успява да влезе в контакт със самия себе си — каза Атина един следобед, докато бяхме заедно. — В продължение на години се убеждавах, че е точно така, а сега съм принудена да правя най-трудното нещо на света — да забавя темпото. Защо търпението е толкова важно?
— Защото благодарение на него започваме да забелязваме.
— Но аз мога да танцувам, водена единствено от душата си. Тя ме кара да се съсредоточавам върху нещо по-голямо от мен и ми позволява да контактувам с Господ, ако мога така да се изразя. Това ми е помогнало да променя много неща, дори и работата си. Душата вече не е ли важна?
— Естествено, че е важна. Но ако душата е в хармония с ума ти, ще можеш да промениш още повече неща.
Продължихме нашата съвместна работа. Знаех, че в един момент ще се наложи да кажа на Атина нещо, за което не е подготвена, та гледах да се възползвам от всяка минута, за да подготвя духа й. Обясних й, че преди думата вече съществува мисълта. А преди мисълта съществува божествената искра, която я е предизвикала. Всичко, абсолютно всичко на тази земя има смисъл и дори най-дребните неща трябва да бъдат зачитани.
— Възпитала съм тялото си да може да изразява изцяло усещанията на душата ми — казваше тя.
— Сега възпитавай само пръстите си, та те да могат изцяло да изразяват усещанията на тялото. Така огромната ти мощ ще се концентрира.
— Вие учител ли сте?
— Какво е да си учител? Аз сам ще дам отговора — не е онзи, който ни учи на нещо, а онзи, който вдъхновява ученика да даде най-доброто от себе си, за да открие какво знае сам.
Усетих, че Атина вече е изпитвала това, въпреки че беше твърде млада. Тъй като писането разкрива личността на човека, разбрах, че тя има съзнанието, че е обичана — не само от сина си, а от семейството си и вероятно от някой мъж. Открих също, че има мистични дарби, но се опитах да не се издам — такива дарби можеха да й помогнат да се срещне с Господ, но можеха и да я погубят.
Не се ограничавах само да усъвършенствам техниката й на писане. Стараех се да й преподавам и философията на калиграфите.
— Перото, с което сега пишеш тези стихове, е просто инструмент. То няма съзнание, следва желанието на ръката, която го държи. В този смисъл много прилича на онова, което наричаме „живот“. Мнозина са на тоя свят само за да изпълнят някаква роля, без да разбират, че има една невидима Ръка, която ги води.
Сега в ръцете и в четката, която изографисва всяка буква, са вложени всичките намерения на душата ти. Опитай се да разбереш колко е важно това.
— Разбирам и виждам, че е важно да притежаваме някаква елегантност. Ето защо изисквате от мен да застана в определена поза, да отдам почитта си на материала, който ще използвам, и едва тогава да пристъпя към работата.
Така е. Докато се учеше да уважава четката, тя откриваше колко е важно да бъде спокойна и да подхожда с елегантност към нещата, за да се научи да пише. А спокойствието идва от сърцето.
— Елегантността не е на повърхността. Тя е начинът, който човек е изнамерил, за да подходи с уважение към живота и работата си. Затова, когато усетиш, че позата ти е неудобна, не мисли, че тя е неправилна или изкуствена. Тя е истинската, защото е трудна. Заради нея хартията и перото се чувстват горди. Заради усилието. Хартията престава да бъде гладка повърхност без цвят и придобива дълбочината на поместените отгоре й неща.
Само с елегантна поза се постига съвършена ка-лиграфия. Така е и в живота. Когато премахне повърхностния слой, човек успява да се концентрира и да види обикновените неща. Колкото по-прост и трезв е подходът, толкова е по-красив, дори отначало да изглежда неудобен.
От време на време ми разказваше за работата си. Споделяше, че се чувства вдъхновена и че е получила изключително предложение от могъщ емир. Той дошъл в банката, за да посети своя приятел, директора. (Емирите никога не ходят в банката, за да теглят пари, имат си достатъчно хора, които да вършат това.) Докато разговарял с нея, споменал, че търси някого, който да се грижи за продажбата на терени. Попитал я дали проявява интерес.
Кой би проявил интерес към терени насред пустинята или към пристанище, което не е в центъра на света? Реших да не коментирам и погледнах назад. Доволен съм, че си замълчах.
Един-единствен път тя говори за любовта на мъж, въпреки че когато идваха туристите и я заварваха там, се опитваха да я спечелят по някакъв начин. Обикновено Атина дори не трепваше, но веднъж един от ухажорите намекна, че познава нейния любим. Тя пребледня и веднага погледна към детето, което за щастие не обръщаше внимание на разговора.
— Откъде го познавате?
— Шегувам се — каза мъжът. — Просто исках да разбера дали сте свободна.
Тя не отговори нищо, но аз разбрах, че човекът, който е част от живота й, не е баща на детето.
Един ден пристигна по-рано от обичайното. Каза, че е напуснала работата си в банката и е започнала да продава терени — така щяла да разполага с повече свободно време. Обясних й, че не мога да я обучавам преди уречения час, имах да върша много неща.
— Мога да съчетавам двете неща — движение и покой. Възторг и концентрация.
Атина отиде до колата, взе касетофона и оттогава винаги танцуваше насред пустинята, преди да започнем урока, а детето тичаше и се смееше край нея. Когато сядаше да се занимава с калиграфия, ръката й беше по-спокойна от друг път.
— Има два вида букви — обяснявах аз. — Първият вид са буквите, изписани много точно, но без душа. В този случай колкото и добре да владее техниката, калиграфът се е съсредоточил изключително върху работата си — затова не се е развил, започнал е да се повтаря, не е успял да израсте и един ден ще престане да упражнява краснописа си, понеже ще сметне, че всичко е рутина.
Вторият вид са буквите, изписани технично, но и с душа. За тази цел е необходимо намерението на пишещия да се съгласува със самата дума. Тогава и най-тъжните стихове престават да са трагични и се превръщат в обикновени факти, изпречили се на пътя ни.
— Какво правите с вашите рисунки? — попита детето на перфектен арабски. Въпреки че не разбираше за какво си говорим, то много се стараеше да участва в работата на майка си.
— Продавам ги.
— Аз може ли да продавам моите рисунки?
— Ти
Момчето остана много доволно от думите ми и се върна към заниманието си — рисуваше шарена пеперуда.
— А аз какво да правя с моите текстове? — попита Атина.
— Ти знаеш колко ти е струвало усилието да стоиш в необходимата поза, да укротяваш душата си, да имаш ясни намерения и да уважаваш всяка буква във всяка дума. Но засега просто продължавай да се упражняваш.
След дълги тренировки преставаме да мислим за всички движения, които трябва да правим — те стават част от живота ни. Ала преди да стигнем до това състояние, трябва да се упражняваме отново и отново. И ако не е достатъчно, пак трябва да се упражняваме.
Забележи как добрият ковач работи с желязото. За нетренирания поглед той нанася все едни и същи удари с чука.
Но за посветения в изкуството на калиграфията е ясно, че всеки път когато той вдига и стоварва чука, силата на удара е различна. Ръката извършва едно и също движение, но щом доближи желязото, тя разбира дали трябва да удари по-силно или по-слабо. Така е и с повторенията — макар и да изглеждат еднакви, всеки път са различни.
Ще настъпи момент, когато вече няма да е необходимо да мислиш за движенията си. Тогава ще се слееш с буквата, мастилото, хартията и думата.
Този миг настъпи след около година. По това време Атина вече беше известна в Дубай. Насочваше клиентите да идват да вечерят в моята шатра и от тях разбирах, че кариерата й върви много добре — тя продаваше късчета от пустинята! Една вечер, предшестван от огромната си свита, се появи самият емир. Аз се притесних, не бях подготвен за такова нещо, но той ме успокои и ми благодари за това, което правя за
