— Виж, пиленце — каза твърдо тя. — Аз не съм ти обещавала, че ще го направим. Казах, че ще видим как ще потръгнат нещата. Ти не знаеш много работи за мене. Първо на първо, аз съм сгодена и ще се женя, и моят приятел дори смята да го направим съвсем скоро. Така че, ако той иска да се женим сега, нали разбираш, аз не мога да остана с тебе.

Камил видя как очите на Норма се изпълват с отчаяние подобно на вледеняващ ужас, видя как страните и устата й увисват, как мускулите на раменете и ръцете й губят мощ. Камил си рече наум: „Мога да си наема стая в следващия град и да се скрия, докато тя се изгуби. Но пък може случайно да налетя на нея. Мога… ох, господи, откъде ми дойде това на главата? Много съм уморена. Имам нужда от топла вана.“ После продължи на глас:

— Не го приемай трагично, пиленце. Може още да: не е готов. О, виж, сега, мила, може всичко да се нареди. Ами да, наистина. Ще видим как ще тръгне.

Норма стисна плътно устни и присви очи. Главата й се полюшваше от подрусването на автобуса. Камил не искаше да поглежда към нея. След известно време Норма се взе в ръце и тихичко каза:

— Може би ти се срамуваш от мене и аз не те обвинявам, Аз мога да бъда само обикновена сервитьорка, но ако ти ми покажеш, сигурно бих могла и аз да стана зъболекарска сестра като тебе. Ще уча през нощта, а през деня ще работя като сервитьорка. Но ще успея и тогава няма да има защо да се срамуваш от мене. Хем ако ми помогнеш, няма да ми бъде и толкова тежко.

Камил усети в стомаха си гадене като напираща вълна. „Боже господи! Сега няма мърдане. Какво да кажа? Да й кажа друга лъжа? По-хубаво ли е да кажа на това момиче какво точно работя? Или това ще влоши положението? Може да я смути и да не ме иска повече за приятелка. Така ще е най-добре. Не, като че ли най-добре ще е просто да я изгубя из тълпата.“ Норма говореше:

— Бих искала да имам някаква, както се казва, достойна професия като тебе. Камил отчаяно каза:

— Виж, пиленце, ужасно съм уморена. Прекалено съм уморена, за да мисля. Пътувам няколко дена. Прекалено съм изтощена, за да мисля за каквото и да било. Да отложим за малко. Ще видим как ще тръгне.

— Извинявай — рече Норма. — Аз се въодушевих и забравих. Няма да говоря повече за това. Ще видим как ще тръгне, нали?

— Ще видим как ще тръгне — повтори Камил. Автобусът спря с друсане. Наближаваха вече възвишенията и през дъжда зелените талази земя се виждаха едва-едва. Хуан се полуизправи да огледа пътя. Отпред имаше дупка с вода, но по нищо не се познаваше колко е дълбока. Автобусът можеше да хлътне и потъне до покрива. Хвърли бърз поглед към Девата. „Да рискувам ли?“ — попита той под нос. Предните колела бяха на ръба на ямата. Усмихна се, даде заден ход и върна пет-шест метра.

— Със засилване ли? — обади се Ван Брънт, — Ще заседне.

Устните на Хуан се раздвижиха безшумно: „Мило приятелче, само ако знаеше… Само ако всички вие знаехте…“ Премести на първа и подкара през локвата. Водата се разплиска със стремително свистене. Задните колела влязоха в локвата. Автобусът се подхлъзна и заклати. Колелата превъртяха, моторът изрева, буксуващите колела наместиха бавно подскачащото туловище и го преплъзнаха от другата страна. Хуан премести на втора и продължи да пъпли.

— Изглежда е било чакъл — подхвърли през рамо Хуан.

— Ха, чакай да почне стръмното — злокобно рече Ван Брънт.

— Човек се мъчи да се справи, а вие му измисляте повече препятствия — каза Хуан.

Пътят започна да се изкачва и водата вече никъде не се задържаше. Канавките от двете страни шуртяха пълноводни. Водещите колела се пързаляха и превъртаха в коловозите. Хуан отведнъж разбра какво ще направи, ако автобусът заседне. Досега не знаеше. Беше си мислил да отиде първо до Лос Анжелос и да си намери работа като шофьор на камион, но сега нямаше да направи така. Имаше в джоба си петдесет долара. Тази сума винаги му беше подръка за спешни поправки и щеше Да му стигне. Ще се махне, но не много далече. Ще се прислони под някой навес, докато спре дъждът. Може дори и да преспи някъде. За храна ще вземе от желираните пасти. После, когато си почине, ще отиде на магистралата и ще се метне на някоя кола до най-близката бензиностанция и ще почака, докато някой го вземе. Ще спира в посока Сан Диего и ще прехвърли границата за Тихуана. Там е хубаво, можеше да се потъркаля на плажа два-три дена. Границата не го смущаваше. Тук ще казва, че е американец. Оттатък ще минава за мексиканец. После, когато се подготви окончателно, ще излезе извън града, ще спре някоя кола, пък може и да повърви пеш през планините, покрай потоците, та чак до Санто Томас и там ще изчака пощенската кола. В Санто Томас ще накупи много вино и ще плати на пощальона, после ще мине надолу по полуострова, през Сан Кинтин, все покрай Китовия залив. Може да му трябват и две седмици през скалите и трънливата пустиня, а оттам — към Ла Пас. Щеше да открие, че са му останали още пари. В Ла Пас ще се качи на кораб до Гуаймас или Масатлан, или дори Акапулко, а по всички тия места щеше да попада на туристи. Повече в Акапулко, отколкото в Гуаймас или Масатлан. А където се мотаят туристи, които не говорят испански в чуждата страна, за Хуан е лесно. Лека-полека ще се придвижи до Мексико сити, а там е пълно с туристи. Ще ги развежда по обекти, изобщо имаше хиляди начини да се печелят пари. Той нямаше нужда от много. Хуан се изхили под мустак. Защо, за бога, беше упорствувал толкова дълго? Нали е свободен. Можеше да направи каквото пожелае. Пък нека го търсят. Можеше дори да прочете и обявление във вестниците в Лос Анжелос. Ще го вземат за умрял и ще търсят трупа му. Алис известно време ще вдига голяма пара. От това ще добие известно самочувствие. В Мексико много жени можеха да готвят боб. Би могъл да легне с някоя от ония американки, които живеят в Мексико сити, за да плащат по-ниски данъци. С няколко по-хубави костюма Хуан знаеше, че е достатъчно представителен. Защо, по дяволите, не се беше решил досега?

Вече му миришеше на Мексико. Не успя да измисли причина защо досега не се беше решил. А пътниците? Сами да му търсят колая. Не са на чак толкова отдалечено място. Толкова са свикнали да прехвърлят грижите си върху други, че са забравили да се грижат сами за себе си. Щеше да бъде полезно за тях. Хуан можеше да се погрижи за себе си и щеше много скоро да започне. Що за глупав живот бе водил — да се тревожи как да пренася пасти от един град в друг? Свърши се вече. Погледна скришно към Мадоната. „Ох, ще удържа на думата си — прошепна той, — ще ги превозя, ако настояваш. Но още не съм сигурен дали след това няма да се махна.“ Въображението му се гмурна в пейзажи:

окъпаните в слънце планини на Южна Калифорния и прежурящия зной на Сонора, сутринната прохлада на Мексиканското плато с ухание на борови връхчета в хижите и дъх на царевични печени питки. Обзе го носталгия, сладка възбуда. Вкусът на пресните портокали и огънят на лютивите чушлета. Какво диреше той изобщо в тази страна? Не му беше мястото тука.

Завесата на годините се вдигна и понесен върху разкаляния селски път, той видя, чу и помириса Мексико — гласовете на пазара, които не спираха да бърборят, крякащия папагал в градината, спорещите прасета на улицата, цветята, рибата и малките смугли свити момиченца със сините дълги шалове. Колко странно, че е забравил всичко това тъй отдавна! Закопня за юга. Питаше се какъв ще е бил тоя необясним капан, който го е задържал тука. Отведнъж го обхвана нетърпение да се махне. Защо не натисне спирачките, не отвори вратата и не тръгне направо в дъжда? Представи си глупавите им лица и обезумелите им коментари, Пак погледна към Девата. „Ще удържа на думата си — прошепна той. — Ако мога, ще ги превозя.“ Усети как колелата се плъзгат в калта и се усмихна на Девата от Гваделупа.

Реката се врязваше сега близо до склоновете и нареждаше по бреговете си плачещи върби. Пътят странеше от ръба, по-далече от реката. Дъждът изтъняваше и в широкото корито на реката жълтата вода се пенеше, очертала ивици мръсна пяна, виеща се по водовъртежите. Напред пътят се катереше по склона, а на върха стърчеше жълт откос, нещо като скала. На най-високото място на жълтата скала с големи, избледнели букви беше написано: „Покай се!“ Да напише това с черна, вече почти изтрита боя, трябва да е била опасна и продължителна работа за някоя дива глава. Ерозията бе вдълбала в пясъчника дупки, изгладени после от вятъра и животните. В жълтата скала пещерите напомняха черни зейнали очи. Тук оградите бяха сравнително по-здрави и по високите пасбища тъмнееха мокри червеникави крави, някои вече пръкнали пролетните си телета. Извръщаха бавно глави и гледаха подир автобуса, а една стара крава глупачка изпадна в паника, побягна, взе да рие и да рита, като че с това щеше да премахне пърпорещото возило. Настилката се бе променила. Чакълът осигуряваше на автобуса по-стабилна основа. Каросерията се тресеше и подскачаше над изровения от дъжда камънак, но колелата вече не се плъзгаха. Хуан подозрително погледна Девата. Защо го лъжеше? Щеше да го измъкне и да го накара сам да реши, така ли? Това ще бъде мръсен номер. Без знак Отгоре Хуан не би знаел какво да предприеме. Пътят правеше голям