— Разказвай съня си — каза старицата. — Сложила съм тенджера на печката. А и ти имаш малко пари, не можеш да ми отнемаш много време.

— Детето си поигра с овцете — продължи момчето, малко притеснено. — И изведнъж ме хвана за ръка и ме заведе до египетските Пирамиди.

Спря за миг, за да види дали старицата е чувала за египетските Пирамиди. Ала тя продължаваше да мълчи.

— И тъй, до египетските Пирамиди — произнесе то бавно последните две думи, за да може старицата да ги разбере, — детето ми каза: „Ако дойдеш дотук, ще намериш скрито съкровище.“ И тъкмо когато то щеше да ми покаже мястото, се събудих. И двата пъти.

Старицата продължаваше да мълчи. След това отново взе ръцете на момчето и започна да ги разглежда внимателно.

— Сега нищо няма да ми плащаш — каза тя. — Но искам една десета от съкровището, ако го намериш.

Момчето се разсмя. Бе доволно. Благодарение на някакъв сън за скрито съкровище щеше да спести малкото пари, които имаше. Старицата сигурно наистина беше циганка — циганите са глупави.

— Разтълкувай тогава съня ми — помоли момчето.

— Преди това се закълни. Закълни се, че ще ми дадеш една десета от съкровището си в замяна на това, което ще ти кажа.

Момчето се закле. Старицата поиска то да повтори клетвата си пред картината със светото Исусово сърце.

— Този сън е на Световния език — започна тя. — Мога да го разтълкувам, но тълкуването е много трудно. Затова смятам, че заслужавам една част от това, което ще откриеш.

Тълкуването е следното: трябва да отидеш до египетските Пирамиди. Никога не съм чувала за тях, но щом дете ти ги е показало, значи съществуват. Там ще намериш съкровището, което ще те направи богат.

Отначало момчето се учуди, после се ядоса. Не беше нужно да идва при старицата само заради това. Но накрая се сети, че тя няма да му вземе пари.

— Не си струваше да си губя времето, за да чуя това — отвърна момчето.

— Нали ти казах, че сънят ти е труден. Простите неща са необикновени и само мъдреците успяват да ги видят. Аз не съм от тях, но затова пък владея друго изкуство — гледането на ръка.

— А как ще стигна до Египет?

— Аз само тълкувам сънищата. Не мога да ги превръщам в действителност. Ето защо преживявам от това, което ми дават дъщерите ми.

— А ако не стигна до Египет?

— В такъв случай и аз няма да получа нищо. Не ще да е за пръв път.

И старицата не каза нищо повече. Отпрати момчето, тъй като и без това бе загубила много време с него.

Пастирът си тръгна разочарован и реши никога повече да не вярва на сънища. Сети се, че трябва да свърши много неща: отиде до магазина да си купи храна, размени книгата си за по-голяма и седна на една пейка на площада, за да опита виното, което бе купил. Денят беше горещ, но виното по необяснимо тайнствен начин успяваше да разхлади тялото му. На влизане в града бе оставил овцете си в кошарата на един приятел, с когото се бе запознал наскоро. Познаваше доста хора по тия места и поради това обичаше да пътува. „Човек лесно си създава приятели, без да е нужно всеки ден да бъде с тях. Когато се виждаме постоянно с едни и същи хора — както беше в семинарията, — те се превръщат в част от живота ни. А когато станат част от живота ни, започват да искат да го променят. И ако не сме такива, каквито те искат да бъдем, се сърдят. Защото всички смятат, че знаят как точно трябва да изживеем живота си.“

Но никой не знае как точно да изживее собствения си живот. Също като старицата, която не можеше да превръща сънищата в реалност.

Реши да изчака слънцето да слезе по-ниско, преди да тръгне с овцете към полето. След три дни щеше да види дъщерята на търговеца.

Зачете книгата, която му бе дал свещеникът от Тарифа. Бе доста дебела и още на първата страница ставаше дума за някакво погребение. Освен това имената на героите бяха много сложни. „Ако някой ден случайно реша да напиша книга — мислеше си момчето, — ще въвеждам героите един след друг и така читателите няма да си губят времето в запомняне на имена.“

Тъкмо успя да се съсредоточи в четенето (а то бе приятно, защото ставаше дума за погребение в снега и това създаваше у него усещане за прохлада под палещото слънце), когато един старец седна до него и се опита да го заговори:

— Какво правят онези там? — попита той, като сочеше хората на площада.

— Работят — отговори сухо момчето и се престори, че е погълнато от книгата. Всъщност си мислеше как ще остриже овцете пред дъщерята на търговеца, за да й покаже какви интересни неща умее да върши. Вече стотици пъти си бе представяло тази сцена. И всеки път тя се удивляваше, когато започваше да й обяснява, че овцете се стрижат отзад напред. Опитваше се също така да си спомни някои хубави истории, които да й разкаже, докато стриже овцете. Повечето ги бе прочело в книгите, но щеше да й ги разкаже като лично преживени от него. Тя нямаше да усети разликата, защото не четеше книги.

Старецът обаче упорстваше. Каза, че е уморен и жаден, и го помоли за глътка вино. Момчето му подаде бутилката, като се надяваше след това той да го остави на мира.

Ала старецът на всяка цена искаше да си поговори с него. Попита го каква книга чете. То реши да се държи грубо и да отиде на друга пейка, но баща му го бе учил да уважава възрастните. Две неща го накараха да даде книгата на стареца: първото бе, че не можеше да произнесе заглавието. Освен това, ако старецът не умееше да чете, той самият щеше да се премести на друга пейка, за да не се почувства засрамен.

— Хм… — промълви старецът, оглеждайки книгата от всички страни, сякаш бе някакъв странен предмет. — Книгата е ценна, но много скучна.

Момчето се изненада. Старецът можеше да чете, дори бе чел тази книга. А ако книгата наистина се окажеше скучна, както той твърдеше, не беше късно да я смени с друга.

— В тази книга се говори за това, за което се говори в почти всички книги — продължи старецът. — За неспособността на хората да избират собствената си съдба. А накрая се опитва да накара всеки да повярва в най-голямата лъжа на света.

— Коя е най-голямата лъжа на света? — попита учудено момчето.

— Ето коя е: в определен момент от нашето съществуване загубваме контрол над живота си, който от този ден нататък става подвластен на съдбата. Това е най-голямата лъжа на света.

— Но това не се случи с мен — възрази момчето. — Искаха да стана свещеник, а аз реших да стана пастир.

— Така е по-добре — отвърна старецът. — Защото обичаш да пътуваш.

„Той отгатна мислите ми“, каза си Сантяго. През това време старецът прелистваше дебелата книга, сякаш нямаше намерение да му я върне. Момчето забеляза, че е облечен доста странно и прилича на арабин, нещо, което не беше рядкост в този край. Африка се намираше само на няколко часа път от Тарифа, достатъчно бе да се пресече протокът с кораб. В града често идваха араби, за да пазаруват, и се молеха по странен начин по няколко пъти на ден.

— Вие откъде сте? — попита момчето.

— От много места.

— Никой не може да бъде от много места. Аз съм пастир и съм на много места, но иначе съм от един- единствен град, до който има стар замък. Там съм роден.

— В такъв случай може да се каже, че съм роден в Салим.

Момчето не знаеше къде се намира Салим, но не искаше да попита, защото се срамуваше от невежеството си. Погледна отново към площада. Хората сновяха насам-натам, сякаш бяха заети с нещо много важно.

— Как изглежда Салим? — попита то, опитвайки се да открие някаква следа.

— Така, както винаги е изглеждал. Това все още не беше никаква следа. Знаеше поне, че Салим не е в