вдигна капакът. Тя подаде кутията през тезгяха. Ван Брънт изпи първо част от сиропа, след това бръкна и извади с пръсти едно жълто резенче. Задържа го малко над кутията, за да се оттече.

— Чух какво казахте — рече той. — Мислите, че можете да ни губите времето ли? Аз трябва да присъствувам в съда, и то още днеска следобед. Зависи от вас как ще ме превозите. Вие сте обществен транспорт и сте подчинен на законите на железниците.

— Тъкмо това се опитвам да бъда — каза Хуан. — И един от тези закони гласи: „Не убивай пътниците“.

— Причината е в непознаването на местността — продължи Ван Брънт. — Би трябвало да има строг закон, според който първо да се запознаеш с местността, пък после да караш автобус. — Той размаха парченце праскова, метна го в устата си и веднага взе друго с показалеца и палеца. Забавляваше се. — Казахте, че могат да се направят само две неща. Обаче са три. Вие не знаете стария път, който съществуваше, преди да сложат тия опустели мостове. Пътят върви точно по завоя на реката от външната му страна. По него са минавали дилижансите.

Хуан погледна Брийд въпросително:

— Знам за него, но в какъв вид е сега?

— Дилижансите са го използували над сто години — рече Ван Брънт.

— Няколко мили в началото е добър, но по-нататък не знам как върви — каза Брийд. — Изкачва се по източното било, може и да е сринат. Не съм ходил натам още от преди дъждовете.

— Е, имате избор — каза Ван Брънт. Той поклати парченцето праскова, запрати го в устата си и запремята език около него: — Не ви ли казах, че ще вали? Казах ви също, че реката ще придойде, а сега, като сте в безизходица, ви казвам как да излезете от нея. И такования ви автобус ли да подкарам?

— Не се разпасвайте и си дръжте езика, че има Дами. — изрева Хуан.

Ван Брънт наклони консервата и допи сиропа, като подпираше със зъби прасковите. Гъстият сироп потече по брадата му и той го обърса с ръкав. — Господи, какво пътуване! От самото начало!

Хуан се обърна с лице към останалите пътници.

— Е, това е, В правилника е казано, че трябва да се движа по магистралата. Не познавам стария път и не знам дали ще мога да го премина. Оставям на вас да решите какво желаете да направя. Ако се забавим още повече, не искам аз да съм виновен.

— Искам да видя, че се действува — каза Причард. — Аз трябва да пристигна в Лос Анджелос, драги мой. Имам билети за самолет за Мексико сити. Знаете ли колко струват? А самолетните билети се ангажират от рано. Трябва да продължим някак. Дайте да вземем мерки. Смятате ли, че мостът е опасен?

— Не смятам, а знам, че е опасен — каза Хуан.

— Хм, и казвате, че не сте сигурен дали можете да минете по стария път?

— Точно така — потвърди Хуан.

— Значи, имате две несигурни и едно сигурно решение. А сигурното не ни придвижва по-нататък. Хм, хм! — разсъждаваше Причард.

— Какво мислиш, скъпи? — обади се мисис Причард. — Трябва да направим нещо. От три дни не съм се къпала. Мили, трябва да се направи нещо.

— Да опитаме стария път — предложи Милдред. — Може да се окаже интересно. — Тя погледна към Хуан, за да види как ще приеме това становище, но той бе плъзнал погледа си от нея на Камил.

Нещо по повод предишния й разговор с Милдред накара Камил да каже:

— Аз гласувам за стария път. Вече съм толкова уморена и мръсна, че ми е напълно безразлично.

Хуан сведе очи и погледът му изведнъж се изостри, когато забеляза лицето на Норма. Изглеждаше съвършено друга. Норма разбра, че е забелязал.

— Аз съм за стария път — каза тя без дъх. Ърнест Хортън бе намерил столчето, което мисис Брийд обикновено използуваше, когато й отекат краката следобед. Той бе наблюдавал преброяването на гласовете.

— Все ми е едно — каза той. — Разбира се, бих искал да стигна Лос Анжелос, но в последна сметка няма кой знае какво значение. Приемам каквото кажат останалите.

Ван Брънт остави шумно кутията върху тезгяха.

— Ще вали — рече той. — Обикновеният път може страшно да се разкаля. Може да не успеете да се изкачите по склона от източната страна. Стръмен е и много хлъзгав. Ако затънете в калта там, не знам как изобщо ще се измъкнете.

— Но нали вие го предложихте! — подхвърли му Милдред.

— Аз само излагам всички недостатъци. Само ги пояснявам.

— Вие за какво ще гласувате? — попита го Хуан.

— О, аз няма да гласувам. Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувал. Според мене шофьорът би трябвало сам да решава, като капитан на параход.

Пъпката отиде при рафта за бонбони. Остави десет цента и взе два бонбона „Бейби Рут“. Единия сложи в страничния си джоб, за да го даде на Камил, когато я свари сама, а другия бавно разви. Тъкмо го бе осенила една буйна и въодушевяваща мисъл. Представете си да минат по моста и точно на средата той да се срути и автобусът да падне във водата? Пъпката би изхвръкнал невредим, но русата ще остане затворена вътре. Тогава Пъпката почва да се гмурка и вече почти мъртъв накрая разбива прозореца и измъква Камил, доплува на брега и я полага на тревата в безсъзнание, като й разтрива нозете, за да възвърне кръвообращението. Не, по-добре да я обърне по гръб, да сложи ръце на гърдите й и да й прави изкуствено дишане. Ами ако тръгнат по стария път и затънат в калта? Тогава цяла нощ ще прекарат там, ще напалят сигурно огън и те ще бъдат заедно, седнали пред огъня с опрени лица, а може да има и одеяло, метнато само върху тях двамата.

— Мисля, че е по-добре да тръгнем по стария път — каза Пъпката. Хуан го погледна и се усмихна.

— В твоите жили тече кръв на истински Кит Карсън. Кит. — Пъпката знаеше, че е шега, но не лоша. — Е, май всички са „за“ без един, а той не иска да гласува. Защо по-точно? За да ме дадете под съд ли?

Ван Брънт се завъртя към останалите.

— Вие всички сте луди — каза той. — Знаете ли какво прави той? Измъква се по чорапи. Ако нещо стане, той няма да е виновен, защото ще каже, че е направил каквото вие сте му рекли. А, не, няма да мине тоя номер.

Причард почисти очилата си с бялата ленена кърпа.

— Има нещо вярно — каза той, — Не бях го Премислил точно. Така ние наистина се отказваме от правата си.

Очите на Хуан се напълниха с гняв. Устните му изтъняха и се стегнаха.

— Качвайте се в автобуса! — заповяда той. — Връщам ви в Сан Исидро и ви оставям там. Аз се опитвам да ви измъкна, а вие се държите, като че ли смятам да ви убия. Хайде, качвайте се. Писна ми. От оная нощ съм обърнал живота си с краката нагоре, за да ви угодя, и вече се уморих. Побързайте. Връщаме се. Причард се доближи до него.

— Не, аз съвсем нямах това пред вид — каза той. — оценявам това, което направихте. Всички го оценяваме. Просто се опитах да огледам въпроса ясно от всички страни. Така е и в бизнеса. Не прави нищо, преди да си го премислил докрай!

— Омръзна ми — повтори Хуан. — Снощи ми спахте в леглото. Искам да се отърва от вас.

— Не забравяйте, че вашият автобус се развали, не е наша вината — обади се Ван Брънт. Хуан равнодушно рече:

— Най-вече от вас искам да се отърва.

— Хубаво внимавайте — закани се Ван Брънт. — Не забравяйте, че сте шофьор в обществения транспорт и че са ви дадени известни права. След случилото се няма да е трудно тези права да ви бъдат отнети.

Хуан внезапно се промени. Изсмя се.

— Боже, какво облекчение! Няма да се разправям с хора като вас, а тия права, както са на книга знам къде да ги туря, увити на руло и вързани с бодлива тел!

Камил се разсмя на глас, а Ърнест Хортън щастливо се кискаше.

— Трябва да го запомня — рече той. — Да, сър.

Мистър Чикой, тези двама господа говорят от известно време, а всички останали искат да пътуват. Ще