само най-способните оцеляват и се развиват.
В този момент се налагаше да споделя, че съм разработил идеята с внезапното съдействие на една от моите служителки, Шерин Халил.
— Шерин, която предпочита да я наричат Атина, успя да наложи на работното си място нов тип поведение, по-точно страстта. Да, да — страстта, нещо, за което и през ум не ни минава, когато си говорим за заеми или когато планираме разходите. Служителите ми започнаха да използват музиката като стимул за по-добро обслужване на клиентите.
Друг колега ме прекъсна и каза, че идеята съвсем не е нова, че в супермаркетите правели същото — пускали музика, която да кара хората да купуват.
— Аз не съм казал, че пускаме музика на работното място. Просто хората започнаха да живеят по- различно, защото Шерин, или Атина, ако предпочитате, ги научи да танцуват,
Родени сме, отгледани сме и сме възпитани с максимата, че времето е пари. Отлично знаем какво са парите, но какво е значението на думата „време“? Денят има 24 часа и е безкраен низ от мигове. Трябва да осъзнаваме всяка минута, да можем да се възползваме от нея, когато вършим нещо или дори когато само съзерцаваме живота. Ако позабавим темпото, всичко става по-протяжно. Да, и миенето на чинии може да отнеме повече време или изчисляването на салдото в сметките или на кредитите, или на полиците, но пък защо да не се възползваме от това, за да размишляваме над хубавите неща.
Един от най-високопоставените ми колеги ме гледаше захласнато. Сигурен съм, че той желаеше да продължа да обяснявам детайлно всичко, което съм научил, но някои от присъстващите взеха да нервничат.
— Прекрасно разбирам за какво говорите — каза той. — Зная, че служителите ви са започнали да изпълняват задълженията си с повече ентусиазъм, тъй като са имали поне един миг в деня си, когато са влезли в контакт със самите себе си. Бих искал да ви поздравя за това, че сте проявили достатъчно гъвкавост, за да въведете нетрадиционните методи. А те дават отлични резултати.
Но тъй като сме се събрали да говорим за време, имате само пет минути да довършите презентацията си. Дали е възможно да изготвим списък с основните точки, които да направят тези принципи приложими и в други клонове?
Той имаше право. Нещата можеха да са добри за работата, но можеха да се окажат фатални за кариерата ми, та реших да обобщя онова, което написахме заедно.
— Базирайки се на лични наблюдения, с Шерин Халил нахвърлихме някои неща, които с най-голямо удоволствие ще обсъдя със заинтересованите.
А) Всеки от нас има неподозирани заложби. Ние никога няма да ги опознаем, но те биха могли да бъдат наши съюзници. Тъй като е невъзможно да ги измерим или да определим тяхната икономическа стойност, винаги ги пренебрегваме, но аз в момента разговарям с човешки същества и съм сигурен, че ме разбирате, поне на теория.
Б) В нашия клон проявлението на заложбите бе предизвикано от един танц, от ритъм, който, ако не се лъжа, идва от пустините на Азия. Но няма никакво значение къде е роден, стига хората да могат да изразяват с тялото си онова, което душата има да казва. Зная, че думата „душа“ тук може да се интерпретира погрешно, затова бих ви посъветвал да я заменим с „интуиция“. А ако и тази дума се окаже трудна за възприемане, нека използваме „първични емоции“, което май има по-научно звучене, въпреки че ни казва по-малко от предходните думи.
В) Преди да дойдат на работа, вместо да правят гимнастика или упражнения по аеробика, аз накарах моите служители да танцуват поне по един час. Това стимулира тялото и ума. Така денят започва с творчески заряд, чиято енергия хората могат да използват при изпълнение на задачите си в банката.
Г) Клиентите и служителите обитават един и същи свят — реалността не е нищо повече от електрически импулси в ума. Онова, което си мислим, че „виждаме“, е просто енергиен импулс в мрачна зона на мозъка ни. Следователно можем да се опитаме да променим тази реалност, ако успеем да влезем в синхрон с нея. По някакъв непонятен за мен начин радостта е заразна, така както и вдъхновението, и любовта. Или като тъгата, депресията, омразата — неща, които клиентите ни и останалите служители усещат „интуитивно“. За да се подобри работата, трябва да се създадат механизми, които да поддържат тези положителни стимули.
— Доста езотерично — каза някаква жена, която отговаряше за инвестиционната политика в един от канадските клонове.
Взех да губя самообладание — не бях успял да убедя никого в теорията си. Престорих се, че не съм чул коментара й. Използвах цялото си въображение, за да завърша чисто технически.
— Банката би трябвало да определи перо да изследва как се осъществява това взаимодействие. Така бихме могли да постигнем много по-високи приходи.
Финалът ми се стори съвсем задоволителен, та предпочетох да не се възползвам от оставащите ми две минути. Когато семинарът свърши в края на изтощителния ден, генералният директор ме покани на вечеря — пред всички колеги, сякаш искаше да покаже, че изцяло подкрепя думите ми. Никога преди не ми се беше отдавала такава възможност и се опитах да се възползвам максимално добре от ситуацията. Започнах да говоря за работа, планове, затруднения на фондовата борса, нови пазари. Но той ме прекъсна. Повече го интересуваше онова, което Атина ми е преподала.
За моя изненада накрая насочи разговора към лични теми.
— Разбирам какво имахте предвид, когато обърнахте внимание на времето. В началото на годината, по празниците, реших да поседна за малко в градината ми. Взех вестника от пощенската кутия — нищо интересно, само нещата, които журналистите бяха решили, че трябва да знаем и да следим, за да заемем някаква позиция.
Хрумна ми да позвъня на някого от екипа си, но щеше да е абсурдно, защото всички бяха със семействата си. Обядвах със съпругата си, с децата и внуците, подремнах. Когато се събудих, си записах няколко неща в бележника и внезапно установих, че е едва два следобед, а ми предстояха още три дни без работа и колкото и да ми беше приятно да бъда със семейството си, започнах да се чувствам ненужен.
На другия ден, възползвайки се от свободното си време, отидох да прегледам стомаха си, слава богу, нямаше нищо сериозно. Отидох на зъболекар, който каза, че нямам проблеми. Отново обядвах с жена си, децата и внуците, отново спах, отново се събудих в два следобед и установих, че няма абсолютно нищо, върху което да съсредоточа вниманието си.
Уплаших се — не трябваше ли да върша нещо? Нямаше да е трудно да си измисля някаква работа. Винаги имаме някакви проекти, които трябва да се осъществят. Винаги има крушки за сменяне, сухи листа за метене, книги, които трябва да се подредят, файлове в компютъра, които трябва да се организират, и прочие. Но какво е да се изправиш срещу абсолютната празнота? И тогава се сетих за нещо, което ми се стори наистина важно — трябваше да отида до пощенската кутия, която се намира на километър от вилата, за да пусна една забравена на бюрото ми поздравителна картичка.
И се изненадах — защо беше нужно да го правя точно в този ден? Невъзможно ли беше да си седя така, както в момента, без да върша нищо?
Куп мисли преминаха през съзнанието ми. Приятели, които се безпокоят за нестанали още неща, познати, които успяват да запълнят всяка минутка от живота си с безсмислени за мен задачи, празни приказки, дълги разговори по телефона, в които не се казва нищо важно. Вече съм виждал как директорите ми си измислят работа само за да оправдаят поста си, или служители, които изпадат в паника, защото не им е възложено нищо важно за деня и се опасяват, че вече не са необходими. Жена ми, която се измъчва заради развода на сина ни, той, който се измъчва, защото внукът ни има ниски оценки в училище, внукът ни, който умира от страх, защото е разочаровал родителите си, въпреки че всички знаем, че тези оценки не са чак толкова важни.
Проведох дълга и трудна борба със себе си да не стана оттам, където бях седнал. Малко по малко желанието отстъпи място на съзерцанието и аз започнах да чувам душата си — или интуицията, или първичните си емоции, зависи в какво вярвате. Каквото ще да е, тази част от мен жадуваше да си поприказва с някого, но нали все бях много зает.
