се издига в небесата или се спуска към ада в зависимост от състоянието на човека. И на двете места научава необходимите й неща — било как да съсипе ближния или да лекува. Ала аз вече не се интересувам от тези лични пътища. Според нашите ритуали се нуждая от… слушате ли ме какво говоря?

— Не.

Видях, че е спряла насред улицата и гледа към едно изоставено момиченце. В същия миг пъхна ръка в чантата си.

— Не го правете — казах. — Погледнете към другия тротоар. Там стои жена с лоши очи. Тя е оставила детето, за да…

Извади няколко монети, но аз задържах ръката й.

— Да я поканим да хапне нещо. Ще има повече полза.

Поканих детето да дойде с нас до близката закусвалня, купих сандвич и му го подадох. То се усмихна и ми благодари, докато очите на жената от отсрещния тротоар сякаш искряха от омраза. А сивите зеници на момичето до мен за първи път изразяваха уважение за стореното.

— Какво точно ми казвахте?

— Няма значение. Знаете ли какво се случи преди малко? Вие изпаднахте в съшия транс както при танцуването.

— Грешите.

— Не, не греша. Нещо докосна подсъзнанието ви, може би сте видели самата себе си, ако не сте били осиновена — как просите по улиците. В този момент умът ви е престанал да реагира. Духът ви е излязъл на повърхността, спуснал се е в ада и се е срещнал с демоните от миналото. Затова не забелязахте жената на другия тротоар — бяхте в транс. Объркан транс, хаотичен, който ви караше да извършите нещо добро на теория, но напълно безполезно на практика. Сякаш се намирахте в…

— …интервал между буквите. В мига, когато едната музикална нота е свършила, а следващата още не е почнала.

— Точно така. А предизвикан по такъв начин транс може да бъде много опасен.

За малко да кажа: „Този вид транс е предизвикан от страха — парализира човека, отнема му способността да реагира, тялото му остава безответно, душата му отсъства. Вие се ужасихте какво би могло да се случи, ако съдбата не ви беше превела по този път.“ Но тя бе оставила куфарите си на земята и ме гледаше в очите.

— Коя сте вие? Защо ми казвате всичко това?

— Като лекар ме наричат Диъдри О’Нийл. Много ми е приятно, а вие как се казвате?

— Атина. Но в паспорта ми пише Шерин Халил.

— Кой ви нарече така?

— Не е важно. Но аз не ви попитах за името, попитах коя сте. И защо дойдохте при мен. И защо аз изпитах необходимост да поговоря с вас. Дали не бе предизвикана от факта, че бяхме единствените жени в онзи хотел? Не ми се вярва. Освен това ми казвате неща, които имат смисъл в живота ми.

Тя отново взе куфарите си и продължихме към спирката на автобуса.

— Аз също имам друго име — Еда. Но то не е избрано случайно. И не вярвам, че случайността ни е събрала.

Пред нас беше вратата на автогарата. Разни хора влизаха и излизаха. Униформени военни, селяни, красиви жени, облечени като през петдесетте години.

— Щом не е била случайността, тогава какво според вас?

Оставаше още половин час до тръгването на автобуса и аз можех да й отговоря, че е била Майката. Някои избрани души излъчват особен вид сияние. Писано им е да се срещнат. А ти, Шерин или Атина, си една от тези души, но трябва доста да поработиш, за да бъде енергията в твоя полза.

Можех да й обясня, че съм тръгнала по класическия път на една магьосница, която чрез своята индивидуалност търси контакт с горните и долните светове, но постига само разрушаването на собствения си живот — служи, отдава енергия, но никога не я получава обратно.

Можех да й обясня, че макар пътищата да са индивидуални, винаги съществува етап, когато хората се свързват, празнуват заедно, обсъждат трудностите си и се подготвят за Прераждането на Майката. Че контактът с Божествената светлина е най-истинското нещо, което едно човешко същество може да изпита, но дори и при това положение според традицията, която следвам, този контакт не може да бъде осъществен самостоятелно, понеже има години, векове на преследвания и ние сме научили много от тях.

— Не искате ли да влезете и да изпиете едно кафе, докато чакам автобуса?

Не, не исках, защото накрая можеше да кажа неща, които точно в момента щяха да бъдат погрешно изтълкувани.

— Някои хора се оказаха много важни в живота ми — продължи тя. — Хазяинът ми например. Или един калиграф, с когото се запознах в пустинята край Дубай. Може да ми кажете неща, които да споделя с тях, да им се отплатя за това, на което са ме научили.

Излизаше, че вече е имала учители в живота си — чудесно! Значи духът й вече бе зрял. Трябваше просто да продължи да го тренира. В противен случай щеше да изгуби завоюваното. Но дали аз бях точният човек?

За част от секундата се помолих на Майката да ми помогне, да ми каже нещо. Не получих отговор, но това не ме изненада, защото Тя постъпваше така винаги когато ми се налагаше да се нагърбя с отговорността за някое решение.

Подадох визитната си картичка и поисках нейната. Тя ми даде някакъв адрес в Дубай — въобще не знаех къде се намира тази страна.

Реших да се пошегувам и да я изпитам още мъничко.

— Все пак не е ли съвпадение, че трима англичани се срещат в някакъв хотел в Букурещ?

— От визитката виждам, че сте от Шотландия. Онзи мъж май работи в Англия, но аз не знам нищо за него.

Пое дълбоко въздух.

— А аз съм… румънка.

Обясних й, че спешно трябва да се върна в хотела и да стегна куфарите си.

Сега вече знаеше как да ме намери и ако ни беше писано, щяхме да се срещнем отново. Трябва да позволяваме на съдбата да се намесва в живота ни и да решава кое е най-доброто за всички.

Тия европейци идват и си въобразяват, че знаят всичко, че заслужават по-специално отношение, че имат правото да ни засипват с въпроси и че сме длъжни да им отговаряме. От друга страна, смятат, че като заменят името ни с нещо по-сложно като „пътуващ народ“ или „роми“, могат да оправят допуснатите в миналото грешки.

Защо не си ни наричат цигани, а се опитват да заличат легендите, според които винаги сме изглеждали прокълнати в очите на света? Обвиняват ни, че сме плод на връзката между жена и самия дявол. Казват, че човек от нашата раса е изковал пироните, с които Христос е бил прикован към кръста, че майките трябва да внимават, когато наближават нашите каруци, защото сме имали навика да крадем деца и да ги караме да ни робуват.

Затова в хода на историята спрямо нас са били извършени много злини — през средновековието са обвинявали циганките, че са вещици, в продължение на векове в немските съдилища не са приемали нашите показания. Когато нацизмът се развилия из Европа, аз вече бях роден. Видях как депортираха баща ми в концентрационен лагер в Полша. На дрехите му бяха пришили унизителния знак — черния триъгълник. От петстотинте хиляди цигани, изпратени на каторжен труд, оцеляха едва пет хиляди.

Но никой, абсолютно никой не иска да слуша това.

В този забравен район на света, където са решили да се установят повечето племена, нашата култура, религия и език бяха забранени до миналата година. Ако попитате когото и да било от града какво му е мнението за циганите, без да се замисли, ще ви отговори: „Всичките са крадци.“ Колкото и да се опитваме да водим нормален живот, да изоставим вечното скитане и да живеем на места, където знаят кои сме, расизмът продължава. Децата ми са принудени да седят на задните чинове в училище и не минава и