неговата служителка.

— Тя е прекрасен човек и го отдава на наученото от вас. Мисля да ви направя съдружник. Навярно би било полезно да пращам продавачите си да учат кали-графия, особено сега, когато Атина ще излиза в едномесечен отпуск.

— Не би помогнало особено — отвърнах. — Калиграфията е просто един от начините, които Аллах — слава на името Му! — ни е дал. Учи ни да бъдем търпеливи, обективни, учи ни на преклонение и елегантност, но всичко това можем да научим и от…

— …от танца — допълни Атина, която беше наблизо.

— Или като продаваме недвижимо имущество — добавих аз.

Когато всички си тръгнаха, а детето си легна в единия ъгъл на шатрата, защото очите му вече се затваряха, аз донесох материала по калиграфия и я помолих да напише нещо. По средата на думите взех перото от ръката й. Беше настъпил моментът да й кажа каквото имах да казвам. Предложих да се поразходим из пустинята.

— Ти вече научи достатъчно — започнах аз. — Ка-лиграфията ти е все по-лична и по-непринудена. Вече не е преповтаряне на красивото, а собствен творчески подход. Ти узна онова, което големите творци са научили — за да бъдат пренебрегнати правилата, първо е необходимо да се познават и зачитат.

Вече не са ти нужни инструментите, с които си учила. Вече не ти е необходима хартия, мастило и перо, тъй като пътят е по-важен от онова, което те е накарало да тръгнеш по него. Веднъж ми каза, че човекът, който те е научил да танцуваш, си е представял музиката — и дори и така е бил в състояние да следва необходимия и точен ритъм.

— Именно.

— Ако всички думи бяха навързани, те нямаше да имат смисъл. Биха затруднили възприемането. Трябва да има интервали, празни полета.

Тя кимна в знак на съгласие.

— И въпреки че владееш думите, ти все още не владееш интервалите. Когато ръката ти е концентрирана, е безгрешна. Но докато минава от една дума на друга, тя се губи.

— Как го разбрахте?

— Прав ли съм?

— Напълно. За части от секундата, преди да се съсредоточа върху следващата дума, аз се губя. Настойчиво ме завладяват нещата, за които не искам да мисля.

— А знаеш ли за какво точно става въпрос?

Атина знаеше, но не каза нищо, докато не се върнахме в шатрата и не прегърна заспалия си син. Очите й бяха пълни със сълзи, въпреки че правеше всичко възможно да се овладее.

— Емирът каза, че ще излизаш в отпуск.

Тя отвори вратата на колата, завъртя ключа и потегли. Известно време само звукът от мотора нарушаваше тишината на пустинята.

— Зная какво имахте предвид — каза накрая. — Когато пиша, когато танцувам, аз съм водена от Ръката, създала всичко на този свят. Когато гледам заспалия Виорел, знам, че той знае, че е плод на любовта ми към неговия баща, въпреки че вече от година не съм го виждала. Но аз…

Отново млъкна. Тишината беше интервалът между думите.

— …но аз не познавам ръката, която е заклатила люлката ми за първи път. Ръката, която ме е вписала в книгата на този свят.

Аз само кимнах в знак на съгласие.

— Смятате ли, че това е важно?

— Невинаги. Но в твоя случай, докато не докоснеш тази ръка, няма да подобриш… да речем… кали- графията си.

— Не знам защо трябва да търся жената, която никога не си направи труда да ми даде любовта си.

Затвори вратата, усмихна се и потегли. Въпреки думите й аз знаех каква ще е следващата й стъпка.

Сякаш всичките й професионални постижения, способността й да печели пари, радостта от новата любов, удоволствието да си играе с внука ми — всичко това беше запратено на заден план. Бях истински ужасена, когато Шерин обяви решението си да потърси родната си майка.

В началото, то се знае, се утешавах с мисълта, че центърът по осиновяване вече не съществува, че картоните са се загубили, че служителите ще са непреклонни, че правителството току-що е паднало и пътуването е невъзможно и дори че утробата, от която е излязла на този свят, вече я няма. Но това бе моментна утеха — моята дъщеря е способна да направи всичко, тя успява да преодолее непреодолими на пръв поглед ситуации.

Дотогава темата беше табу в семейството ни. Шерин знаеше, че е осиновена, тъй като психиатърът в Бейрут ме посъветва да й го кажа, щом порасне достатъчно, за да го разбере. Но никога не прояви любопитство да научи къде е родена — нейният дом беше Бейрут, когато все още беше и наш дом.

Понеже синът на моя приятелка — осиновено дете — се самоуби на 16 години, когато му се роди сестра, ние решихме семейството ни да не се разраства. Направихме всички необходими жертви, за да може Шерин да разбере, че е едничката ми радост и тревога, едничката ми любов и надежда. Но дори и така за нея сякаш всичко беше без значение. Господи, как е възможно децата да са толкова неблагодарни!

Познавайки дъщеря си, разбирах, че няма никакъв смисъл да споря с нея. Със съпруга ми прекарахме една безсънна седмица. Всяка сутрин и всяка вечер тя ни обстрелваше с въпроса: „В кой румънски град съм се родила?“ За да влоши нещата, Виорел плачеше, сякаш разбираше какво става.

Реших отново да се посъветвам с психиатър. Попитах защо момиче, което има всичко в живота, вечно се чувства толкова неудовлетворено.

— Всеки от нас иска да узнае произхода си — каза той. — Този въпрос е основен за човека във философски аспект. В случая с дъщеря ви смятам, че е съвсем логично да иска да познава корените си. Вие не бихте ли желали?

Не, не бих. Напротив, бих смятала, че е опасно да тръгна по следите на някого, който се е отказал от мен и ме е отхвърлил, когато все още не съм била в състояние да оцелея.

Но психиатърът държеше на своето.

— Вместо да й се противопоставяте, опитайте се да й помогнете. Може да се откаже, като види, че това за вас не е проблем. Годината, която е прекарала далеч от всичките си приятели, сигурно е довела до емоционална липса. В момента тя се опитва да я запълни посредством незначителни провокации. Само за да се увери, че е обичана.

Щеше да е по-добре самата Шерин да бе отишла на психиатър — би разбрала причините за поведението си.

— Проявете доверие, не гледайте на въпросите й като на заплаха. А ако накрая все пак реши да продължи нататък, не ви остава нищо друго, освен да й дадете необходимата информация. Доколкото схващам, тя винаги е била трудно дете. Кой знае, това търсене може да я направи по-силна личност.

Попитах психиатъра дали има деца. Той каза, че няма, и веднага разбрах, че не е подходящ да ми дава съвети.

Същата вечер, докато бяхме пред телевизора, Шерин отново подхвана темата:

— Какво гледате?

— Новините.

— Защо?

— За да знаем какво става в Ливан — отвърна съпругът ми.

Аз усетих уловката, но вече беше твърде късно. Шерин веднага се възползва от ситуацията.

— Излиза, че вие също искате да знаете какво става там, където сте родени. Добре сте се устроили в Англия, имате приятели, татко изкарва добри пари тук, живеете в сигурност. Въпреки това купувате ливански вестници. Сменяте канала, докато не се появят новини от Бейрут. Представяте си бъдещето подобно на миналото, без да си давате сметка, че тая война никога няма да свърши.

С две думи, ако не сте във връзка с корените си, имате чувството, че изцяло сте изгубили връзката със