— Остани колкото желаеш. Попитах само защото искам да отпразнувам с останалите твоето пристигане. Мога да го направя довечера, ако си съгласна.

Тя замълча и аз разбрах това като съгласие. Върнахме се вкъщи и отново я нагостих. Обясни ми, че се налагало да отиде до хотела в Сибиу, за да си вземе някои дрехи. Когато пристигна, вече бях организирала всичко. Качихме се на един хълм на юг от града, седнахме край току-що запаления огън, свирихме, пяхме, танцувахме и си разказвахме разни истории. Тя присъстваше през цялото време, но не участва в нищо, въпреки че Ром Баро каза, че е отлична танцьорка. За първи път през всичките тези години бях щастлива, защото можах да изпълня ритуала за моята дъщеря и заедно да отпразнуваме чудото да сме живи, здрави и обгърнати от любовта на Великата майка.

Накрая заяви, че тази нощ ще спи в хотела. Попитах я дали се разделяме, но тя каза, че не. Утре щяла да се върне.

Цяла седмица аз и моята дъщеря заедно се прекланяхме пред Вселената. Една вечер тя доведе със себе си приятел, но обясни, че той не е нейният любим, нито е баща на детето. Мъжът беше с около десет години по-възрастен от нея. Попита кого почитаме с нашите ритуали. Обясних му, че според моя за-крилник да боготвориш някого означава да поставиш този човек извън света ни. Ние не боготворим никого и нищо, а просто се сливаме с Творението.

— А молите ли се?

— Аз лично се моля на света Сара. Но тук ние сме част от цялото — честваме, вместо да се молим.

Помислих, че Атина трябва да се е почувствала горда от отговора ми. В действителност просто повтарях думите на моя закрилите.

— А защо правите това групово? Та нали бихте могли лично да празнувате връзката си с Вселената?

— Защото другите са аз. И аз съм другите.

В този момент Атина ме погледна и усетих, че сега аз докоснах сърцето й.

— Утре си заминавам — каза тя.

— Преди да тръгнеш, ела да се сбогуваш с майка си.

За първи път през всичките тези дни използвах тази дума. Гласът ми не трепна, погледът ми остана решителен и аз знаех, че въпреки всичко тя е кръв от кръвта ми — плодът на моят утроба. В този момент се държах като момиченце, което току-що е разбрало, че светът не е пълен с призраци и проклятия, както казват възрастните. Изпълнен е с любов независимо от проявлението й. Любов, която опрощава грешките и пречиства греховете.

Тя ме прегърна и дълго стояхме така. Веднага след това оправи кърпата, с която покривам косата си — макар да нямам съпруг, според циганската традиция трябва да я нося, защото не съм девица. Какво ли криеше утрешният ден освен заминаването на едно създание, което винаги съм обичала и за което винаги съм се страхувала от разстояние? Аз бях всички, а всички бяха аз и моята самота.

На другия ден Атина се появи с букет цветя, подреди стаята ми и каза, че трябва да нося очила, защото зрението ми е отслабнало от шиенето. Попита дали приятелите, с които съм празнувала, не са имали проблеми с племето. Казах й, че не са имали, че моят закрилник е бил уважаван човек, научил ни е на много неща и е имал ученици по целия свят. Обясних й, че е починал малко преди тя да дойде.

— Веднъж дойде една котка и се отърка в него. За нас това означава смърт и всички се разтревожихме, ала има ритуал, с който да се премахне прокобата.

Но закрилникът ми каза, че вече е време да си отиде, трябвало да попътува из световете, които знае, че съществуват, да се върне прероден като детенце и най-вече да си отдъхне малко в прегръдките на Майката. Погребението му беше скромно, в една гора наблизо, но от цял свят се стекоха хора, за да присъстват.

— Сред тези хора имаше ли една жена на около трийсет и пет години, с черна коса?

— Не помня точно, но е възможно. Защо питаш?

— Срещнах я в хотела в Букурещ и тя каза, че е пристигнала за погребението на приятел. Мисля, че спомена нещо като „учител“.

Помоли ме да й разкажа още за циганите, но не беше останало кой знае какво, което да не й е известно. Главно защото освен традициите и обичаите ние не познаваме историята си. Предложих й някой ден да отиде до Франция и от мое име да остави една дреха пред образа на Сара от френското село Сент- Ма-ри-дьо-ла-Мер.

— Дойдох тук, защото в живота ми липсваше нещо. Налагаше се да попълня празните полета, интервалите. Мислех, че ще ми е достатъчно да зърна лицето ти, но се оказа, че не е така. Трябваше да разбера, че… съм била обичана.

— Ти си обичана.

Направих дълга пауза — най-сетне бях намерила думи за онова, което исках да й кажа още когато я изоставих. За да не допусна да се разчувства, продължих:

— Искам да те помоля за нещо.

— Каквото пожелаеш.

— Искам да помоля за прошка. Тя прехапа устни.

— Винаги съм била доста неспокойна. Работя много, грижа се за сина си, танцувам като луда, изучих калиграфията, посещавах курсове за повишаване на квалификацията ми като агент на недвижими имоти, чета книга след книга. И всичко това е, за да избягна онези мигове, когато нищо не се случва, понеже тези бели полета ми носят усещане за абсолютна празнота, където няма капчица любов. Родителите ми винаги са правели всичко за мен, а аз май непрестанно ги разочаровам.

Но тук, докато бяхме заедно и отдавахме почитта си на природата и Великата майка, разбрах, че мога да запълня тези празноти. Да се превърна в пауза — в мига, когато човек вдига ръка от барабана, преди да го удари отново. Смятам, че мога да си тръгна, не казвам, че ще си тръгна спокойна, защото животът ми има нужда от ритъма, към който съм привикнала.

Но и не си тръгвам огорчена. Всички цигани ли вярват във Великата майка?

— Ако ги питаш, никой няма да ти отговори положително. Възприели са вярванията и обичаите си от местата, където са отсядали. Единственото, което ни свързва като религия, е, че се прекланяме пред света Сара. Както и това, че поне веднъж в живота си отиваме на поклонение, където е гробът й, в Сент-Мари- дьо-ла-Мер. Някои племена я наричат Кали Сара, Черната Сара. Или Циганската Дева, както е известна в Лурд.

— Трябва да тръгвам — каза Атина след малко. — Приятелят, с когото те запознах онзи ден, ще ме придружава.

— Изглежда добър човек.

— Говориш като майка.

— Аз съм твоя майка.

— Аз съм твоя дъщеря.

Тя ме прегърна, този път със сълзи в очите. Погалих косата й, докато я държах в обятията си, както винаги съм мечтала от онзи ден, в който съдбата — или може би страхът ми — ни раздели. Помолих я да се пази, а тя ми отвърна, че е научила много.

— Ще научиш и повече, защото, макар че днес всички са затворени в домовете си, в града, в службата, в жилите ти все още тече кръв от времето на керваните, пътуванията и познанието, което Великата майка ни е давала по пътя, за да оцеляваме. Учи, но учи винаги с човек до себе си. Не оставай сама в това търсене, защото, ако направиш грешна стъпка, няма да има кой да ти помогне да се поправиш.

Тя продължаваше да плаче и да ме прегръща, почти ме умоляваше да остане. Помолих се на моя закрилник да не допусне да пророня и сълза, защото аз исках най-доброто за Атина, а нейната съдба беше да върви напред. Тук, в Трансилвания, освен моята любов нямаше да намери нищо друго. И макар да смятам, че любовта е достатъчна, за да оправдае цяло едно съществуване, бях съвсем сигурна, че не бива да искам от нея да жертва бъдещето си и да остане с мен.

Атина ме целуна и си тръгна, без да ми каже сбогом. Може би мислеше, че някой ден отново ще се върне. Всяка Коледа ми пращаше достатъчно пари, за да изкарам цяла година, но аз никога не отидох до банката да получа чека, въпреки че всички в племето смятаха, че постъпвам глупаво.

Преди шест месеца престана да ми изпраща пари. Трябва да е разбрала, че шиенето ми е необходимо, за да запълня онова, което тя наричаше „празни полета“.