Момчето се опита да чете, но не успя да се съсредоточи. Бе развълнувано и напрегнато, защото знаеше, че старецът казва истината. Отиде при продавача на пуканки и си купи едно пакетче, питайки се дали да не му разкаже това, което бе чуло от стареца. „Понякога е по-добре да оставим нещата такива, каквито са“, размисли момчето и нищо не каза. Ако беше проговорило, продавачът на пуканки щеше поне три дни да се чуди дали да не зареже всичко, а толкова бе свикнал с двуколката си!

Можеше да му спести това мъчително колебание. Тръгна безцелно из града и стигна до пристанището. Там имаше малка постройка с гише, откъдето хората си купуваха билети. Египет се намираше в Африка.

— Какво ще обичате? — попита продавачът зад гишето.

— Може би утре — отвърна момчето и се отдалечи. Ако продадеше само една овца, парите щяха да му стигнат да пресече протока. Тази мисъл го плашеше.

— Още един мечтател — каза продавачът на своя помощник, докато момчето се отдалечаваше. — Няма с какво да си плати билета.

Докато стоеше пред гишето, момчето си спомни за овцете. Страхуваше се да се върне при тях. През последните две години бе научило всичко, свързано с отглеждането на овце. Умееше да ги стриже, да се грижи за заплодените овце, да защитава животните от вълци. Познаваше всички полета и пасища на Андалусия. Знаеше точната цена на всяка една от овцете.

Намисли да отиде до кошарата на приятеля си по най-дългия път. В града имаше замък и момчето реши да изкачи каменистия склон, за да седне на една от крепостните стени. От тази височина се виждаше Африка. Веднъж някой му бе обяснил, че оттам са дошли маврите, които толкова дълго са владели цяла Испания. Момчето ненавиждаше маврите. Те бяха довели със себе си циганите.

Оттук можеше да види и почти целия град, включително и площада, където бе разговаряло със стареца.

„Проклет да бъде часът, в който срещнах този старец“, помисли си момчето. Бе потърсило една жена, която тълкува сънища. Ала нито жената, нито старецът обърнаха внимание на това, че е пастир. Бяха самотници, които вече не вярваха на нищо в живота и не разбираха, че пастирите постепенно се привързват към овцете си. Той познаваше много добре всяка една: знаеше коя куца, коя щеше да има агне след два месеца, кои бяха най-мързеливите. Знаеше как да ги стриже, а също и как да ги коли. Ако случайно заминеше, те щяха да страдат.

Задуха вятър. Той познаваше този вятър: хората го наричаха левантински, защото с него бяха дошли и ордите на неверниците. Преди да дойде за пръв път в Тарифа, никога не бе мислил, че Африка е толкова близо. Това криеше голяма опасност: маврите отново можеха да нападнат.

Вятърът задуха по-силно. „Раздвоен съм между овцете и съкровището“, мислеше момчето. Трябваше да избира между онова, с което бе свикнало, и онова, което би искало да има. Освен това съществуваше и дъщерята на търговеца, но тя не бе от такова значение, каквото имаха овцете, защото не зависеше от него. Може би дори не си спомняше за него. Момчето беше убедено, че ако не се видеше с нея след два дни, тя въобще нямаше да обърне внимание на отсъствието му: за нея всички дни бяха еднакви. А когато всички дни станат еднакви, това означава, че хората са престанали да забелязват хубавите неща в живота, докато слънцето върви по небосклона.

„Оставих баща си, майка си, замъка в градчето, където съм роден. Те свикнаха с това, аз също свикнах. И овцете ще свикнат с отсъствието ми“, реши момчето.

Погледна площада отвисоко. Продавачът продължаваше да е зает с пуканките си. Двама млади седнаха на пейката, където бе разговаряло със стареца, и бавно се целунаха.

„Продавачът на пуканки“, каза си момчето, без да довърши изречението. Защото източният вятър задуха още по-силно и то започна да го усеща върху лицето си. Този вятър бе довел маврите, наистина, но той носеше и мириса на пустинята и на покритите с воали жени. Носеше потта и сънищата на мъжете, които един ден бяха тръгнали да търсят неизвестното, да търсят злато, приключения… и пирамиди. Момчето завидя на свободата на вятъра и разбра, че би могло да бъде като него. Достатъчно бе да поиска и нищо не можеше да го спре. Овцете, дъщерята на търговеца, полетата на Андалусия бяха само стъпки по пътя към Личната му легенда.

На другия ден по обяд момчето отиде на срещата със стареца. Водеше със себе си шест овце.

— Изненадан съм — каза то. — Приятелят ми веднага купи стадото. Каза, че цял живот е мечтал да бъде пастир. Това е добра поличба.

— Винаги е така — отвърна старецът. — Нарича се Принцип на успешното начало. Ако играеш карти за пръв път, почти съвсем сигурно е, че ще спечелиш. Това е късметът на начинаещия.

— Но защо е така?

— Защото животът иска да изживееш Личната си легенда.

След това започна да оглежда овцете и откри, че една от тях куца. Момчето обясни, че това е без значение, защото тя е най-умната овца и дава много вълна.

— Къде е съкровището? — попита то след малко.

— Съкровището е в Египет, близо до Пирамидите. Момчето се изплаши. Старицата бе казала същото, но не му беше взела никакви пари.

— За да стигнеш до съкровището, трябва да следваш поличбите. Бог е предопределил пътя, който всеки от нас трябва да извърви на този свят. Нужно е само да прочетеш това, което е написал за теб.

Преди момчето да продума, една пеперуда започна да пърха с криле между него и стареца. Спомни си за своя дядо. Когато беше дете, той му бе казал, че пеперудите носят късмет. А също и щурците, зелените скакалци, сивите гущерчета и четирилистните детелини.

— Точно така — каза старецът, който умееше да чете мисли. — Точно както дядо ти те е учил. Това са добрите поличби.

След това старецът разтвори плаща, който покриваше гърдите му. Момчето се удиви от това, което видя, и се сети за блясъка, който бе съзряло предишния ден. Старецът носеше ризница от чисто злато, покрита със скъпоценни камъни.

Наистина беше цар. Сигурно я криеше под плаща, за да не попадне на разбойници.

— Вземи — каза старецът, изваждайки от средата на златната ризница един бял и един черен камък. — Казват се Урим и Тумим. Черният означава „да“, а белият -„не“. Когато не успееш да видиш поличбите, те ще ти помогнат. Но задавай винаги ясни въпроси. Опитвай се по принцип сам да вземаш решения. Съкровището е при Пирамидите и ти го знаеше, но трябваше да заплатиш със шест овце това, че ти помогнах да вземеш решение.

Момчето прибра камъните в дисагите си. Отсега нататък никой друг нямаше да взема решения вместо него.

— Не забравяй, че всичко се свежда до едно-единствено нещо. Не забравяй езика на поличбите. И най-вече не забравяй да извървиш докрай пътя на Личната си легенда. Преди това обаче бих искал да ти разкажа една кратка история.

Един търговец изпратил сина си да научи тайната на Щастието при най-мъдрия от мъжете. Младежът вървял четирийсет дни през пустинята, докато най-сетне стигнал до красив замък на върха на една планина. Там живеел мъдрецът, когото той търсел.

Но вместо да срещне един свят човек, героят на нашата история се озовал в някаква зала, в която царяло голямо оживление: непрекъснато влизали и излизали търговци, по ъглите разговаряли много хора, а малък оркестър свирел нежни мелодии. Имало и богата трапеза, отрупана с най-вкусните ястия от областта. Мъдрецът разговарял с всички тези хора и се наложило младежът да чака два часа, докато дойде неговият ред.

Мъдрецът внимателно изслушал целта на неговото посещение, но му казал, че в момента не разполага с време, за да му обясни тайната на щастието. Предложил на младежа да се поразходи из двореца и да се върне при него след два часа.

„Ще те помоля обаче за една услуга — добавил Мъдрецът, подавайки на момчето чаена лъжичка, в която капнал две капки олио. — Докато вървиш, носи тази лъжица и внимавай да не разлееш олиото.“

Младежът започнал да се изкачва и да слиза по стълбите в двореца, като не откъсвал очи от лъжичката. След два часа се върнал при Мъдреца.

„И тъй, видя ли персийските килими, които са в трапезарията ми? — попитал Мъдрецът. — Видя ли градината, която отне на Майстора на градинарите цели десет години, докато я направи? Забеляза ли