седмица, без да бъдат обидени от някого.

После пък се оплакват, че не отговаряме директно на въпросите, че се опитваме да се прикрием, че никога не говорим открито за произхода си. За какво да го правим? Всеки човек е в състояние да разпознае циганина и знае как да се „предпази“ от нашата „лошотия“.

Когато се появи някоя учена жена, усмихва се и казва, че е част от нашата култура и раса, веднага заставам нащрек. Може да е пратена от Секуритате — тайната полиция на смахнатия диктатор, Вожда, Карпатския гений, Лидера. Казват, че са го осъдили и разстреляли, но аз не вярвам. Синът му още има власт из района, въпреки че в момента се води за изчезнал.

Момичето настоява. Усмихва се, сякаш това, което казва, е много забавно. Твърди, че майка й е циганка и тя искала да я открие. Има пълното й име — как е могла да се сдобие с такава информация без помощта на Секуритате?

По-добре да не дразня хора, които имат връзки в правителството. Казвам й, че нищо не знам, аз съм просто циганин, който е решил да води почтен живот, но тя продължава да настоява — иска да види майка си. Всъщност знам коя е майка й, знам, че преди двайсет и няколко години тя роди дете, остави го в приют и повече нищо не чу за него. Бяхме принудени да я приемем сред нас заради онзи ковач, дето се мислеше за господар на света. Но кой може да ми гарантира, че тая млада жена пред мен е дъщеря на Лиляна? Преди да потърси майка си, трябва да се научи да зачита обичаите ни, а не да идва облечена в червено, тъй като днес не е нейната сватба. Трябва полата й да е по-дълга, за да не предизвиква мъжете. И не може да говори с мен по тоя начин.

Ако днес я споменавам в сегашно време, то е, защото за онези, които са все на път, времето не съществува, само пространството. Идваме от много далеч — едни казват, че от Индия, други твърдят, че корените ни са в Египет, но е факт, че носим миналото си така, сякаш се случва днес. И продължават да ни преследват.

Момичето се опитва да е любезно, дава ми да разбера, че познава културата ни, при положение че това няма никакво значение. А би трябвало да познава и традициите ни.

— В града узнах, че вие сте Ром Баро, старейши-ната тук, тъй да се каже. Преди да дойда, научих доста за нашата история…

— Моля ви, не „нашата“. Тя е моя, на жена ми, на децата ми, на племето ми. Вие сте европейка. Вас никога не са ви замеряли с камъни на улицата както мен преди пет години.

— Мисля, че нещата се оправят.

— Те вечно се оправят, за да може после да се влошат отново.

Но тя не престава да се усмихва. Поръчва си уиски — нашите жени никога не биха направили това.

Ако беше влязла тук само за да пие или да си търси компания, щях да се отнасям с нея като с клиент. Научих се да бъда любезен, внимателен, изискан, понеже работата ми зависи от това. Когато посетителите в моя ресторант пожелаят да научат нещо повече за циганите, им разказвам разни любопитни факти, препоръчвам им да послушат оркестъра, който се кани да свири след малко, коментирам някой и друг детайл от нашата култура и те си излизат с впечатлението, че знаят всичко за нас.

Но това момиче не е дошло тук да търси туристически атракции. То твърди, че е от нашата раса.

Отново ми подава удостоверението, което правителството й е издало. Смятам, че правителството убива, краде и лъже, но не поема риска да раздава фалшиви удостоверения. Тя наистина трябва да е дъщерята на Лиляна, защото в документа е написано пълното й име и мястото, където е живяла. От телевизията разбрах, че Карпатският гений, Бащата на народа, нашият Вожд, онзи, който ни принуди да гладуваме, докато изнасяше всичко за чужбина, който имаше дворци и позлатени прибори, докато народът умираше от изтощение, онзи човек заедно с проклетата си жена са карали Секуритате да обикаля приютите и да взема бебета, за да ги обучава като държавни убийци.

Вземали само момчетата, а момичетата оставяли. Може наистина да е дъщерята.

Отново поглеждам удостоверението и си мисля дали трябва, или не трябва да казвам къде е майка й. Лиляна заслужава да се срещне с тази чужденка, която твърди, че е „една от нас“. Лиляна заслужава да се изправи срещу тази жена, смятам, че страда достатъчно, след като предаде народа си — легна с един гайо (Б. р.: Нером, чужденец.) и посрами страната си. Може би е дошъл моментът да се сложи край на нейните мъки, да види, че дъщеря й е оцеляла, спечелила е пари и дори може да й помогне да се измъкне от мизерията, в която се намира.

Току-виж, и аз изкарам нещо за информацията. И в бъдеще нашето племе да получи някои облаги, тъй като живеем в смутни времена, когато всички повтарят, че Карпатският гений е мъртъв, показват сцени от екзекуцията му, но той може утре да се върне, да се окаже, че всичко е било брилянтен замисъл, за да разбере кой е на негова страна и кой е готов да го предаде.

Музикантите ще засвирят всеки момент, по-добре да си говорим за сделка.

— Знам къде се намира тази жена. И мога да ви заведа при нея.

Тонът ми сега е по-любезен.

— Но смятам, че тази информация струва нещо.

— Подготвена съм за това — отговаря и ми подава много повече пари, отколкото смятах да й поискам.

— Не покрива дори таксито дотам.

— Ще получите още толкова, когато стигна.

И усещам как за първи път тя се колебае. Сякаш се страхува да продължи. Веднага прибирам парите, които остави на бара.

— Утре ще ви заведа при Лиляна.

Ръцете й треперят. Поръчва още едно уиски, но внезапно в бара влиза някакъв мъж и цветът й се променя. Мъжът веднага идва към нея. Разбирам, че двамата са се запознали предишния ден, а днес разговарят като стари приятели. Неговите очи я желаят. Тя ясно осъзнава това и го предизвиква още повече. Мъжът поръчва бутилка вино, двамата сядат на една маса и май историята за майката е напълно забравена.

Но аз искам и другата половина от парите. Докато сервирам напитките, питам в кой хотел е отседнала и казвам, че ще бъда там в десет часа сутринта.

Още на първата чаша вино каза — без да съм питал каквото и да било, разбира се, — че има приятел, полицай от Скотланд Ярд. Естествено, че беше лъжа. Трябва да бе прочела погледа ми. Опитваше се да ме отдалечи от себе си.

Отвърнах, че и аз имам приятелка и резултатът стана равен.

Десет минути след като музиката засвири, тя стана. Бяхме разговаряли съвсем малко. Изобщо не ме попита за моите проучвания, свързани с вампирите — само общи приказки, впечатления от града, недоволство от пътищата. Но онова, което видях в следващия миг — по-точно което всички присъстващи в ресторанта видяха, — беше една богиня, която се разкрива в цялото си величие, жрица, която призовава ангелите и демоните.

Очите й бяха затворени и тя изглеждаше така, сякаш вече не знае коя е, къде се намира, какво търси на тоя свят. Сякаш се носеше и призоваваше миналото си, разкриваше настоящето и предсказваше бъдещето. Съчетаваше еротика и святост, порнография и същевременно открито боготворене и преклонение пред природата.

Всички престанаха да се хранят и приковаха погледи към нея. Тя вече не следваше музиката. Музикантите се опитваха да следват нейните стъпки. А оня ресторант в мазето на стара сграда в Сибиу се превърна в египетски храм, където се събират поклонниците на Изида за своите ритуали за плодородие. Ароматът на печено месо и вино бе заменен от миризмата на тамян и ние изпаднахме в същия транс. Откъснахме се от света и влязохме в непознато измерение.

Струнните и духовите инструменти престанаха да свирят. Останаха само ударните. Атина танцуваше, сякаш не е там. Пот капеше от лицето й, а босите й крака удряха силно по дървения под. Една жена стана и внимателно върза кърпа на гърдите и врата й, тъй като нейната блуза всеки момент щеше да се свлече от раменете. Но тя сякаш не забелязваше, намираше се в други светове, търсеше едва доловимите им граници