блести като слънцето, но си струва да се борим за нея“, казваше той.
Беше единственият, който ме прие и убеди племето, че мога да се върна и да бъда част от живота му. Единственият с достатъчно авторитет, за да предотврати изгонването ми. И за съжаление единственият, който никога няма да види дъщеря ми. Плаках за него, докато тя спеше неподвижно в леглото, тя, която навярно бе свикнала с всички възможни удобства. Отново ме връхлетяха хиляди въпроси — кои са родителите й, къде живее, завършила ли е университет, дали обича някого, какви са плановете й. Но не аз бях прекосила света, за да я открия, тъкмо обратното. Следователно не аз трябваше да задавам въпросите, а само да отговарям на тях.
Тя отвори очи. Прииска ми се да докосна косите й, да я погаля — запазила съм за нея тези ласки през всичките изминали години, — но не знаех как ще реагира и затова не посмях.
— Ти дойде тук, за да разбереш защо…
— Не. Не искам да разбера какво кара една майка да изостави детето си. Няма оправдание за такова нещо.
Думите й пронизаха сърцето ми като стрела и аз не знаех какво да кажа.
— Коя съм? Каква кръв тече във вените ми? Вчера, след като разбрах, че мога да те открия, изпаднах в ужас. Откъде да започна? Ти, както и всички циганки, би трябвало да можете да гадаете бъдещето на карти, нали?
— Не е така. Правим това единствено за
— …аз съм част от племето. Макар че жената, която ме е родила на този свят, ме е пратила далеч.
— Да.
— Тогава защо съм тук? Вече видях лицето ти, мога да се върна в Лондон, отпуската ми свършва.
— Искаш ли да ти разкажа за баща ти?
— Не ме интересува.
И внезапно разбрах с какво мога да й помогна. Сякаш нечий чужд глас излизаше от устата ми:
— Опознай кръвта, която тече във вените ми и в твоето сърце.
Моят учител говореше чрез мен. Тя отново затвори очи и спа непробудно в продължение на дванайсет часа.
На другия ден я заведох в покрайнините на Сибиу, където бяха направили музей с къщи от района. За първи път имах удоволствието да й приготвя закуска. Беше отпочинала и не така напрегната, питаше ме разни неща за циганската култура, въпреки че никога не пожела да узнае каквото и да било за мен. Сподели малко за живота си, узнах, че съм баба! Не каза нищо за съпруга или осиновителите си. Спомена, че продава терени на едно далечно място и че скоро ще трябва да се върне на работа.
Казах й, че мога да я науча да прави амулети, за да се предпази от злото, но тя не прояви интерес. Ала щом заговорих за лековити билки, ме помоли да й покажа как да ги разпознава. В градината, където се разхождахме, аз се опитах да й предам цялото си познание, макар да бях убедена, че ще забрави всичко, когато се прибере у дома си — вече знаех, че домът й е в Лондон.
— Ние не притежаваме земята, тя притежава нас. Тъй като преди все сме били на път, всичко край нас е наше — растенията, водата, местата, през които са пътували каруците ни. За нас са важни единствено природните закони — силните оцеляват, а ние, слабите, вечно прокудените, сме се научили да прикриваме малкото си сила, за да се възползваме от нея в точния момент.
Не вярваме, че Бог е сътворил света. Вярваме, че Бог е светът, ние сме в Него и Той е в нас. Въпреки че…
Млъкнах. Но реших да продължа, защото това беше единственият начин да отдам почит на моя за- крилник.
— …по мое мнение би трябвало да го наричаме Богиня. Майка. Не жена, която изоставя детето си в сиропиталище, а такава, която е вътре в нас и която ни закриля, когато сме в беда. Винаги ще е с нас, когато вършим ежедневните си задачи с любов, с радост и с разбирането, че това не е наказание, а начин да възхваляваме Творението.
Атина — вече знаех нейното име — отмести поглед към една от къщите в градината.
— Това какво е? Църква ли е?
Часовете, които прекарах край нея, ми позволиха да се съвзема. Попитах я дали не иска да сменим темата. Тя помисли малко, преди да отговори.
— Искам да продължа да слушам каквото имаш да ми казваш. Въпреки че, доколкото разбирам от прочетеното преди, това, което говориш, не е съвсем според циганските схващания.
— Моят закрилник ме е научил така. И понеже знаеше разни неща, които циганите не знаят, накара племето отново да ме приеме. А докато се учех, той ми разкри силата на Майката — на мен, която се бях отрекла от тази благословия.
Сграбчих едно малко храстче.
— Ако някой ден синът ти има треска, постави го до някое младо растение и разтърси листата — треската ще премине в растението. Ако чувстваш тъга, направи същото.
— Предпочитам да продължиш да ми говориш за твоя закрилник.
— Той ми казваше, че в началото Творението било много самотно. Тогава създало още някой, с когото да си приказват. Тези двама чрез любовен акт създали трети и оттам насетне всичко се умножило хиля- дократно, безчет. Преди малко ме попита за онази църква — не зная кой я е построил и не ме интересува. Моят храм са градината, небето, водата на езерото и реката, която го захранва. Моят народ са хората, с които споделяме еднакви виждания, а не онези, с които ме свързват кръвни връзки. Моят ритуал е да бъда с тези хора и да отдавам почитта си на всичко наоколо. Кога смяташ да се връщаш у дома?
— Може би утре. Стига да не преча.
Още една стрела прониза сърцето ми, но нищо не можех да кажа.
