на дама. Беше объркан и в смущението си отново се ядоса. Да се ядосва два пъти в един и същи ден, не му отиваше особено. Вратът му почервеня от яд. Трябваше да замаже положението. Трябваше заради самия себе си.

— Просто ви предложих работа — каза той дрезгаво. — Не я желаете — хубаво. Защо трябва да изпадате в такъв вулгарен тон? В края на краищата сте дама.

Гласът й стана режещ.

— Слушай, драги — фамилиарно каза тя. — И аз мога да играя грубо. И то точно защото съм дама. Ще ти кажа нещо. Ти си предположил, че си ме разпознал. Случайно да членуваш в клубове от типа на „Октагон Интърнашънъл“, „Птиците на света“ или „От двеста и петдесет до три хиляди“?

— Член съм на „Октагон“ — сковано потвърди Причард.

— Да си спомняш онова момиче, което седи в чашата с шампанско? Знам ги какви са тия момченца в публиката. Не знам какво ви доставя тая гледка и не искам да знам. Но знам, че не е красиво. Вероятно ако срещнете една дама, бихте я разпознали. Не знам. — Гласът й звучеше на пресекулки, почти истеричен от умора. Тя се изправи. — Смятам да се поразходя сега. И не ме безпокойте, защото сте ми ясни — и вие, и жена ви.

Камил бързо се отдалечи. Причард я проследи с поглед. Очите му бяха широко разтворени и в гърдите му нещо тежеше, нещо като физически ужас, че е бил изигран. Гледаше красивото й тяло да се поклаща при всяка стъпка, видя красивите й крака и въображението му свали дрехите й, тя застана до огромната чаша и виното потече на червени струи по стомаха, по бедрата по хълбоците й.

Причард седеше с отворена уста и силно зачервен врат. Отмести очи от нея и огледа ръцете си. Извади златната пиличка, но веднага я пъхна обратно в джоба. Почувствува се замаян. Изправи се несигурен и тръгна към малката пещера, където си почиваше мисис Причард. Когато влезе, тя отвори очи и се усмихна. Причард бързо легна до нея, подигна палтото й и се пъхна под него.

— Мили, уморен си — каза тя. — Елиът, Какво правиш? Елиът!

— Млъкни! — рече той. — Чуваш ли? Млъкни; Нали си ми жена? Мъжът няма ли право на някои неща с жена си?

— Елиът, ти си полудял! Някой може… някой може да ни види! — Тя оказваше паническа съпротива. — Не мога да те позная. Елиът, ще ми скъсаш роклята.

— Нали аз съм ти я купил? Омръзна ми да се отнасят с мен като с болно коте.

Бърнис жално изплака от ужас и страх. Когато той я остави, тя плачеше, заровила лице в коженото си палто. Постепенно плачът й спря, тя седна и погледна през входа на пещерата. Очите й гледаха свирепо. Вдигна ръка и допря нокти до лицето си. Пробно ги прокара по бузата, после прехапа долната си устна и раздра кожата с нокти. Усети как кръвта потича от драскотините. Протегна ръка, нацапа я по пода на пещерата и натри мръсотията по кървящата си буза. Кръвта се стичаше през нечистотиите по шията чак до яката на блузата.

Милдред и Хуан излязоха от конюшнята.

— Виж, дъждът е спрял. Погледни слънцето над планините. Ще бъде красиво. — Хуан се усмихна. — Знаеш ли, чувствувам се чудесно — каза Милдред. — Чудесно.

— Разбира се.

— Ако и ти си в същото отлично настроение, би ли ми подържал огледалцето? Вътре беше тъмно. — Тя извади малко квадратно огледалце от чантата си. — Така. Малко по-високо. — Среса се бързо и леко напудри страните си, сложи си и червило. Взираше се съвсем отблизо, защото отдалеч не виждаше нищо. — Намираш ли ме лекомислена за момиче, което са изнасилили?

— Нищо ти няма — рече Хуан. — Харесваш ми.

— Само толкова? И нищо повече?

— Да те излъжа ли искаш? Тя се засмя.

— Май че малко ми се ще. Не, не искам. А в Мексико няма ли да ме заведеш?

— Не.

— Значи, това е краят. Няма ли да има още малко?

— Откъде мога да знам? — попита Хуан.

Тя прибра огледалото и пудрата в чантата и размаза червилото по устните си, като ги отри-една о друга.

— Ще изтупаш ли сламата от палтото ми? — Тя се обърна и той отупа палтото й с ръка. — Защото — продължи тя — баща ми и майка ми не знаят за тия неща. Сигурна съм, че съм зачената непорочно. Майка ми ме е посадила, луковица номер едно, покрила ме е с пръст, пясък и тор и после навалял сняг. — Виеше й се свят. — Не мога да отида в Мексико, Какво ще правим сега?

— Ще се върнем, ще изтеглим автобуса и ще продължим за Сан Хуан. — Той тръгна към портата на старата ферма.

— Мога ли да те хвана малко за ръка? Той погледна ръката с ампутирания пръст и понечи да се премести от другата й страна, за да й даде здравата.

— Не — рече тя, — искам тази. — Пое я и отри с пръст гладката кожа на ампутираното място.

— Недей — каза Хуан. — Изнервя ме. Тя му стисна здраво ръката.

— Няма да си слагам очилата.

Планинските вериги на изток грееха златни под залязващото слънце. Хуан и Милдред завиха надясно и се заизкачваха по хълма към автобуса.

— Ще ми кажеш ли нещо вместо… вместо възнаграждение за моето падение? Хуан се засмя.

— Какво те интересува?

— Защо дойде тук? Помисли ли, че може да те последвам?

— Истината ли искаш, или да си играем на приказки?

— Е, и двете. Но, ммм, първо истината.

— Бягах — каза Хуан. — Смятах да се добера чак до Мексико, да изчезна и да оставя пътниците сами да се грижат за себе си.

— А защо го направи?

— Не знам — рече той. — Става ми криво. Девата от Гваделупа ме изостави. Помислих, че съм я измамил. А тя не обича да я мамят. И уби всичко, изтръгна ми сърцето.

— Сам не си вярваш. — каза тя сериозно. — И аз не го вярвам. Коя беше истинската причина?

— За кое?

— За това, че дойде в тази стара ферма. Хуан повървя, по лицето му се разля една голяма усмивка, а белегът на устната му изместваше усмивката встрани. Той я погледна с черните си топли очи.

— Дойдох, защото се надявах, че може би ти ще се разходиш и че тогава може… може да те намеря. Тя обви ръката си около неговата и плътно прилепи лице до ръкава на сакото му.

— Да можеше поне малко да продължи — каза тя, — но знам, че не може. Сбогом, Хуан.

— Прощавай — каза той.

И двамата бавно поеха към автобуса.

Ван Брънт се беше изтегнал на последната седалка. Очите му бяха затворени, но той не спеше. Бе опрял глава на дясната си ръка и от тежестта й тя изтръпна обезкървена. Когато Камил и Причард слязоха от автобуса, Норма и Пъпката известно време мълчаха.

Ван Брънт се ослушваше как старостта пъпли по жилите му. Чуваше едва ли не шумоленето на кръвта по хартиените си артерии и как сърцето му тупа, прискърцвайки със свистене. Дясната му ръка можеше да изтръпне, но в същност го безпокоеше лявата. В нея не усещаше почти нищо. Кожата беше безчувствена като дебела гума. Когато беше сам, разтриваше и масажираше ръката си, за да възвърне кръвообращението й, в действителност се досещаше какво става, но дори и пред себе си не го признаваше. Преди няколко месеца му бе прилошало, но само за миг. Лекарят премери кръвното му налягане и му беше казал да не се