Паулу Коелю
Алхимикът
На Ж.,
алхимик, който познава тайните на Великото творение и си служи с тях
„И както вървяха, Той влезе в едно село; една жена, на име Марта, Го прие у дома си.
Тя имаше сестра, на име Мария, която седна при нозете на Иисуса и слушаше речта Му.
А Марта се улиса в голяма шетня и, като пристъпи, рече: Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи й, прочее, да ми помогне.
Иисус й отговори и рече: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща,
а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да й се отнеме.“
Алхимикът взе една книга, която някой от кервана бе донесъл. Томчето беше без корица, но успя да открие името на автора: Оскар Уайлд. Докато прелистваше страниците, попадна на една история за Нарцис.
Алхимикът знаеше легендата за Нарцис — хубав младеж, който всеки ден ходел да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Бил толкова запленен от самия себе си, че веднъж паднал в езерото и се удавил. Край мястото, където паднал, поникнало цвете, което нарекли нарцис.
Но не по тоя начин завършва историята на Оскар Уайлд.
Там се казва, че когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.
— Защо плачеш? — попитали ореадите.
— Плача за Нарцис — отвърнало езерото.
— О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис — продължили те. — В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш отблизо красотата му.
— Нима Нарцис беше красив? — попитало езерото.
— Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? — отговорили изненадани ореадите. — Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?
Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:
— Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота.
— Каква хубава история! — рече Алхимикът.
ПЪРВА ЧАСТ
Момчето се казваше Сантяго. Смрачаваше се вече, когато то пристигна със стадото си до една стара и изоставена църква. Покривът отдавна се беше срутил, а на мястото на сакристията бе израсло огромно смокиново дърво.
Реши да пренощува тук. Вкара овцете през разнебитената порта и я залости с няколко дъски така, че да не могат да избягат. Из тоя край нямаше вълци, но веднъж една овца се бе измъкнала през нощта и момчето си пропиля целия следващ ден да я търси.
Постла на пода наметалото си и легна, използвайки за възглавница книгата, която току-що бе прочело. Заспа с мисълта, че трябва да започне да чете по-дебели книги: щеше да ги чете повече време и щяха да бъдат по-удобни възглавници за през нощта.
Когато се събуди, още не се бе разсъмнало. Погледна нагоре и видя звездите, които блещукаха през срутения покрив.
„Ще ми се да поспя още малко“, каза си то. Бе сънувало същия сън от миналата седмица и отново се бе събудило преди края.
Стана и пийна глътка вино. После взе гегата и започна да разбужда овцете, които още спяха. Беше забелязало, че щом стане от сън, повечето от животните също започват да се будят. Сякаш някаква тайнствена сила бе свързала живота му с живота на овцете, които от две години обикаляха с него по тези места, търсейки вода и храна.
— Така са свикнали с мен, че знаят навиците ми — промълви то. След кратко размишление реши, че може би е станало обратното — то е свикнало с навиците на овцете.
На някои от овцете обаче не им се ставаше. Момчето започна да ги побутва с гегата, като викаше всяка от тях по име. Винаги си бе мислило, че овцете разбират всичко, което им казва. Затова понякога им четеше откъси от книгите, които му харесваха, разказваше им за самотата и радостите на един пастир в полето или пък им описваше най-новите неща, които бе видяло в градовете, през които минаваше.
Но през последните два дни им говореше само за едно момиче — дъщеря на търговец, живеещ в града, където щеше да пристигне след четири дни. Бе ходило там един-единствен път миналата година. Търговецът имаше магазин за платове и винаги искаше да стрижат овцете пред очите му, за да не го излъжат с вълната. Един приятел му бе посочил магазина и пастирът заведе там овцете си.
— Искам да продам малко вълна — каза той на търговеца.
Магазинът беше пълен и търговецът го накара да изчака до вечерта. Пастирът седна на тротоара пред магазина и извади от дисагите си една книга.
— Не знаех, че пастирите четат книги — чу той до себе си момичешки глас.
Девойката бе олицетворение на характерния за Андалусия тип, имаше права и дълга черна коса и очи, които смътно напомняха за някогашните завоеватели -маврите.
— Всъщност от овцете се научава повече, отколкото от книгите — отвърна момчето. И разговорът им продължи повече от два часа. Тя каза, че е дъщеря на търговеца, и описа живота в градчето, където всеки следващ ден прилича на предишния. Пастирът й разказа за полетата на Андалусия, за най-новите неща, дето бе видял в градовете, през които минаваше. Бе доволен, че е открил друг слушател освен овцете си.
— Как си се научил да четеш?
— Като всички останали — отговори момчето. — В училище.
— Но щом умееш да четеш, защо си станал пастир?
Момчето измисли някакво оправдание вместо отговор. Сигурно беше, че момичето не можеше да разбере. Продължи да разказва истории от пътуванията си, а малките мавърски очи ту се разтваряха широко, ту се притваряха от възхищение и изумление. Времето минаваше и момчето поиска този ден никога да не свършва, бащата на момичето да е зает още дълго и да го накара да чака три дни. Обзе го чувство, което никога преди това не бе изпитвало — желанието да остане да живее в един и същи град завинаги. С чернокосото момиче дните никога нямаше да бъдат еднакви.
Но търговецът най-сетне дойде и го накара да остриже четири овце. След това му плати каквото му дължеше и го покани да дойде пак следващата година.
И сега, само след четири дни, щеше да пристигне отново в същото градче. Беше развълнувано, но едновременно с това и несигурно: може би момичето вече го е забравило. През градчето минаваха много пастири, които продаваха вълна.
— Няма значение — каза момчето на овцете си. — Аз познавам момичета и от други градове.
