цветя. Тя обичаше да й е наредено хубаво. Обичаше хубавите неща. Например покривката за леглото, — огромна покривка от малки квадратчета — беше ги изплела сама, едно с едно не се повтаряха по цвят. Разправяше, че може да й вземе над сто долара. А си я беше изплела цялата сам-сама, бримка по бримка. Сети се и за големите дървета, а колко пък беше хубаво да полежиш във ваната с топла вода! Първата му истинска баня, ако не се смятат хотелите. И винаги благоуханен сапун. „Това е само глупав навик — каза си той. — Отвратителна клопка. Свикваш с нещо и започваш да си вярваш, че ти харесва. Ще ми мине, както ми минава настинка. Е, ще боли, то се знае. Ще се тревожа за Алис. Ще съжалявам. Ще се обвинявам, може дори да не мога да спя. Но ще ми мине. След време дори няма да се сещам. Всичко е просто една ужасна клопка, нищо повече.“ Доверчиво и топло, лицето на Пъпката изплува пред очите му. „Ще ти кажа друг път. Ще ти кажа, Кит Карсън.“ Не бяха много хората, които му имаха такова доверие. Наложи си да мисли за езерото при Чапала, но върху бледата му гладка повърхност видя автобуса „Любимец“, затънал в тинята, Вляво напред, долу в ниското, в една гънка на предхълмията, той видя къща с обор и вятърна мелница с изпочупени и увиснали крила. Това ще да е бившето имение на Хокинс. Точно както си го беше намислил. Ще влезе може би в къщата или по-вероятно в конюшнята. Старите конюшни обикновено са по-чисти от старите къщи. Там положително ще има ясли или сеновал. Хуан щеше да пропълзи там и да си легне. За нищо нямаше да мисли. Щеше да спи вероятно до същото време на следващия ден, след туй щеше да повърви до шосето и там да хване някакъв превоз. Какво значение имаха за него пътниците? „Няма да умрат от глад. Нищо няма да им стане. За тях дори ще е добре. Не е моя работа.“

Той ускори стъпките си по надолнището към старото имение на Хокинс. Щяха да го търсят. Алис щеше да помисли, че са го убили и ще повика шерифа. Никому и през ум няма да мине, че ще се изниже по такъв начин. В това именно беше и цялата смешка. Никой не би допуснал, че може да го направи. Сега щеше да им покаже. Първо в Сан Диего, сетне през границата и с пощенската кола до Ла Пас. Алис щеше да вдигне полицията на крак. Спря се и огледа пътя назад. Следите му бяха достатъчно ясни, но дъждът сигурно щеше да ги измие. Ако поиска, можеше и да заличи следите. Излезе от пътя и сви към имението на Хокинс.

Напусната веднъж, къщата се беше разпаднала много бързо. Празноскитащи момчета бяха разбили прозорците и задигнали оловните тръби и каналопровода, а вратите се бяха блъскали до полуда и накрая се бяха откачили от пантите. Олющени от навявалия дъжд, потъмнелите стари тапети оголваха подплатата от стари вестници със стари комикси — „Хитрият дядо“, „Малкият Немо“, „Безгрижният хулиган“, „Бъстър Браун“. Скитниците бяха оставили своите нечистотии, а в старата одимена камина са горили и касите на вратите. В къщата кисело вонеше на запустение и влага. Хуан надникна през вратата, влезе, усети мириса на празна къща и излезе през задната врата към обора.

Оградата за добитъка беше паднала, голямата врата — откачена, но в яхъра миришеше на свежо. Яслите, където конете се бяха отърквали о дървото, бяха излъскани. В ъглите висяха паяжини. Между отворите за фъшкии все още се мъдреха кутиите от свещи с изтрити четки и ръждясали чесала. Един стар хамут със скобите и комплект ремъци висяха на клина до вратата. Кожата на хамута се беше нацепила и пълнежът стърчеше навън. Конюшнята нямаше сеновал. За трупане на сено е била използувана цялата средна част на обора. Хуан заобиколи последната клетка. Беше сумрачно и светлината вмъкваше своите копия през изпотрошените дъски на покрива. Подът бе застлан със ситна слама, почерняла от годините и вмирисана на мухъл. Застанал неподвижно на входа, Хуан чу цвъртенето на мишки и надуши цели миши колонии. От една греда го погледнаха две жълтеникави кукумявки и после отново склопиха жълтите си очи.

Дъждът бе намалял, на покрива се чуваше само лекото му трополене. Хуан отиде в единия ъгъл и разбута с крак горния слой прашна слама. Седна, после се изтегна и сложи ръце под главата си. Оборът гъмжеше от тънички тайни звуци, но Хуан бе много уморен. Сърбеше го всичко от нерви, чувствуваше се гадно. Реши, че ако поспи, може би ще му стане по-добре. Обзет от очакване, в автобуса беше изпитал взрив на тръпка наслада от предстоящата свобода. Но сега не беше така. Стана му криво. Боляха го раменете, а като легна и се отпусна, вече не му се спеше. Чудеше се:

„Никога ли няма да бъда щастлив? Нищо ли не може да се направи?“ Реши да си спомни старите времена, когато му се струваше, че е щастлив, когато бе изпитвал чиста радост, и в ума му нахлуха откъслечни сцени. Беше рано-рано една сутрин, въздухът прохладен, слънцето тъкмо изгряваше зад планините, а по калния път подскачаха малки сиви птички. Нямаше особена причина за радост, но беше радостен.

Или тази вечер, лъскав кон отрива красивата си шия о стобора, яребиците се провикват, някъде капе вода. Дъхът му замря от вълнение само при спомена.

Или тази. Пътуваше в стара каруца със своя братовчедка. Беше по-голяма от него, не си я спомняше как изглежда. Конят се подхлъзна на парче хартия и тя политна към него и за да се изправи, протегна ръка и се опря на краката му-в стомаха му разцъфтя наслада и мозъкът го заболя от сладост.

Или тази. Изправен в полунощ насред една огромна, притъмнена катедрала, чиито остър, варварски мирис на смола смъдеше в носа му. Държеше тъничка свещ с бяла копринена панделка, завързана на фльонга в средата. И като насън, далече от високия олтар долита сладостният шепот на службата, а него го обзема упоителна дрямка.

Мускулите на Хуан се отпуснаха и той заспа в сламата на запустялата конюшня. Боязливите мишки усетиха съня му, измъкнаха се изпод сламата и затършуваха чевръсто, а дъждът тихичко шушнеше по покрива.

Пътниците проследиха с поглед Хуан, докато изчезна зад челото на хълма. Никой не продума дори когато Пъпката се върна и зае мястото на шофьора. Седалките бяха наклонени назад и всеки гледаше да се настани по-удобно. Най-сетне Причард зададе неопределено въпроса:

— Колко ли време ще му трябва да прати кола? Ван Брънт търкаше нервно лявата си ръка.

— Едва ли по-малко от три часа. Има да върви четири мили. Дори и да успее да докара кола, ще им трябва поне час, докато тръгнат, и час да дойдат дотук. Ако изобщо дойдат. Не съм много сигурен, че някой би тръгнал по този път. Трябваше да вървим пеш след него и да застанем на околийския път, та някой да ни вземе.

— Ние не бихме могли — възрази Причард. — Носим целия си багаж.

— Не исках да се обаждам, когато ти хрумна онази щуротия, Елиът — обади се мисис Причард. — В края на краищата ти си на почивка.

Дощя й се да обясни на останалите пътници как хора с очебийно положение, каквото имаха те, са се озовали в автобус, как изобщо е станало тъй, че са се качили на такъв превоз. Хората сигурно се питат, реши тя. Бърнис се обърна към тях:

— Тръгнахме с влак, много хубав влак, „Сан Франциско“, много луксозен и доста скъп. И тогава на моя странен съпруг му хрумна тази дивотия да продължим с автобус. Реши, че така ще разгледаме по-хубаво страната.

— Ами все пак я разглеждаме, моето момиче — с горчивина я прекъсна Причард.

Тя обаче продължи:

— Моят съпруг казваше, че се бил откъснал от народа. Искал да види хората, истинските хора, да ги чуе за какво си говорят. — В гласа й се промъкна нотка на вежлива злоба. — Аз си помислих, че е глупаво, но нали все пак той е в отпуска! Той е този, който работи така усилено през войната. Съпругите нямаха особени задължения, освен да се справят някак с дажбите, с липсата на храна по магазините. Ами да, веднъж: в продължение на два месеца не хапнахме телешко.

Само кокошки.

Причард погледна жена си с известна почуда. Не беше обичайно гласът й да достига такива височини и това оказа особено въздействие върху него. Отведнъж се улови, че се ядосва, ядосва се до полуда, и то без причина. Всичко беше в тона й.

— Предпочитам да не бяхме тръгвали — каза той. — Аз и без туй не исках да пътувам. Щях да си почина най-добре, ако играех по малко голф и си спях в собственото легло. Никога не съм искал да тръгвам.

Останалите пасажери ги наблюдаваха с любопитство и внимание. Бяха отегчени. Може би щяха да се разсеят. Раздразнението на тези двама души започваше да изпълва целия автобус.