си опитаме късмета. Защо не начертаете на пода една линия и който иска да пътува, да премине от другата страна на линията, останалите остават тук. Какво, така е честно.

Милдред се обади:

— Мистър Чикой, аз искам да пътуваме.

— Добре — рече Хуан. — Ето тази голяма пукнатина на пода. Който не иска да пътуваме по стария път, да мине оттатък при зеленчуците.

Никой не помръдна. Хуан огледа внимателно всяко лице.

— Не е законно — каза Ван Брънт. — В съда няма да се признае.

— Какво няма да се признае?

— Това, което правите.

— Тук не е съд.

— Може да стане — натякна Ван Брънт.

— Вие, и да искате, не можете да дойдете — каза Хуан.

— Вие непрекъснато се опитвате да ме отстраните. Аз си имам билет и имам право да се возя на автобуса. Непрекъснато гледате да ме отстраните, но аз така светкавично ще ви принудя да се явите пред съда, че свят ще ви се завие.

Хуан приведе рамене.

— Не се съмнявам — рече той. — Окей, хайде, тръгваме. — После се обърна към Брийд: — Можеш ли да ми дадеш малко инструменти? Ще ти ги върна веднага.

— Какви?

— Кирка и лопата.

— Разбира се. За всеки случай, ако затънеш ли?

— Аха. Да имаш скрипци и въже?

— Не са много хубави. Скрипците са добри, но имам само едно старо въже от дванайсет милиметра. Не знам колко ще издържи. Автобусът е доста тежък.

— По-добре с него, отколкото без нищо — каза Хуан. — Нямаш ли някакво друго въже, което да купя?

— От началото на войната не съм получавал никакво въже от манила — каза Брийд, — Но можеш да си избереш каквото имам. Ела. Вземи каквото си харесаш.

— Кит, ще ми помогнеш ли? — викна му Хуан. Тримата излязоха от магазинчето и отидоха отзад. Ърнест се обърна към Камил:

— Не бих пропуснал това преживяване. За нищо на света.

— Аз просто бих искала да не съм толкова изморена — каза тя. — От пет дни се возя по автобуси. Искам да си махна дрехите и да си отспя няколко дена.

— Защо не взехте влака? Казахте от Чикаго, нали?

— Да, от Чикаго.

— Ами могли сте да се качите на „Супър Чийф“ и през целия път до Лос Анжелос да спите. Много удобен влак.

— Пестя стотинките — каза Камил. — Имам малко дребни пари, пък искам да се поизлежавам няколко седмици, преди да започна работа отново. Но предпочитам на двойно легло вместо на вагонно канапе.

— Правилно ли ви разбрах? — попита той.

— Не — отвърна Камил.

— Окей, както кажете.

— Добре, да оставим тази игра — каза Камил. — Прекалено съм уморена, за да си играем на въпроси и отговори.

— Окей, сестричке, окей. Както кажете.

— Тогава да оставим тази игра настрана, а? Имате ли нещо против?

— Знаете ли, харесвате ми — продължи Ърнест. — Бих искал да ви изведа някъде, като си починете.

— Мм, ще видим — каза Камил. Той й харесваше. С него се получаваше разговор. Знаеше няколко отговора и това беше голямо улеснение.

Норма ги наблюдаваше и слушаше. Беше изпълнена с възхищение към Камил. Искаше да научи как точно става всичко. Внезапно установи, че очите й са разтворени като на заек и отпусна клепачи.

— Надявам се да не ме хване главоболие — каза мисис Причард. — Елиът, би ли проверил дали имат аспирин?

Мисис Брийд откъсна една целофанена опаковка от изложените в голяма картонена кутия.

— Една ли искате? Пет цента.

— По-добре да вземем половин дузина — каза Причард.

— Още двадесет и шест цента с надценката.

— Няма нужда да взимаш толкова много, Елиът — посъветва го мисис Причард. — В чантата имам шишенце с петстотин таблетки.

— По-добре е да сме подготвени. — Той познаваше главоболието й. То беше страховито. Лицето й се изкривяваше, а Бърнис се превръщаше в една хлипаща, плувнала в пот, обезобразена от гримаси, тресяща се от болки топка. То изпълваше цялата стая и къща, Проникваше у всекиго наоколо. Мистър Причард усещаше някои нейни главоболия през стената. Чувствуваше ги по цялото си тяло, но лекарят каза, че нищо не може да се направи. Инжектираха й калций, даваха й успокоителни. Главоболието й се появяваше обикновено когато беше нервна и когато нещата, без самата тя да има вина, не вървяха добре.

Съпругът й би искал да я предпази, ако може. Тези главоболия изглеждаха някак себични, макар че не бяха. Болката беше истинска. Никой не е в състояние да симулира такава смъртна болка. Мистър Причард се боеше от тия главоболия повече от всичко друго на света. Едно качествено главоболие бе в състояние да разтрепери цялата къща от ужас. Тия главоболия напомняха малко на съвест. Каквото и да опитваше, Причард все не можеше да се освободи от чувството, че по някакъв начин той е виновен за тях. Не че мисис Причард някога бе казала нещо или дори загатнала, че това е така. В същност тя беше стоик. Гледаше да задушава стенанията си с възглавницата. Причард не я безпокоеше в леглото — в действителност много рядко. Но по някакви странни пътища той свързваше случайната си похотливост и загубата на самообладание тъкмо с нейните главоболия. Беше се вкоренило дълбоко в мозъка му, че е така, но сам не знаеше как се е вкоренило. Съвестта обаче го мъчеше. Причината бяха неговото животинство, неговата порочност и липсата на самоконтрол. И той не разполагаше с никакви средства да се избави от тях. Понякога се улавяше, че дълбоко мрази жена си заради своето огорчение. Когато я болеше глава, той оставаше по-дълго в кантората, а понякога просто седеше на работната си маса с часове и гледаше празно в кафявата ламперия, тресящ се с цяло тяло от болките на жена си. През един от най-тежките си пристъпи тя се опита да го спаси, стенейки:

„Иди на кино. Прескочи до Чарли Джонсън. Пийни малко уиски. Напий се. Не стой тука. Иди на кино.“ Но това беше невъзможно. Не можеше.

Причард пусна шестте малки опаковки в джоба на сакото си.

— Не искаш ли да глътнеш няколко за всеки случай? — предложи той.

— Не — каза тя. — Мисля, че ще ми мине. — И се усмихна със своята стоическа, мила усмивка.

Когато Милдред чу да споменават аспирин, премести се към бакалската част на магазина и се зачете в ценоразписа, съставен от комисията по ценообразуването. Устата й се сви здраво, а гърлото й се стегна. „Господи — пошушна си под нос. — Божичко, почва ли се вече?“ Милдред не вярваше много на тия главоболия. Самата тя никога не бе изпитвала силно главоболие, само леко от време на време плюс няколко пъти в колежа от махмурлук. Наричаше главоболията на майка си психосоматични и невротични и се страхуваше от тях дори повече от баща си. Като малка, бягаше от тях и се криеше вдън земя или в мазето, или зад скрина в стаята за шев. Обикновено я измъкваха оттам и я водеха при майка й, защото, когато мама я боли глава, тя има нужда от любов и ласка. Милдред гледаше на тия главоболия като на проклятие. Мразеше ги. И когато майка й страдаше от главоболие, мразеше и нея. Известно време Милдред смяташе, че всичко това е чиста преструвка. Дори и сега, когато бе чела за тях и знаеше, че са истинска болка, Милдред продължаваше да ги възприема като оръжие, което майка й употребява със съвършено коварство и съвършена бруталност. Вярно, тези главоболия измъчваха майка й, но те управляваха и бяха наказание за