красивите пергаменти в библиотеката ми?“

Засрамен, младежът признал, че нищо не е видял. През цялото време внимавал да не разлее капките олио, които Мъдрецът му бил поверил.

„Върни се тогава и се запознай с чудните неща, които са част от моя свят — казал Мъдрецът. — Не можеш да се довериш на някого, ако не познаваш дома му.“

Вече по-спокоен, младежът взел лъжичката и отново тръгнал да се разхожда из двореца, като този път вниманието му било привлечено от всички произведения на изкуството, които висели по стените и по таваните. Видял градините, близките планини, крехките цветя, оценил изтънчения вкус, с който било подбрано мястото на всяка една от тези творби. Накрая се върнал при Мъдреца и му разказал подробно за всичко, което бил видял.

„Но къде са двете капки олио, които ти бях поверил?“ — попитал Мъдрецът.

Поглеждайки към лъжичката, младежът забелязал, че ги е разлял.

„Ето това е единственият съвет, който мога да ти дам — казал Мъдрецът на мъдреците. — Тайната на щастието се крие в това да се радваш на чудесата на света, ала никога да не забравяш за двете капки олио в лъжичката.“

Момчето нищо не каза. Беше разбрало историята, която старият цар току-що му разказа. Пастирът обича да пътува, но никога не забравя овцете си.

Старецът погледна момчето, протегна ръце към него и направи някакви странни жестове над главата му. След това си тръгна, като отведе животните със себе си.

В най-високата част на Тарифа има една стара крепост, построена от маврите, и който седне на крепостните й стени, може да види площада, продавача на пуканки и дори малка част от Африка. Същия този следобед Царят на Салим седна на крепостната стена и почувства източния вятър върху лицето си. Овцете стояха до него неспокойно,, бояха се от новия си господар и всички тези промени ги тревожеха. Те не ги искаха; искаха само храна и вода.

Мелхиседек погледна към малкия кораб на пристанището, който вдигаше котва. Никога повече нямаше да види момчето, така както не видя Авраам, след като му бе взел една десета от това, което имаше. Какво да се прави, работата му бе такава.

Боговете не трябва да имат желания, защото боговете нямат Лична легенда. Въпреки това Царят на Салим пожела от дъното на душата си момчето да успее.

„Жалко, че веднага ще забрави името ми — помисли си той. — Трябваше да му го повторя няколко пъти, та когато заговори за мен, да каже, че съм Мелхиседек, Царят на Салим.“

После вдигна очи към небето с чувство на разкаяние: „Знам, че това е суета на суетите, както ти казваше, Господи. Но един стар цар понякога изпитва нужда да се гордее със самия себе си.“

„Колко е странна тая Африка“, помисли си момчето.

Бе седнало в някакво кафене, което по нищо не се отличаваше от останалите кафенета из тесните улички на града. Няколко души пушеха огромна лула, която преминаваше от уста в уста. Само за няколко часа бе срещнало мъже, които се разхождаха, хванати за ръце, жени със забулени лица и свещеници, които се изкачваха на високи кули и започваха да пеят, а през това време всички наоколо коленичеха и си удряха главите в земята.

„Явно такава е практиката на неверниците“, каза си момчето. Като дете често ходеше в селската църква да съзерцава една картина, изобразяваща Свети Сантяго, убиеца на маври, на бял кон, с извадена сабя в ръка, а в краката му хора, които приличаха на тези араби. Момчето се чувстваше зле, беше ужасно самотно. Неверниците имаха зловещи погледи.

Забеляза и нещо друго. Толкова бе бързало да тръгне, че бе забравило една подробност, една малка подробност, която обаче за дълго би могла да му попречи да стигне до съкровището: в тази страна всички говореха само на арабски.

Собственикът на кафенето се приближи до момчето и то посочи някаква напитка, която бе видяло да поднасят на друга маса. Оказа се горчив чай. Момчето би предпочело да пие вино.

Но сега не бе моментът да се ядосва за такива неща. Трябваше да мисли само за съкровището и за това по какъв начин да стигне до него. Носеше доста пари със себе си от продажбата на овцете и знаеше, че парите имат вълшебна сила: с тях човек никога не остава съвсем сам. Надяваше се за няколко дни да стигне До Пирамидите. Един старец с толкова много злато на гърдите си нямаше нужда да лъже, за да спечели шест овце.

Той му бе споменал за поличби. Докато прекосяваше морето, момчето бе размишлявало върху поличбите. Знаеше за какво става дума. Докато обикаляше полетата на Андалусия, бе свикнало да разчита по земята и по небето указанията за пътя, по който да върви. Присъствието на определена птица го предупреждаваше за опасността от змия наблизо, а някои храсти означаваха, че наблизо има вода. Овцете го бяха научили на всичко това.

„Щом Бог води овцете, ще води и човека“, реши то и се успокои. Чаят вече не му се струваше толкова горчив.

— Ти кой си? — попита го някакъв глас на испански. Момчето изпита огромно облекчение. Тъкмо си мислеше за поличбите, когато се появи този знак.

— Откъде знаеш испански? — попита на свой ред момчето.

Новодошлият беше младеж, облечен по западен маниер, но цветът на кожата му показваше, че сигурно е местен жител. Имаше горе-долу същия ръст и вероятно бе на същата възраст.

— Тук почти всички говорят испански. Намираме се само на два часа път от Испания.

— Седни и си поръчай нещо за моя сметка — каза момчето. — А за мен поръчай вино. Не мога да понасям този чай.

— Тук няма вино — отвърна новодошлият. — Религията не позволява.

Момчето му каза, че трябва да стигне до Пирамидите. Без малко щеше да заговори за съкровището, но после реши да не го споменава. Бе твърде вероятно арабинът да поиска част от него, за да го заведе дотам. Спомни си какво бе казал старецът за подобни предложения.

— Бих искал да ме заведеш до Пирамидите, ако можеш. Ако се съгласиш да ми станеш водач, ще ти платя.

— Имаш ли представа как се стига дотам?

Момчето забеляза, че собственикът на кафенето беше наблизо и слушаше внимателно разговора. Почувства се притеснено от присъствието му, но беше намерило водач и не биваше да изпуска възможността.

— Трябва да пресечеш цялата Сахара — каза новодошлият. — А за това ще са ни нужни пари. Искам да знам дали имаш достатъчно.

Въпросът се стори доста странен на момчето. Но то вярваше на стареца, а старецът беше казал, че когато много искаме нещо, Вселената винаги ни съдейства, за да го постигнем.

Извади парите от джоба си и ги показа на новодошлия. Собственикът на кафенето се приближи и също хвърли един поглед. После размени няколко думи на арабски с младежа. Изглеждаше ядосан.

— Да се махаме оттук — каза новодошлият. — Той не иска да стоим повече в кафенето.

Момчето се успокои. Стана, за да плати сметката, но собственикът го сграбчи и започна да му говори нещо, без да спира. Момчето беше силно, но се намираше на чужда земя. Новият му приятел избута собственика на кафенето и изведе момчето навън.

— Искаше да ти вземе парите — каза той след малко. — Танжер не е като останалата част на Африка. Пристанищен град е, а в пристанищата винаги има много крадци.

Момчето можеше да се довери на новия си приятел. Той му бе помогнал в критичен момент. Извади парите от джоба си и ги преброи.

— Утре можем да стигнем до Пирамидите — каза другият младеж, вземайки парите. — Ще трябва обаче да купя две камили.

Тръгнаха бавно по тесните улички на Танжер. На всеки ъгъл имаше сергии, които предлагаха най- различни неща. Най-сетне излязоха на един голям площад, където беше пазарът. Хиляди хора спореха,