Той пое тежкия брезент от едната страна, Пъпката — от другата и двамата се упътиха към скалата с пещерите. Те бяха сравнително обичайно образувание. Склонът на хълма е бил измит в далечни времена, като се е оголила гладка повърхност от мек варовик. Постепенно вятърът и дъждът дълбали навътре, а козирката останала, подкрепяна от почвата и тревните чимове. Така през вековете се оформили няколко пещери под надвесената скала. Тук койотите са раждали вълчетата си, а още по-отдавна, когато все още ги е имало, мечките гризли са идвали да спят. През деня нависоко в дупките клечаха кукумявки. В ниското на скалата се бяха оформили три дълбоки, мрачни пещери, а на високото още няколко по-малки. Всички входове на пещерите сега бяха защитени срещу дъждовете от големите навеси на самата скала. Те не бяха изцяло изобретение на природата, защото индиански хайки на лов за антилопи бяха отсядали и живели тук и дори бяха водили забравени вече битки. По-късно мястото е служило за почивка на белокожи ездачи, минаващи през страната, които бяха разширили пещерите и бяха палили огньове под козирките. Върху пясъчника имаше и стари, и по-нови петна от дим, а подът на пещерите беше сравнително сух, тъй като този малък хълм, от който една част се е свлякла, не поемаше отточните води на по-големите хълмове. Върху пясъчната скала са били чегъртани инициали, но повърхността е толкова ронлива, че бързо са се заличили. Единствено непреклонните думи „ПОКАЙ СЕ“ още личаха. Странствуващият проповедник се е бил спускал на въже, за да напише великите слова с черна боя, и си беше отишъл възрадван, че разпространява божието слово в този греховен свят. Носейки брезента в единия край, Причард погледна към „Покай се“. „Някой си е създал голям труд — каза си той, — голям труд.“ Запита се кой ли е финансирал подобно начинание. Сигурно някой мисионер, реши той. Двамата с Пъпката оставиха платнището на земята и влязоха да огледат пещерите. Плитките дупки бяха почти еднакви: към метър и половина високи, около два-три метра широки и три — три и половина в дълбочина. Причард избра най-дясната, защото му се видя най-суха и защото в нея беше малко по-тъмно. Реши, че тъмнината ще бъде подходяща за наближаващото главоболие на жена му. Пъпката му помогна да опънат платнището.

— Щеше ми се да сложим отдолу малко борови клони или слама — каза Причард.

— Тревата е много мокра — каза Пъпката, — а бор има чак на петдесетина километра оттук.

Причард потърка със свит юмрук платнището, за да провери дали не е мръсно.

— Ще легне на моето пардесю — каза той, — пък ще се завие с коженото си палто.

Ърнест и Ван Брънт дойдоха да надникнат в пещерата.

— Можем да останем тук и седмици, ако имаше какво да ядем — каза Ърнест.

— Е, и така сигурно доста ще си поседим — каза Ван Брънт. — Ако тоя шофьор не се върне до утре сутринта, смятам да отседна тук. Повече глупости няма да мога да понеса.

— Ако желаете, мога да отрежа няколко пасти — каза Пъпката.

— Ха, това май няма да е зле — прие Ърнест.

— От кои искате?

— Все едно.

— С крем карамела са много хубави. Покрити са с вафли от пшеничени бисквити.

— Не е лошо — каза Ърнест.

Причард се върна в автобуса за жена си. Срамуваше се заради гнева, който изпита преди известно време. Появи му се оная бучка в стомаха, голяма колкото юмрук, която му натежаваше, когато нещата не вървят добре. Чарли Джонсън бе казал, че вероятно е дева. В това отношение той имаше една много смешна теория. Според него никой с доход по-малко от двайсет и пет хиляди на година не получавал язва. Тя е белег на банковата сметка, казваше Чарли. И Причард несъзнателно малко се гордееше с болката в стомаха си.

Когато се качи в автобуса, очите на мисис Причард бяха затворени.

— Направихме ти легълцето — каза той.

Очите й се отвориха и тя уплашено се огледа.

— Ох!

— Спеше ли? — попита Причард. — Не биваше да те будя. Прощавай.

— Не, мили. Няма нищо. Бях само задрямала.

Той й помогна да стане.

— Можеш да си легнеш върху пардесюто ми и да се завиеш с твоето кожено палтенце.

Тя се усмихна, разнежена от тона му. После той й помогна да слезе по стъпалата.

— Съжалявам, че бях груб, доброто ми момиче — рече той.

— Няма нищо. Просто си уморен. Знам, че не го каза сериозно.

— Ще те поканя на една гала вечеря в Холивуд, за да поправя грешката си. В „Романоф“ с шампанско, ммм! Как ти харесва?

— На тебе не бива да ти се дават пари — закачливо каза тя. — Всичко е забравено вече. Беше просто уморен. — „Скъпа Елън, имахме най-приказната вечеря в «Романоф» и да се убиеш, няма да познаеш кой беше на съседната маса.“ — Май почти не вали — каза тя на глас.

— Не, сега искам моето момиче да си поспи, за да бъде здраво и да се чувствува добре.

— Сигурен ли си, че не е влажно и че няма змии?

— Няма, огледах.

— А паяци?

— Не видях паяжини.

— Ами ония големите, косматите тарантули? Те не плетат паяжини.

— Можем пак да поогледаме — каза той. — Стените са гладки и те нямат къде да се скрият. — Причард я преведе до малката пещера. — Нали е хубаво?

Легни си с главата насам, за да можеш да гледаш навън, ако искаш. — Постла пардесюто си и тя седна на него. — Сега си легни и се завий. — Тя послушно се подчини. — Как е главичката на моето момиче?

— Не толкова зле, колкото се опасявах.

— Това е добре — каза той. — Сега да си дремнеш малко. Удобничко ли ти е? — Тя измърка в знак на удобство. — Ако ти трябва нещо, просто ме повикай. Аз ще съм наблизо.

Пъпката се появи на входа на пещерата. Устата му беше пълна, а в ръката си носеше парче торта.

— Искате ли пай, мисис?

Мисис Причард подигна глава, потрепера и отново я отпусна.

— Не, благодаря, много мило, че сте се сетили за мене, но сега не бих могла да ям пасти. — „Елиът се отнасяше с мене като с истинска царица, Елън. Колко жени могат да го кажат след двайсет и три годишен брак? Просто съм непрекъснато щастлива.“

Причард я погледна. Очите й бяха затворени и на устните й играеше усмивчица. Изпита онази внезапна самотна тъга, която често го навестяваше. Спомни си, отчетливо си спомни първия път, когато му се случи.

Беше на пет години, когато се роди малката му сестричка и отведнъж вратите започнаха да се затварят под носа му. Той не можеше да влиза в детската стая, не биваше да пипа бебето и тогава го обзе чувството, че вечно е мръсен и шумен, че е ненужен и че майка му е винаги заета. И тогава го заля студена самота, онази студена самота, която продължаваше понякога да го сполита и която го обзе сега. Малката усмивчица означаваше, че Бърнис се е оттеглила от света в своята светая светих и той не може да я последва.

Извади от джоба си златната пиличка за нокти, отвори я и като се отдалечи, взе да чисти ноктите си. Видя Ърнест Хортън подпрян на скалата от другата страна на козирката. Над главата му зееше високата пещера. Ърнест седеше върху някакви вестници и когато Причард мина покрай него, той извади изпод себе си сгънат вестник и му го предложи.

— Най-полезното нещо в света — рече той. — Става за всичко освен за четене.

Причард изхихика, взе вестника и седна до Ърнест.

— „Ако си го прочел във вестника, значи, не е вярно“ — цитира той Чарли Джонсън. — Това е то. Преди два дни бях в апартамент в хотел „Оукланд“, а сега сме в пещера. Значи какво? Човек не може да планира живота си.

Той се вгледа в автобуса. През прозореца видя, че Пъпката и двете момичета нагъват пасти. Страшно му се дощя да е заедно с тях. Той също можеше да хапне парче торта.

— Всяко нещо доказва нещо — рече Хортън. — Понякога си падам от смях. Ние например минаваме за народ технически. Всеки кара кола, има хладилник, радио. Изглежда, хората наистина вярват, че