завой около една ферма и след това започваше същинското изкачване.

Хуан караше автобуса отново на първа скорост. От пропката за вода излезе тънка струйка пара и се изви над радиатора. Най-високата точка на пътя беше точно под скалата с тъмните дупки. Едва ли не ядосан, Хуан даде газ. Колелата разпръскваха чакъла. На едно място канавката беше запушена и върху пътя течаха вода и кал. Хуан се засили към черната ивица. Предните колела я пресякоха, но задните запревъртаха в мазната кал. Задницата занесе, колелата избуксуваха и автобусът заседна тежко в канавката. По лицето на Хуан се изписа свирепа усмивка. Той форсираше мотора и колелата дълбаеха все по-дълбоко и по-дълбоко. Даде заден ход и отново форсира, а въртящите се гуми си издълбаваха дупки, в които лягаха, докато диференциалът опря земята. Хуан отне газта. В огледалцето забеляза, че Пъпката го гледа с недоумение. Беше забравил, че Пъпката ще се досети. Устата му беше зяпнала. Хуан знаеше много добре: в размекната пръст колелата никога не се превъртат с газ. Виждаше въпросителния поглед на Пъпката. Защо го направи? Не беше чак толкоз наивен. Улови погледа на Пъпката в огледалцето и единственото, което му хрумна, беше тайно да му смигне. По лицето на Пъпката се разля облекчение. Ако е номер — окей. Ако е нещо с умисъл, Пъпката е с него. Но после през ума му мина една ужасна мисъл. Ами ако е заради Камил? Ако Хуан я искаше, за Пъпката не оставаше никакъв шанс. Той не можеше да се мери с Хуан.

Автобусът бе застанал под остър ъгъл спрямо платното. Задните колела бяха зарити, а предницата стърчеше на пътя. „Любимец“ приличаше на сакат бръмбар. Сега лицето на Ван Брънт закри Пъпката в огледалцето. Ван Брънт беше червен, ядосан и кокалестият му пръст пореше въздуха под носа на Хуан.

— Ето че го направихте! — крещеше той. — Ето че ни вързахте! Аз си знаех. Господи, знаех си, че ще го направите! Сега как ще отида в съда? Как ще ни извадите оттук?

Хуан удари пръста му с опакото на ръката си.

— Махнете си пръста от лицето ми — каза той. — Омръзнахте ми. Седнете си на мястото.

Очите на Ван Брънт се поколебаха. Той внезапно схвана, че този човек е извън всякакъв контрол. Нямаше страх нито от пътните власти, нито от никого. Ван Брънт се върна с гръб назад и се тръсна върху наклонената седалка. Хуан изключи запалването и моторът заглъхна. Дъждът почукваше по покрива на автобуса. Той заудря с длани по волана, после се обърна към пътниците.

— Е, това е.

Те втренчиха погледи в него, стъписани от положението. Причард меко попита:

— Не можете ли да ни измъкнете?

— Още не съм погледнал — каза Хуан.

— Струва ми се, че сме затънали доста дълбоко. Какво смятате да правите?

— Не знам — рече Хуан. Искаше да улови погледа на Ърнест Хортън, да види разбрал ли е, че го е направил нарочно, но Ърнест беше скрит зад Норма.

Камил не издаваше никаква реакция. Беше чакала прекалено дълго, за да е нетърпелива.

— Спокойно! — каза Хуан. Той се изправи в наклонения автобус и дръпна ръчката за вратата. Ключалката щракна, но заяде. Вратата не се отвори. Хуан стана, опря вратата с крак и я ритна. Чуха свистенето на дъжда по пътя и по тревата. Хуан излезе на дъжда и заобиколи към гърба на автобуса. Косият дъжд охлаждаше главата му. Добра работа беше свършил. Да го измъкне щеше да успее само аварийна кола или може би дори трактор. Той се наведе и погледна под автобуса, за да се увери в това, което вече знаеше. Осите и диференциалът опираха земята. Пътниците надничаха през прозорците с разкривени от мокрите стъкла лица. Хуан се изправи и се върна в автобуса.

— Е, хора, май ще трябва да почакате. Извинявам се, но не забравяйте, че вие до един пожелахте да тръгнем по този път.

— Аз не — извика Ван Брънт. Хуан се нахвърли върху него:

— По дяволите, не се обаждайте, дето не ви е работа! И не ме ядосвайте, че още малко и ще кипна!

Ван Брънт видя, че Хуан не се шегува. Наведе очи към ръцете си, ощипа разторбената кожа около кокалчетата и после разтри лявата си ръка с дясната. Хуан седна накриво на шофьорската седалка. Очите му стрелваха Девата. „Добре, добре — мислено й рече той. — Малко поизлъгах. Не много, малко. Смятам, че имаш право, дето ми усложни положението така.“ А на глас рече:

— Налага се да отида напред и от първия телефон да позвъня за аварийна кола. Ще им кажа да пратят за вас такси. Няма много да се бавя.

— Телефон има едва на четири мили — овладяно рече Ван Брънт. — Старото имение на Хокинс беше на една миля, ама сега, откак го пипна Американската банка, стои празно. Ще трябва да вървите чак до околийското шосе, а то е към четири мили.

— Като трябва да вървя, ще вървя — отвърна Хуан. — Повече от това не мога да се измокря.

У Пъпката внезапно се пробуди чувство за другарство:

— Аз ще отида — скокна той. — Ти остани, нека аз отида.

— Не — прекъсна го Хуан, — днес ти е свободен ден. — Той се засмя. — Полюбувай му се, Кит. — Присегна се над контролното табло, отключи чекмеджето и отвори малката вратичка. — Тук има малко уиски за спешни случаи. — Спря се. Да вземе ли револвера, хубав „Смит и Уесън“, 45-и калибър с шестинчова цев? Щеше да бъде позор да го остави. Но пък да го вземе, ще му се пречка. В каквото и затруднение да изпадне, оръжието ще е в негова вреда. Реши да го остави. Щом ще изоставя жена си, и револвера може да остави. После безгрижно каза: — Ако ви нападнат тигри, тук има револвер.

— Гладна съм — каза Камил. Хуан се засмя.

— Вземете тези ключове и отворете багажника отзад. Пълно е с пасти. — Той се усмихна на Пъпката: — Хем Да не ги изплюскаш всичките! Ако желаете, останете в автобуса или пък извадете брезента от багажника и си го постелете в някоя от ония пещери. Ако намерите сухи дърва, можете и огън да си накладете вътре. Ще ви пратя кола веднага щом се свържа.

— С удоволствие ще отида вместо тебе — повтори Пъпката.

— Не, ти стой тук и гледай всичко да е в ред — каза Хуан и видя как в очите на Пъпката проблясва задоволство. Закопча си сакото догоре и рече: — Само не се бойте! — и излезе от автобуса.

Пъпката се завтече подире му. Повървя няколко крачки, докато Хуан спря, и го изчака.

— Мистър Чикой — тихо рече той, — какво си наумил?

— Наумил?

— Аха, Ами… дето форсира колелата. Хуан сложи ръка на рамото му.

— Слушай, Кит, някой път ще ти кажа. Ти само дръж моята страна, а?

— Е, разбира се, мистър Чикой, само… така, питах, щеше ми се да разбера.

— Всичко ще ти обясня, само да случим минутка насаме — каза Хуан. — Ти наглеждай народа да не се избие, обещаваш ли?

— Е, това да, — каза смутено Пъпката. — След колко време мислиш да се върнеш?

— Не знам — нетърпеливо рече Хуан. — Откъде мога да знам? Ти прави каквото ти казах. — Да, да, разбира се — обеща Пъпката.

И яж пасти колкото искаш.

— Ама трябва да ги плащаме, мистър Чикой. — Естествено — каза Хуан и потегли с едри крачки по пътя в дъжда. Знаеше, че Пъпката гледа след него и че предчувствува нещо. Пъпката разбираше, че бяга. Сега на Хуан му стана криво. А предполагаше, че няма да е така. Не му беше нито толкова хубаво, нито толкова приятно, нито толкова свободно. Спря се и погледна назад. Пъпката тъкмо се качваше в автобуса.

Пътят минаваше точно покрай скалата с издълбаните от ерозията пещери. Хуан сви от пътя и влезе в един от подслоните. Пещерите и навесите им бяха по-големи, отколкото изглеждаха отстрани, и бяха почти сухи. Пред входа на най-голямата се търкаляха три опушени от огън камъка и една смачкана консервена кутия. Хуан се върна на пътя и продължи. Дъждът отслабваше. Вдясно под склона видя големия завой на реката, която се връщаше назад, за да продължи през долината в прогизналите зелени поля. Всичко беше пропито с вода. Във въздуха се носеше лек мирис на гнило — гниеха спарените сочни млади стебла. Пътят вървеше напред, измит от дъжда и разровен от вода, но не от колела. По него от дълго време нищо не бе минавало. Хуан наведе глава под дъжда и ускори ход. Не беше толкова хубаво. Опита да си спомни слънчевата яркост на Мексико, малките момиченца със сини шалове и мириса на врящия боб, но вместо това пред очите му се появи Алис. Алис, загледана от вратата на кухнята. Той се сети за спалнята и завесите на