— Мамо, татко, престанете — каза Милдред.

— Ти не се бъркай — рече Причард. — Аз не исках да пътувам. Изобщо. Мразя чуждите страни, особено мръсните.

Мисис Причард стисна устни до бяло и очите й станаха студени.

— Много подходящо време си избрал да ми го съобщиш — рече тя. — Кой прави всички планове? Кой купува билетите? Кой ни качи на този автобус, заседнал наникъде? Кой го направи всичко това? Аз ли?

— Мамо! — изкрещя Милдред. Никога не беше чувала този тон в гласа на майка си.

— Доста странно… — продължи мисис Причард, като гласът й леко спадна. — Аз толкова съм се мъчила. Това пътуване, като платиш всички разноски по него, ще излезе три или четири хиляди долара. Ако не беше пожелал това пътуване, можех да си направя парник за орхидеи, за какъвто си мечтая от толкова години. Съвсем малка оранжерия за орхидеи. Ти беше казал, че през войната щяло да бъде лош пример, но войната свърши, а ние сме тръгнали на пътешествие, където не си бил искал да ходиш. Сега вече и на мене не ми се пътува. Нито за миг няма да изпитам удоволствие. Ти всичко разваляш. Всичко! — Тя закри очите си с ръка.

Милдред скочи.

— Мамо, престани! Престани още сега! — Мисис Причард тихо стенеше, — Ако не престанеш, ще избягам — закани се Милдред.

— Махни се — каза мисис Причард. — Махни се. Нищо не разбираш.

Лицето на Милдред се опъна. Грабна габардиненото си манто и го облече.

— Ще отида на околийския път — заяви тя.

— Това са четири мили — каза Ван Брънт. — Ще си развалите обувките.

— Ходя стабилно — каза Милдред. Трябваше да излезе. Омразата срещу майка й се надигаше у нея и от това й прилошаваше.

Мисис Причард бе извадила носната си кърпичка и тя изпълни автобуса с мирис на лавандула.

— Вземи се в ръце — грубо й се сопна Милдред. — Знам какво ще направиш. Ще те заболи главата, за да ни накажеш. Познавам те. Знам ги твоите измислени главоболия — злобно подхвърли тя. — Нямам намерение да кисна тука и да те гледам как се измъкваш с тях.

Пъпката гледаше заслепен. Дишаше с отворена уста.

Мисис Причард погледна дъщеря си с ужас.

— Господи! Нима го вярваш?

— Започвам да го вярвам! — каза Милдред. — Тия главоболия се появяват все когато трябва.

— Милдред, престани! — рече Причард.

— Няма да престана!

— Забранявам ти, Милдред!

Сега тя се нахвърли върху баща си.

— Забранявай си колкото щеш! — Тя закопча палтото си до последното копче. Причард простря ръката си напреко.

— Милдред, моля те, мила.

— Омръзна ми — каза тя. — Имам нужда малко да се раздвижа.

Тя излезе от автобуса и закрачи бързо.

— Елиът — изплака мисис Причард. — Елиът, спри я. Не я пускай да върви. Той я потупа по рамото.

— Хайде, момичето ми, тя ще се оправи. Просто всички сме раздразнени.

— О, Елиът — изпъшка тя, — ако можех да си полегна. Малко да отпочина. Тя смята, че главоболието ми е лъжа. Елиът, аз ще се самоубия, ако наистина го мисли. Ох, да можех малко да полегна.

— Мадам, в багажника имаме няколко брезента — каза Пъпката. — С тях покриваме багажа, когато го нареждаме на покрива. Вашият съпруг би могъл да занесе един-два в някоя от ония пещери и бихте могли да си легнете.

— Ха, ами прекрасно! — прие Причард. — Да си легна на влажната земя? — попита мисис Причард. — Никога!

— Не, върху брезента. Ще ти направя едно малко легълце, моето малко добро момиче.

— Е, не знам — отстъпи тя.

— Виж, мила — заобяснява Причард, — ще си навия палтото. Ето, сега, отпусни главичката си на него, така. Аз след малко ще се върна и ще те пренеса в твоето малко легълце. — Тя премигна. — Облегни глава върху възглавницата и затвори очи.

— Мистър Чикой ми каза да извадя пастите, ако някой е гладен — каза Пъпката. — Има четири вида и са много хубави. Аз например веднага бих изял една.

— Първо да извадим платнището — каза Причард. — Жена ми е изтощена. Просто е на края на силите си. Ще ми помогнеш ли да наредим леглото?

— Готово — съгласи се Пъпката. Виждаше, че се справя добре в отсъствието на Хуан. Чувствуваше се в настроение и беше доволен от себе си. Стойката издаваше задоволството му, беше дръпнал рамене назад, а белезникавите му вълчи очи грееха самоуверено. Гризеше го само една грижа. Сега се укори, че не бе проявил достатъчно благоразумие да хвърли чифт стари обувки в автобуса. Двуцветните му половинки щяха да се набият с кал, а това означаваше да се труди дълго с четката за зъби, за да ги почисти наново. От друга страна обаче, не искаше да излезе, че си пази обувките, защото това веднага щеше да подскаже на Камил, че той не е от безразсъдните. На нея не би й направил впечатление мъж, който си пази обувките, дори и да бяха нови половинки в кафяво и бяло.

— Смятам да разгледам тия пещери — каза Ърнест, Стана и се отправи към вратата. Ван Брънт изгрухтя и го последва.

Мисис Причард настани удобно бузата си в палтото на Причард и затвори очи. Беше силно смутена. Как можа да се спречка пред други хора с него, със собствения си съпруг? Никога не й се беше случвало. Когато се налагаше да спорят, тя винаги успяваше да се отделят насаме. Дори и на Милдред не й беше разрешено да ги слуша, когато се карат. Имаше чувството, че е долнопробно да се разправя, когато можеха да чуят външни хора, а освен туй кавгата разрушаваше една схема, която тя бе изработвала години наред — приказката, че благодарение на нейната благост бракът им е образцов. Със собствените си усилия беше изградила един чудесен брак, а сега се беше изпуснала. Беше се сдърпала с мъжа си. Беше допуснала да й се изплъзне думата за оранжерията. Оранжерия тя бе искала от доста години. Фактически, откак прочете в списание „Харпърс Базар“, че някоя си мисис Уилям Маккензи имала такава оранжерия. Снимките бяха прелестни. Хората щяха да говорят за мисис Причард, която има най-милата оранжерия за орхидеи. Беше скъпа и ценна. Повече от бижутата и кожите. Дори абсолютно непознати хора щяха да чуят за малката й оранжерия за орхидеи. Тайно бе проучила много подробности за подобни устройства. Беше разучавала проекти, знаеше разноските по отоплителните инсталации и системите за овлажняване. Знаеше къде се купуват основните материали и колко струват. Беше чела книги за развъждане на орхидеи и отглеждането им. Но всичко напълно тайно, защото си знаеше, че когато му дойде времето, ще я получи. Мистър Причард щеше също тайно да разучи всички тия подробности и да й съобщи. Това беше единственият начин. Но тя нямаше нищо против. То беше просто начин на живот, благодарение на който бе направила брака си успешен. Щеше да се учуди на знанията му и щеше да иска неговия съвет за всичко.

Но сега се тревожеше, защото бе допуснала в момент на яд въпросът за оранжерията да й се изплъзне от езика. Такава грешка можеше да я върне назад половин година, че дори и повече. Тя възнамеряваше да го накара той да й предложи оранжерията и после, отказвайки с мярка, да го принуди да превъзмогне нейната съпротива. Но сега темата бе спомената в състояние на гняв и той щеше да има своите възражения. Освен ако в близкото бъдеще тя не бъде свръхтактична, за да не се сети той за случилото се. Беше глупаво и просташко от нейна страна.

Норма и Камил разговаряха тихо зад нея. Очите й бяха затворени, изглеждаше толкова малка и толкова зле — как биха допуснали, че ги подслушва?

Говореше Норма:

— Едно от нещата, които искам да ми покажеш, е…

хм, как се справяш с … ъ-ъ, мъжете. Камил късо се изсмя.

— Какво имаш пред вид?

— Ами например Пъпката. Нали го видях… как се слага, пък в същност дори една ръка не знае как да