цялото семейство. Държаха цялата къща в подчинение. Някои неща, които майка й не обичаше, не се правеха изобщо, защото повличаха след себе си главоболие. Когато си беше у дома, Милдред знаеше, че страхът й да не се прибере по-късно от един през нощта се дължи на почти пълната сигурност, че закъснее ли, майка и ще я заболи глава. В почивките между кризите всички забравяха колко са унищожителни. Милдред смяташе, че майка й се нуждае не от друг лекар, а от психиатър. Бърнис бе готова на всичко. Беше готова да направи какво ли не, щом е нужно. Мистър Причард обаче категорично се възпротиви. Не вярвам на психиатри, казваше той. Но в действителност вярваше дотам, че се страхуваше от тях. Защото постепенно сам той бе станал зависим от главоболията. В известен смисъл за него те бяха оправдание, наказание, сочеха му греховете, които трябва да изкупи. Причард имаше нужда от грехове. В деловия си живот той нямаше грехове, тъй като жестокостта в бизнеса беше определена като необходимост и отговорност пред акционерите. А Причард се нуждаеше от лични грехове и лично изкупление. Той гневно отхвърли идеята за психиатър.

Милдред си наложи да се обърне и да се върне при майка си.

— Добре ли си, скъпа?

— Да — лъчезарно отвърна Бърнис. — Не те ли боли глава? — Бърнис се оправдаваше:

— Получих само един спазъм и се уплаших — каза тя, — Нямаше да си простя, ако ми се появеше такова ужасно нещо и бях развалила почивката на татко.

Милдред изтръпна от страх пред тази жена, която й беше майка — страх от нейната власт и от нейната жестокост. Изглежда, беше подсъзнателно. Положително беше подсъзнателно. Милдред бе чула и видяла цялата подготовка на пътуването за Мексико. Баща й не искаше да пътува. Той би искал да си почине, като просто си остане в къщи, което означаваше, че ще ходи всеки ден в кантората. Но самото отиване в произволен час и връщане не по часовник, а когато му е приятно, би му създало чувство за ваканция и почивка. Но пътуването за Мексико беше запланувано. Кога и как? Милдред не знаеше, баща й също. Постепенно обаче той се увери, че това е не само негово предложение, а че едва ли не той насилва семейството си да тръгне с него. Това му създаваше приятно чувство, че е господар в собствения си дом. Бе вървял към някаква омая и врата след врата се бе затваряла след него. По-скоро бе нещо като гнездо- капан. Кокошката открива пролука, поглежда, вижда зрънце и влиза през вратичката — вратичката щраква. Но все пак е гнездо. Тъмно и тихо. Защо да не снесе яйчице? Ще бъде добра шега с онзи, който е оставил вратата отворена. Баща й почти беше забравил, че не му се е пътувало за Мексико. И двамата Причард го правеха заради Милдред. Това беше най-сигурното. Тя учеше испански в колежа, език, който нито тя, нито преподавателите й бяха способни да разберат. Мексико щеше да бъде именно мястото, където би могла да го поупражни. Майка й казваше, че докато не ти се наложи да си служиш с един език, няма начин да го научиш. Като гледаше милото, спокойно лице на майка си, Милдред просто не можеше да повярва, че тази жена е способна да нагласи и после да разруши това, което сама е съчинила. И защо? А щеше да го направи. Тя беше посяла идеята. С пълна сигурност щеше да има и главоболие. Щеше обаче да изчака, докато изгуби всяка връзка с лекари, за да произведе главоболието й възможно най-голямо впечатление. Невероятно! Милдред не вярваше, че майка й наистина съзнава какво върши. Но в гърдите й бе заседнала тестена бучка и тежеше върху стомаха й. Главоболието предстоеше. Беше сигурна. Тя завиждаше на Камил. Камил е леко момиче, реши Милдред. А за едно леко момиче нещата са много по-лесни. Няма съвест, няма чувство за загуба, нищо освен прекрасния, спокоен егоизъм на излежаваща се котка. Можеше да спи с когото пожелае и повече да не го види, без да изпитва чувство на ограбеност или несигурност. Милдред си мислеше, че така стоят нещата с Камил. Щеше й се да може да живее по същия начин, но съзнаваше, че не би могла. Заради майка си. И една неканена мисъл влезе в ума й — ако майка й умре, животът ще стане толкова по-прост! Но пропъди мисълта почти яростно. „Ах, каква мерзост от моя страна!“, рече си назидателно. Ала тази мисъл бе сън, който често я спохождаше.

Тя погледна през предния прозорец. Пъпката беше помагал да пренесат скрипците и въжето в автобуса, а въжето от манила, омазано с грес, бе изцапало шоколадовокафявия му панталон. Той се мъчеше да изличи петното с носна кърпа „Горкото момче — помисли си тя. Сигурно му е единственият костюм.“ Тъкмо се канеше да му каже да не го пипа, когато видя, че отива при бензиновата помпа, навлажнява кърпичката си и майсторски се труди върху петното.

А Хуан Чикой вече ги викаше:

— Хайде, народе!

Обиколният път по завоя на Сан Исидро бе много стар, никой не помнеше колко стар. Вярно е, че някога пощенските коли, както и конниците го бяха използували. В сухите сезони по него изкарваха добитъка към реката, за да се прислони под плачещите върби в жегата и да пие вода от вдълбаните в речното корито ями. Старият път представляваше отрязък необработена земя, очертан само от коларските коловози и набит от конските копита. Лете, минеше ли фургон, от него се вдигаше гъст облак прахоляк, а зиме глинеста кал пръскаше изпод конските нозе. Постепенно пътят така се издълба, че стана по-нисък от полята, през които минаваше, и през зимата се превръщаше в едно дълго езеро с неподвижна, понякога доста дълбока вода. Тогава мъжете изкопаваха канавки от двете страни на пътя, като насипваха пръстта върху платното. След туй дойде обработването на земята и добитъкът стана толкова ценен, че собствениците на нивите край пътя почнаха да слагат огради, за да не бягат говедата им навън, а чуждите да не влизат вътре. Оградите се сковаваха от секвоя — цепени колове, забити в земята, съединени на половин височина с дебели и широки дъски. По върховете на коловете минаваше старовремска бодлива тел — усукана ивица метал с остри шипове. Брулеха ги дъждове, напичаше ги слънце, червеното дърво на коловете и дъските постепенно бе избледняло в светлосиво и сивозелено, бе хванало лишеи, а по сенчестата страна на стълбовете поникна мъх. Странници, изгаряни от прозрения, минаваха и записваха своите послания по дъските. „Покай се, защото иде Царството Небесно“, „Грешниче, обърни се към Бога“, „Късно е вече“, „Каква полза има за човека…“, „Приближи се до Христа“. Други пък заковаваха своите съобщения, написани с букви по шаблон: „Билките на Джей“, „Сайръс Ноубъл — целебното уиски“, „Магазин за велосипеди «Сан Исидро»“. Всички тези табелки сега бяха потъмнели и размити. Тъй като полята се използуваха по-малко за паша и повече за пшеница, овес и ечемик, фермерите започнаха да отстраняват от земите си бурените, дивата ряпа, жълтия синап, мака, магарешкия бодил и млечката, и тези бездомници намериха приют в крайпътните канавки. В късна пролет синапът стърчеше седем стъпки и червенокрилите косове виеха гнезда под жълтите му цветове. А по влажните места избуяваше подрумниче. Под буйния растеж на буренаците канавките край пътя се превърнаха в убежище на невестулки и яркоцветни водни змии, а вечер — в птичи водопой. Пролетно време полските чучулиги стояха по цяла сутрин на старите огради и свирукаха тиролските си песни. В есенните вечери дивите гълъби накацваха по бодливата тел рамо до рамо и техният вик ечеше с километри в една несвършваща нота. Ястребите се стрелкаха над канавките и търсеха месо, кукумявките тършуваха в тъмното за зайци, а имаше ли болна крава, грамадните лешояди се настаняваха по старата ограда и чакаха смъртта.

Пътят беше, кажи-речи, изоставен. Използуваха го все още само няколко семейства с ферми, до които не се стигаше по друг път. Едно време тук е имало множество малки имения, в които човек живеел близо до земята и фермата си, със зеленчуковата градинка под прозореца на салона. Сега земята се ширеше ненаета и малките къщурки със старите плевни зееха без прозорци, сиви и небоядисани.

Към пладне облаците се завтекоха откъм изток и се струпаха на куп. По правило, колкото по-дълго се канят облаците, толкоз по-дълго ще вали. Но още не беше готово за дъжд. Все още светеха петна синьо небе и от време на време слънцето ослепително лумваше и достигаше земята. Един висок облак наряза слънчевите лъчи на дълги, прави ленти.

Хуан трябваше да се върне малко назад по магистралата, за да стигне до началото на стария път. Преди да навлезе в него, той спря, слезе и повървя напред. Усети лепкавата кал под нозете си. У него трепна чувство на-радост. Той се бе мъчил да бута с цяло тяло пълната си кола с говеда заради техните интереси, които никак не го вълнуваха. Сега у него се породи почти злоба. Те бяха избрали този път — би могъл да се окаже и в неизправност. Изпълваше го щастливо ваканционно настроение. Те го пожелаха, моля да заповядат по него. Щеше да ги види какво ще правят, ако автобусът затъне. Преди да се върне, той заби върха на обувката си в сместа от кал и чакъл. Запита се какво ли прави Алис. Впрочем, знаеше отлично