какво прави тя. Ако разбиеше автобуса, какво пък, просто ще се махне, ще го зареже и никога вече няма да се върне. Настроението му беше повече от радостно, ваканционно. Когато се качи в автобуса, лицето му сияеше от удоволствие.
— Не знам дали ще успеем да се справим — весело каза той.
Пътниците посрещнаха с тревога неговото въодушевление. Те се бяха събрали ведно, седяха колкото могат по-напред. Всеки имаше чувството, че Хуан е единствената им връзка с нормалното, но ако знаеха какво се върти в ума му, щяха здравата да се уплашат. Хуан ликуваше от душа. Той затвори вратата на автобуса, натисна два пъти газта да форсира мотора, сетне включи на първа и навлезе в калния селски път. Сега облаците бяха почти готови да ливнат. Познаваше ги. На запад видя един облак, който се раздърпваше по ръба. Там започваше и току-виж, над долината се понесъл още един пролетен порой. Светлината отново бе станала метална, но някак прозрачна и създаваща илюзия за дълбочина, което можеше да означава само стихиен дъжд.
— Дъждът идва — озарено изрече Ван Брънт.
— Така изглежда — каза Хуан и кривна по пътя-Гумите му бяха с дълбоки грайфери, но след асфалта той усети как се плъзгат по мазната кал и как задницата занася встрани. Но под калта имаше твърда почва и автобусът се заклатушка тежко по пътя. Хуан превключи на втора. Изглежда, щеше да остане на нея през цялото разстояние.
Над тътнежа на мотора Причард извика:
— Колко е дълго отклонението?
— Не знам — отговори Хуан. — Никога не съм пътувал по него. Казват тринайсет ли, петнайсет ли мили, нещо такова. — Прегърби се над кормилото, очите му се вдигнаха от пътя и зърнаха Девата на Гваделупа в нейното светилище над контролното табло.
Хуан не беше дълбоко религиозен човек. Той вярваше в силата на Девата, както децата вярват в силата на чичовците си. Тя беше и кукла, и богиня, и талисман, и роднина. Неговата майка — ирландката — си бе взела мъж от рода на Девата и я бе приела, както бе приела майката и бабата на своя съпруг. Гваделупката стана неин род и нейна богиня. Хуан бе израсъл с тази майка, стъпила с широките си поли върху лунния сърп. В детството му тя беше навсякъде — над леглото, за да надзирава сънищата му, в кухнята, за да бди над храната, в хола, за да го следи кога влиза и кога излиза, и на входната врата, за да го чува като играе на улицата. Тя си имаше свой олтар в църквата, беше в класната стая в училище, но сякаш всичките тези места не бяха достатъчни, и той я носеше на златен медальон със златна верижка около врата си. Можеше да избяга от очите на майка си, на баща си, на братята си, но смуглата Дева бе навсякъде с него. Докато останалите близки можеха да бъдат заблуждавани, подвеждани, мамени и лъгани, Девата от Гваделупа узнаваше всичко сама. Той й се изповядваше, но изповедта бе само ритуал, защото тя и без туй знаеше всичко. Беше по-скоро поясняване на мотивите защо е извършил нещо, отколкото съобщаването му като новина. Макар че и това беше глупаво, тъй като тя знаеше и причините. Освен това на лицето й играеше едно изражение, една полуусмивка, сякаш всеки момент ще избухне в смях. Тя не само разбираше, но и малко се забавляваше. И ако изражението й означаваше нещо, то ужасните престъпления на детството като че ли не бяха достойни за ада. Като дете Хуан я бе обичал много дълбоко и бе имал вяра в нея, защото баща му го бе научил, че тя е избрана да бди специално над мексиканците, И когато видеше германски или американски деца на улицата, знаеше, че неговата Дева не дава и пет пари за тях, защото не са мексиканци. Като се прибави още обстоятелството, че Хуан вярваше в нея не с разума си, а само с чувствата си, ще се разбере отношението му към светата Дева от Гваделупа.
Автобусът лазеше по калния път извънредно бавно, врязвайки подире си дълбоки коловози. Хуан хвърли поглед към Девата и каза наум: „Знаеш, че не съм щастлив и че от чувство за дълг, макар да не ми е присъщо, се задържах в капана, който ми беше поставен. Сега оставям решението в твои ръце. Аз не мога да поема отговорността да избягам от жена си и от дребната търговийка. Като по-млад, можех да го сторя, но сега съм прекалено мек и слаб в решенията. Оставям всичко в твои ръце. Карам по този път не по свое желание. Бях принуден от волята на всички тия хора, които не дават и пет пари за мене, за моята сигурност и щастие, а гледат само собствените си намерения. Дори ми се струва, че не са ме забелязали. Аз за тях съм една машина която ще ги отведе, задето са тръгнали. Предложих и да ги върна. Ти ме чу. Затуй оставям на тебе да решиш, пък аз ще разбера волята ти. Ако автобусът затъне така, че с обикновени усилия успея да го измъкна и да продължа, ще го направя. Ако обикновената предпазливост запази автобуса от авария и той продължи да се движи по пътя, ще бъда предпазлив. Но ако ти, с твоята мъдрост, пожелаеш да ми дадеш знак, като заровиш автобуса до осите в кал, или го подхлъзнеш в канавката, така че да не мога да направя нищо повече, ще знам, че одобряваш това, което искам. Тогава ще се махна. Тези хора могат и сами да се погрижат за себе си. Ще се махна и ще изчезна. Няма да се върна повече при Алис. Ще сваля стария живот от себе си като чифт мръсно бельо. От теб зависи.“
Той кимна и се усмихна на Девата, на нейното лице се мъдреше мъничката й усмивчица. Тя, разбира се, знае какво ще стане, но няма как да се разбере предварително, Той не можеше да избяга без благословия. Трябваше да има съгласието на Девата. Зависеше направо от нея. Ако упорито настоява той да се върне при Алис, би оправила пътя и откарала автобуса оттатък планината, от което той ще разбере, че му е писано да живее с това, което има.
Хуан изду гърди, поемайки дъх с въодушевление, и очите му блеснаха. Милдред видя лицето му в малкото огледалце. Чудеше се каква ли ще е тази страхотна радост в душата му, от която лицето му така просветна. Това е мъж, помисли си тя, стопроцентово мъжествен мъж. Ето такъв тип мъж би пожелала да има всяка истинска жена, защото той нито за миг не би си позволил да бъде макар и частично женствен. На него ще му стига собственият му пол. Дори няма да се опитва да разбира жените, което е голямо облекчение. Просто ще взима от тях това, което му е нужно. Само-отвращението й беше преминало и Милдред се чувствуваше отново доста добре. Майка й пишеше друго писмо наум. „Ето че излязохме на един кален път, далеч от всякакво населено място. Дори и шофьорът не познаваше пътя. Всичко можеше да се случи. Всичко. Не се виждаше никаква къща и почваше пак да вали.“
Започваше да вали. Но не талази и изблици като сутринта, а се лееше тежко, биеше с камшици, барабанеше — дъжд, който делово осигурява толкова и толкова кубически метра вода на час върху определена площ. Нямаше вятър. Валеше чист, отвесен порой. Автобусът съскаше и пляскаше по равния път и колкото и незначително да завъртеше волана, Хуан чувствуваше как задницата поднася.
— Вериги имате ли? — извика Ван Брънт.
— Не — весело отговори Хуан. — Още от преди войната не мога да намеря.
— Не ми се вярва да се справите — рече Ван Брънт. — На равното добре, ама скоро започва изкачване. — Той показа на изток към планините, към които пъплеха. — Реката се врязва точно в една скала — извика той към останалите пътници, — а пътят се изкачва по скалата, Хич не ми се вярва да успеем.
За Пъпката тази сутрин бе сутрин на конфликти и удари. В живота му и без това нямаше много спокойни мигове, но днешният ден бе изключително изнурителен. Тялото му гореше от възбуда. Пъпката бе зареден с похотливите сокове на юношеството. Една и съща мисъл тровеше и дните, и нощите му. Но този едничък дразнител будеше у него толкова различни чувства, че ако в даден момент се окажеше разлигавен като кученце, което се хвърля всекиму, в следващия изпадаше в плътна, идеалистична сантименталност, а после пък виеше от самопорицание. Тогава чувствуваше, че е сам и че той, самотникът, е най-големият грешник в света. Гледаше с раболепно обожание самообладанието на Хуан и на останалите познати мъже. Откак тя се появи пред погледа му, цялото му същество и ум копнееха по Камил; копнежите му започваха от сладострастни картини и стигаха до женитба и съвместен живот. В един миг той се почувствува почти готов направо да й предложи, но в следващия потръпна, стъписан от погледа й. Отново бе опитал да заеме място, откъдето незабелязано да я наблюдава, и отново не успя. Виждаше нейния тил и профила на Норма. И едва сега Пъпката забеляза промяната у Норма и забелязвайки я, пое дълбоко дъх. Тя беше друга. Знаеше, че всичко е от грима защото от там, където беше седнал, виждаше молива за вежди и червилото. Но не те накараха кръвта му да заври в стомаха. Беше се променила. Имаше сега нещо осъзнато женствено у нея, което преди това отсъствуваше, и дивите сокове на Пъпката започнаха пак да му нашепват. Ако не можеше да притежава Камил; както съзнаваше дълбоко в душата си, вероятно би могъл да спечели Норма. От нея той не се боеше толкова, колкото от богинята Камил. Несъзнателно започна да крои планове как да хване Норма натясно, да я нападне. Точно пред лявото му ухо се оформяше нова пъпка. Автоматично я разчеса и
