гневната червенина на покварената му плът плъзна по бузата. Тайно погледна нокътя, който бе извършил това деяние, скри го в джоба си и го почисти. Беше разкървавил бузата си. Извади носната си кърпичка и я долепи до лицето.

Причард се тревожеше как ще преминат и как ще направят връзките. Ядеше го нещо, което не му даваше мира и покой. Беше се опитал да го прогони от себе си със смях. Беше използувал всички обикновени методи за отстраняване на неприятни мисли, но те не подействуваха. Ърнест Хортън бе казал, че планът на Причард е шантаж и почти беше намекнал, че допуска Елиът Причард да е способен да открадне гарнитурата за официален костюм, ако не се вземат мерки. Това първоначално беше възмутило Причард — човек с неговото положение и репутация! Но после бе разсъдил: „Да, аз имам положение и репутация в своето собствено общество, но тук нямам нищо. Тук съм сам. Този мъж смята, че съм мошеник. Аз не мога да го пратя при Чарли Джонсън, за да получи представа колко много греши“. Това смущаваше Причард дълбоко. Ърнест бе отишъл още по-далеч: загатна, че е взел Причард за оня тип мъже, които посещават русокосите хубавици по квартирите им. А той никога не бе правил това. Трябваше да докаже на Ърнест Хортън, че преценката му е погрешна. Но как? Причард бе преметнал ръка върху облегалката си, а Ърнест седеше на задната седалка сам. Моторът работеше силно на втора и старото туловище на автобуса шумно се тресеше. Имаше само един начин — да предложи на Ърнест Хортън открито и честно нещо и той да види, че Причард не е мошеник. Върна се към една смътна мисъл. После се обърна назад и каза:

— Заинтересувах се от това, което вашата компания прави с постъпващите идеи.

Ърнест го погледна развеселен. Ще иска нещо момчето. Той заподозря, че старецът ще му иска да го вреди в някоя веселба по тънката част, И шефът на Ърнест беше такъв. Непрекъснато свикваше съвещания вечер, които винаги свършваха в някой публичен дом, а после вечно се чудеше как е попаднал там.

— Имаме много добри взаимоотношения — каза той — Идеята ми не е нещо кой знае какво — започна Причард. — Така просто ми хрумна. Можете да я вземете, ако ви харесва и ако ви върши работа. — Ърнест изчака, без да коментира. — Става дума за копчета за маншети — продължи Причард. — Лично аз нося отделни маншети и копчета. Като сложиш копчетата, трябва после да ги махаш, за да си свалиш ризата. Ако искаш да вдигнеш ръкавите, за да си измиеш ръцете, трябва пак да ги сваляш. По-лесно е да ги поставиш, преди да си облякъл ризата, но тогава пък не можеш да провреш ръката, а с облечена риза трудно се слагат. Разбирате ли за какво ви говоря?

— Нали има едни, които са като секретни копчета? — каза Ърнест Хортън.

— Да, но не са много разпространени. Ту ще забравиш едното, ту ще го затриеш някъде.

Автобусът спря. Хуан премести лоста на първа и бързо потегли отново. Мина през една дупка и автобусът леко се разтресе, после, като минаха и задните колела, повторно се раздруса, след което продължи. Дъждът барабанеше силно по покрива. Чистачката на предното стъкло скърцаше. Причард се облегна още по-назад и вдигна ръка, за да покаже простите си на форма златни копчета за маншети.

— Да предположим — каза той, — че вместо скоба или вътрешно лостче има пружинка. Когато копчето е на маншета, пружинката ще поддаде и ще можеш да вдигнеш ръкава, за да се измиеш, а после веднага ще се свие. — Той наблюдаваше лицето на Ърнест отблизо.

Ърнест бе притворил очи и мислеше.

— Но от какво ще бъде пружинката? Трябва да е от стомана, иначе няма да издържи.

— Премислил съм и това — продължи разпалено Причард. — На по-евтините пружинката може да се изкъпе в златна или в сребърна баня. А на скъпите и луксозните — от злато или от платина — вместо лостче ще има малка тръбичка и когато маншетът е на китката, пружинката ще се скрива в тръбичката.

Ърнест бавно поклати глава.

— М-да — рече той, — звучи доста добре.

— Ваше е — каза Причард. — Идеята е ваша и можете да правите с нея каквото искате.

— Моята компания — поде Ърнест — проявява интерес повече към друг тип изобретения, но кой знае, може и да ги склоня. От мъжките вещи нещата, които най-скъпо се продават в света, са ножчетата за бръснене, изобщо принадлежности за бръснене, писалки, моливи и мъжки украшения. Мъж, който няма да ти напише и пет реда в годината, все някой ден ще купи някоя завързана автоматична писалка за петнайсет долара. А бижутерията? Да, сър, може и да хване място-Какъв процент ще желаете, ако решат, че би излязло нещо?

— Нищо — заяви Причард. — Абсолютно нищо. Идеята е за вас. Искам да помогна на един енергичен пробивен млад мъж. — Той отново се почувствува добре. Ами ако се приемеше тази идейка, която така без нищо скалъпи? Я си представи, че докара един милион долара? Представи си… но не, той я беше дал и държеше на думата си. Думата му — тя е закон за него. Ако Ърнест пожелаеше да се отнесе с признателност, това си зависеше изцяло от него. — Нищо не искам — повтори той.

— Ами това е страхотно мило от ваша страна. — Ърнест извади бележник от джоба си, написа нещо и откъсна листа. — Разбира се, за такова нещо първо трябва да подпиша договор — каза той. — Ако ви се намира малко свободно време, докато сте в Холивуд, бихте могли да ми се обадите и да поговорим делово. Може да направим някоя сделка. — Като произнесе последните думи, той леко присви лявото си око, после обърна поглед и очите му се спряха на мисис Причард. След това пъхна листчето в ръцете на Причард и каза: — Алоа Армс, Хемпстед, 3255, апартамент 125.

Причард се зачерви, извади портфейла си и прибра хартийката, като я бутна дълбоко в преградката. В действителност той нямаше нужда от листчето. Щеше да го хвърли при първа възможност, защото имаше добра памет. Щяха да минат години, докато забрави телефонния номер. В мозъка му прещракна старата му система. Три и две правят пет плюс още две петици, А Хемпстед — хемп беше стара дума за въже, конопено въже, плитка. Няма нищо по-хубаво от жълто конопено въже. Той използуваше десетки подобни трикове за запаметяване. Жълт коноп, руса плитка. Пръстите го сърбяха да изхвърли листчето. Бърнис понякога отваряше портфейла му за дребни пари. Беше й разрешил. В стомаха си усети заплаха — жалкото чувство, че са те нарекли крадец.

— Добре ли се чувствува моето момиче? — попита той жена си.

— Да — каза тя. — Мисля, че прогоних главоболието. Казах си „Няма да позволя да ме заболи главата. Няма да разреша да попречи на почивката на моя мил съпруг.“

— Радвам се — каза той.

— Скъпи, как ви идват наум такива идеи на вас, мъжете? — продължи тя.

— Ами просто ни хрумват — рече той. — Тази новата риза с малките илици стана причина. Така се заклещих в нея преди няколко дни, че за малко щях да викам за помощ.

— Колко си мил — усмихна се тя. Той протегна ръка, сложи я върху коляното й и нежно й стисна крака. Тя закачливо го перна по ръката и той за миг я отдръпна.

Норма беше извърнала глава, така че устата й беше близо до ухото на Камил. Тя говореше колкото може по-тихо, защото знаеше, че Пъпката се опитва да подслушва. Усещаше погледа му и в известен смисъл беше поласкана. Никога не се беше чувствувала толкова самоуверена, както сега.

— Аз никога не съм имала семейство, нормално семейство, както се казва — рече тя. Искаше всичко да сподели с Камил. Обясняваше и изливаше живота си, искаше Камил да знае всичко за нея, да знае каква е била до преди тази сутрин и каква е сега, а това щеше да направи от Камил нейно семейство и щеше да обвърже това красиво и вярно същество към нея. — Човек като е сам, и прави едни такива смехории — продължи тя. — Аз например лъжех хората. Въобразявах си някои неща. Дори… вършех някои неща, уж че са истински. Знаеш ли какво правех? Харесвах си някой артист и си въобразявах, че, хм, че ми е съпруг. — Това й се изплъзна. Нямаше намерение да отива толкоз далеч. Изчерви се. Не биваше да го казва. Беше все едно, че е изменила на мистър Гейбъл. Тя обаче премисли пак и в същност видя, че не беше точно така. Вече не изпитваше същото към Кларк Гейбъл, както преди. Чувството й се беше пренесло към Камил. Беше поразена. „Не съм ли непостоянна“, запита се тя — Така е, като нямаш семейство и приятели — обясни Норма. — Като ги нямаш, сам си ги измисляш. Но сега, ако можем да си вземем заедно апартамент, няма да има какво да си измислям.

Камил извърна очи, за да не вижда оголената душа в очите на Норма, пълната й беззащитност, „Ох, господи! — помисли си тя. — Какво си натресох на главата. Взех си белята. Здравата се заплетох. Как става? Ще се наложи да се преустроя, да живея като нея и след време това така ще ми писне, ама ще съм влязла и с двата крака вътре и няма да мога да се-откача. Ако Лорейн е чупила оня рекламаджия и двете можем пак да се съберем, какво ще правя с тая? И как започна? По дяволите, как се заплетох!“