продаваха, купуваха; редом със зеленчуците висяха кинжали, а до килимите имаше какви ли не лули. Ала момчето не изпускаше от поглед новия си приятел. В края на краищата беше му дало всичките си пари. Помисли да си ги поиска обратно, но реши, че би било неучтиво. Не познаваше обичаите по тези чужди земи.

„Достатъчно е да го наблюдавам“, каза си то. Знаеше, че е по-силно от арабина.

Изведнъж, сред цялата тази навалица, погледът му бе привлечен от най-красивата сабя, която някога бе виждало. Ножницата й бе обкована в сребро, а на дръжката й бяха инкрустирани скъпоценни камъни. Момчето си обеща да купи тази сабя, когато се върне от Египет.

— Попитай продавача колко струва — помоли то новия си приятел. Но внезапно се сети, че докато се любуваше на сабята, през тези две секунди бе забравило за него.

Сърцето му се сви, сякаш не му достигаше въздух в гърдите. Страхуваше се да погледне до себе си, защото знаеше какво го очаква. Очите му останаха приковани в сабята още няколко мига, докато накрая събра смелост и се обърна.

Около него бе пазарът, хората, които идваха и си отиваха, викаха и купуваха, килимите до лешниците, марулите до медните подноси, мъжете, хванати за ръце, забулените жени, миризмата на непознати ястия, но никъде ни следа от спътника му.

Момчето искаше да си внуши, че са се изгубили случайно. Реши да остане на същото място и да чака непознатия младеж. Малко след това някакъв човек се изкачи на една от онези кули и започна да пее; всички, които бяха наоколо, коленичиха, удариха си главите в земята и също запяха. А после, подобно на работни мравки в мравуняк, вдигнаха сергиите и си заминаха.

Слънцето също започна да залязва. Момчето се загледа в него, докато то се скри зад белите къщи около площада. Спомни си, че когато същото това слънце изгряваше тази сутрин, то се намираше на друг континент, беше пастир, имаше шейсет овце и щеше да ходи на среща с едно момиче. Още от сутринта знаеше всичко, което щеше да се случи, докато обикаляше из полето.

А сега, когато слънцето залязваше, беше в една много различна страна, чужденец на чужда земя, и дори не разбираше езика, на който говореха. Вече не беше пастир и нямаше нищо свое, дори и пари, за да се върне и да започне отначало.

„И всичко това се случи между изгрева и залеза на същото това слънце“, помисли си то. И му стана мъчно за самия него, защото понякога нещата в живота се променят, преди още да си свикнал с тях, и то толкова бързо, че едва успяваш да нададеш вик.

Срамуваше се да заплаче. Никога не беше плакал пред овцете си. Но пазарът беше пуст, а той бе далеч от родината.

Накрая не издържа и се разплака. Плачеше, защото Бог бе несправедлив. Това ли заслужават хората, които вярват в мечтите си?

„Когато бях с овцете си, се чувствах щастлив и раздавах от щастието си на другите около мен. Щом видеха, че идвам, винаги ме посрещаха добре.

А сега съм тъжен и нещастен. Какво да правя? От Днес нататък ще живея с това огорчение и няма да се Доверявам на хората, защото един от тях ме предаде.

Ще намразя тези, които са намерили скрити съкровища, защото аз не намерих своето. И винаги ще се опитвам да запазя малкото, което имам, защото съм твърде незначителен, за да покоря света.“

Отвори дисагите си, за да види какво има в тях. Надяваше се да е останало парче от сандвича, който си беше купил на кораба. Но намери само дебелата книга, наметалото и двата камъка, които старецът му беше дал.

При вида на камъните изпита огромно облекчение. Бе заменил шест овце за два скъпоценни камъка от златна ризница. Можеше да ги продаде и с парите да си купи билет за връщане. „Отсега нататък няма да бъда толкова глупав“, реши момчето, изваждайки двата камъка от дисагите, за да ги скрие в джоба си. Намираше се в пристанищен град и единствената истина, която непознатият му бе казал, е, че едно пристанище винаги е пълно с крадци.

Едва сега момчето разбра отчаяните усилия на собственика на кафенето: опитвал се е да му каже да не се доверява на непознатия младеж. „И аз съм като всички хора: виждам света и нещата, които се случват в него, такива, каквито бих искал да бъдат, а не такива, каквито са.“

Загледа се в камъните. Внимателно докосна всеки един от тях, усети хладината им и гладката им повърхност. Те бяха неговото съкровище. Самото докосване на камъните го успокои. Накараха го да си спомни за стареца.

„Когато много искаш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да постигнеш желанието си“, беше му казал старецът.

Опитваше се да разбере как подобно твърдение би могло да бъде истина. Намираше се на някакъв безлюден пазар без пукната пара в джоба си; нямаше вече овце, за които да се погрижи тази вечер. Ала камъните бяха доказателство, че е срещнал истински цар. Цар, който познаваше живота му, знаеше за оръжието на баща му и за първото му сексуално преживяване.

„Камъните служат за гадаене. Казват се Урим и Тумим.“

Момчето отново върна камъните в торбата и реши да опита. Старецът му беше казал да задава ясни въпроси, тъй като камъните служат само на този, който знае какво иска.

И тъй, момчето попита дали благословията на стареца продължава да го закриля.

Извади единия от камъните. Отговорът беше „да“.

„Ще намеря ли съкровището си?“, попита момчето.

Пъхна ръка в дисагите и тъкмо щеше да вземе единия от камъните, когато те се изтърколиха през една дупка на плата. Досега не беше забелязало, че дисагите му са скъсани. Наведе се, за да вземе Урим и Тумим и да ги сложи отново в торбата. Но като ги видя на земята, едно друго изречение изплува в главата му.

„Научи се да зачиташ и да следваш поличбите“, бе казал старият цар.

Това бе поличба. Момчето се засмя. После вдигна от земята двата камъка и ги сложи отново в дисагите. Реши да не зашива дупката, за да могат камъните да се изплъзват през нея винаги когато пожелаят. Бе разбрало, че има неща, за които човек не трябва да пита, за да не избяга от собствената си съдба. „Обещах сам да вземам решения“, повтори на себе си момчето.

Но камъните бяха казали, че старецът продължава да е с него, и това му вдъхна по-голяма увереност. Погледна пак към опустелия пазар, но не почувства предишното отчаяние. Бе попаднало не в чужд, а в нов свят.

В края на краищата момчето точно това искаше: да опознае нови светове. Дори да не стигне до Пирамидите, вече бе отишло много по-далеч от познатите му пастири. „Ех, ако знаеха, че само на два часа път с кораб съществуват толкова различни неща!“

Новият свят се бе появил пред него под формата на безлюден пазар, но то вече го бе виждало пълен с живот и никога нямаше да го забрави. Сети се за сабята. Плати доста висока цена, за да й се полюбува, но пък никога преди това не бе виждало подобна сабя! Изведнъж разбра, че може да гледа на света от позицията на нещастна жертва на крадец или пък като авантюрист, който търси съкровище.

„Ще бъда авантюрист, който търси съкровище“, реши момчето, преди да заспи от изтощение.

Събуди го леко докосване по рамото. Беше заспало насред площада, на пазара, който всеки момент щеше да се изпълни с хора.

Огледа се наоколо за овцете си и разбра, че се намира в друг свят. Ала вместо да изпита тъга, почувства се щастливо. Вече не бе нужно да търси вода и храна; можеше да се впусне в търсене на съкровището. В джоба си нямаше ни една пара, но вярваше в живота. Предишната вечер бе решило да бъде авантюрист като героите от книгите, които четеше.

Тръгна бавно през площада. Продавачите разпъваха сергиите си и той помогна на един сладкар да подреди своята. На лицето на сладкаря имаше усмивка. Беше весел, жизнен, готов да започне с ентусиазъм поредния работен ден. Кой знае защо, усмивката му напомняше на момчето за стареца, за оня стар и тайнствен цар, с когото се бе запознало. „Този сладкар прави сладки не защото иска да пътува или пък да се ожени за дъщерята на един търговец, а само защото това му харесва“,

помисли си момчето. И забеляза, че подобно на стареца един поглед му бе достатъчен, за да разбере дали някой човек е близо или далеч от Личната си легенда. „Лесно е, а не го бях разбрал досега.“

След като разпънаха сергията, сладкарят му подаде първия сладкиш, който беше изпекъл. Момчето го