изяде с охота, благодари и продължи нататък. Когато вече се бе отдалечило от мястото, се сети, че сергията бе разпъната от двама души, единият от които говореше на арабски, а другият — на испански.

И въпреки това двамата се бяха разбрали отлично.

„Съществува език, който е отвъд думите — размишляваше момчето. — Вече съм изпитвал това усещане с овцете, а сега го изпитвам с хората.“

Постепенно научаваше много нови неща. Неща, които вече му се бяха случвали, но въпреки това бяха нови, защото досега просто не ги бе забелязвало. А не ги бе забелязвало, защото беше свикнало с тях. „Ако успея да разгадая този език без думи, ще успея да разгадая и света.“

„Всичко се свежда до едно-единствено нещо“, бе казал старецът.

Реши да се поразходи бавно и спокойно из малките улички на Танжер: само по този начин би могло да забележи поличбите. Това изискваше голямо търпение, а търпението е първата добродетел, която един пастир възпитава у себе си. За пореден път разбра, че в този чужд свят прилагаше уроците, на които го бяха научили овцете му.

„Всичко се свежда до едно-единствено нещо“, бе казал старецът.

Търговецът на кристал видя, че съмва, и почувства същото безпокойство, което изпитваше всяка сутрин. Бе прекарал почти трийсет години от живота си на едно и също място, в магазина си. Той се намираше на върха на една стръмна уличка и в него рядко се отбиваха купувачи. Вече беше твърде късно, за да променя каквото и да било: единственото, което бе научил през живота си, беше да продава и купува кристални съдове. Имаше период, през който много хора идваха в магазина му: арабски търговци, френски и английски геолози, немски войници, които винаги имаха пари. По онова време беше истинска авантюра да продаваш кристал и той си беше представял как ще забогатее и колко красиви жени ще има, като остарее.

После тези времена отминаха, славата на града — също. Сеута надмина Танжер и търговията тръгна в друга посока. Съседите му се преместиха и на върха останаха само няколко магазина, заради които никой не си правеше труда да изкачва стръмната уличка.

Ала Търговецът на кристал нямаше избор. Трийсет години от живота му бяха преминали в купуване и продаване на кристални предмети и сега вече бе твърде късно, за да поеме по нов път.

През цялата сутрин единственото му занимание бе да наблюдава движението по уличката, което никак не беше оживено. Правеше това от години и вече знаеше навиците на всички, които минаваха оттук. Оставаха няколко минути до обяд, когато един млад чужденец спря пред витрината на магазина му. Беше облечен като всички останали, но Търговецът на кристал имаше набито око и отгатна, че момчето няма пари. Въпреки това реши да отиде зад тезгяха и да изчака няколко минути, докато то си отиде.

Според надписа на вратата в магазина се говореха много езици. Момчето видя, че зад тезгяха се появи човек.

— Ако искате, мога да избърша тези чаши — каза то. — Толкова са прашни, че никой няма да поиска да ги купи.

Мъжът го погледна, без нищо да отговори.

— А в замяна ще ми дадете нещо за ядене. Съгласен ли сте?

Мъжът продължаваше да мълчи и момчето почувства, че трябва да вземе решение. В дисагите му имаше наметало, което едва ли щеше да му потрябва в пустинята. Извади го и започна да бърше с него чашите. За половин час избърса всички чаши от витрината. През това време влязоха двама клиенти и купиха няколко кристални съда.

След като излъска всичко, момчето помоли собственика на магазина да му даде нещо за ядене.

— Отиваме да обядваме — каза Търговецът на кристал.

Сложи табелка на вратата и отидоха до едно съседно кафене на върха на стръмната уличка. Щом седнаха на единствената маса в него, Търговецът на кристал се усмихна.

— Нямаше нужда да бършеш нищо — каза той. — Коранът повелява да дадем храна на гладните.

— Тогава защо ме оставихте да върша това? — попита момчето.

— Защото кристалните съдове бяха мръсни. Освен това и ти, и аз имахме нужда да изтрием от главите си лошите мисли.

След като се наобядваха, Търговецът се обърна към момчето:

— Бих искал да работиш в магазина ми. Днес, докато ти бършеше чашите, влязоха двама клиенти, а това е добра поличба.

„Хората често говорят за поличби — забеляза пастирът. — Ала не разбират това, което казват. Така както и аз самият не разбирах, че години наред съм разговарял с овцете си на някакъв език без думи.“

— Не искаш ли да работиш при мен? — настоя Търговецът.

— Мога да работя само до края на този ден. Ще остана до късно и ще почистя всички кристални предмети в магазина. Но в замяна искам пари, за да мога утре да отида до Египет.

Възрастният търговец отново се засмя.

— Дори и цяла година да почистваш кристалните ми съдове, дори и да ти плащам голяма комисионна за всеки продаден съд, пак ще трябва да вземеш пари назаем, за да отидеш в Египет. Между Танжер и Египет се простират хиляди километри пустиня.

Настъпи дълбоко мълчание, като че ли целият град беше заспал. Сякаш изчезнаха уличките със сергии, споровете между търговците, мъжете, които се изкачваха в минаретата и пееха, красивите саби, чиито дръжки бяха обковани със скъпоценни камъни. Сякаш изчезнаха надеждите и приключенията, старите царе и Личните легенди, съкровището и Пирамидите. Целият свят притихна, защото душата на момчето мълчеше. Нямаше нито болка, нито страдание, нито разочарование: само един празен поглед през малката врата на кафенето и огромното желание да умре и всичко да свърши завинаги още в тази минута.

Търговецът гледаше с изумление момчето. Радостта, която бе забелязал сутринта у него, сякаш внезапно се беше изпарила.

— Мога да ти дам пари, за да се върнеш в родината си, синко — каза Търговецът на кристал.

Момчето продължаваше да мълчи. После стана, пооправи дрехите си и взе дисагите.

— Ще работя при вас — промълви то.

И след като помълча още известно време, добави:

— Ще ми трябват пари, за да си купя няколко овце.

Бе минал почти месец, откакто момчето работеше при Търговеца на кристал, но работата не го удовлетворяваше. От сутрин до вечер Търговецът мърмореше зад тезгяха, като непрекъснато му напомняше да внимава да не счупи някой от кристалните предмети.

Въпреки това момчето продължаваше да стои в магазина, тъй като Търговецът, ако и да беше стар и сприхав, не бе несправедлив. Даваше му висока комисионна за всеки продаден предмет и то бе успяло да спести доста пари. Тази сутрин бе пресметнало, че ако продължава да работи така, както досега, ще му трябва една година, за да може да купи няколко овце.

— Ще ми се да направя поставка с етажерки за кристалните съдове — каза момчето на Търговеца. — Ще я изнесем пред магазина и тя ще привлича погледите на всички, които се намират на другия край на уличката.

— Никога досега не съм правил такава поставка — отвърна Търговецът. — Ще пречи на минувачите и те ще събарят кристалните ми съдове!

— Когато обикалях из полето с овцете, те можеха да умрат, ако ги ухапе змия. Но това е част от живота на овцете и на пастирите.

Търговецът отиде да обслужи един клиент, който искаше да купи три кристални съда. Търговията му вървеше по-добре от всякога, сякаш светът се бе върнал във времето, когато уличката бе една от най- големите атракции в Танжер.

— Доста хора започнаха да минават оттук — каза той на момчето, след като клиентът излезе. — Това, което печелим, ми позволява да живея по-добре, а ти скоро ще можеш да откупиш овцете си. Защо да