— Какво правиш тук? — попита го тя. Устните му леко се разтвориха.

— Ти какво правиш тука?

— Вече ти казах, имах нужда от раздвижване. Казах ти.

— Да, каза ми.

— Но какво правиш тука?

Той като че не се беше разсънил напълно.

— Аз ли? Нищо, седнах да почина и съм заспал. Снощи не мигнах.

— Да, помня — каза тя. Изпитваше нужда да продължи разговора. Беше като курдисана. — Мислех си за тебе. Ти не си за тука. Имам пред вид, да караш автобус. Другаде ти е мястото.

— Като например? — игриво я запита той. Очите му паднаха там, където се кръстосват реверите й.

— Хм — неловко продължи тя, — на идване ми хрумна нещо много странно. Помислих си, че може би няма да се върнеш. Че ще продължиш чак до Мексико. Аз самата, струва ми се, щях да го направя, ако бях на твое място.

Очите му се присвиха и той се вгледа в нея.

— Да не си полудяла? Какво те накара да си го помислиш?

— Ами така, просто ми хрумна. Твоят живот, автобусът, хм, трябва да ти е страшно скучно след… след Мексико.

— Не си ли била в Мексико?

— Не.

— Тогава не знаеш колко е скучно там.

— Не знам.

Той повдигна глава, изправи ръката си и пак отпусна глава върху нея.

— Какво мислиш, че може да стане с пътниците в автобуса?

Ами все някак ще се приберат — рече тя. — Не е далече, — Няма да умрат от глад.

— А какво мислиш, че ще стане с жена ми?

— Че какво… — Тя се смути. — За това не съм мислила.

— Разбира се, че си — каза Хуан. — Тя не ти допада.

Ще ти кажа нещо. Никой освен мене не я харесва. И това е една от причините, поради които я харесвам, защото никой не я харесва. — И се усмихна. „Ама че лъжец“, рече си той наум.

— Просто така ми хрумна — потрети Милдред, — шантава работа! Помислих си дори, че може и аз да избягам. Ще изчезна, ще заживея сама и няма да се виждам повече с хората, които познавам. — Тя се изправи на колене и седна на другата страна.

Хуан погледна коляното й. Протегна сетне ръка и го покри с полата й. Тя потрепна, когато ръката му се пресегна към нея и после неловко се отпусна.

— Не искам да си помислиш, че съм те проследила.

— Не искаш да си го помисля, но направи точно това.

— Дори и да съм, какво?

Ръката му отново се пресегна, падна върху покритото й коляно и през нея мина огън.

— Не е в тебе работата — продължи Милдред. Гърлото и пресъхна. — Не искам да мислиш, че у тебе е причината. Тя е в мене. Аз знам какво искам. Ти дори не ми харесваш. Миришеш на козел. — Гласът й потрепера. — Ти не знаеш какъв живот живея аз. Съвсем сама съм. С никого нищо не мога да споделя. — Очите му горяха блестящи и сякаш я къпеха в горещина. — Може би не съм като другите. Откъде да знам? Но причината не е в тебе. Ти дори не ми харесваш.

— Ти май в голям спор си влязла със себе си, а? — закачи я Хуан.

— Слушай, какво смяташ да правиш с автобуса? — попита тя. — Ще ходиш ли на шосето?

Ръката му върху коляното й натежа и той я вдигна.

— Ще се върна й ще изтегля автобуса, а после ще превозя хората.

— Тогава защо дойде тук?

— Нещо се оплеска — каза той. — Бях си намислил нещо, ама се оплеска.

— Кога ще се връщаш?

— Съвсем скоро.

Тя погледна ръката му, отпусната на сламата пред нея — с потъмняла кожа, лъскава и малко набръчкана.

— Няма ли да ме закачиш? — попита го Милдред. Хуан се засмя и усмивката му беше добра, открита усмивка.

— Не е изключено. Но първо трябва да приключиш с вътрешния си спор. Сега се колебаеш. Но може би съвсем скоро ще решиш „за“ или „против“ и тогава ще знам откъде да започна.

— Не ме ли… не ме ли искаш?

— Естествено — каза Хуан. — Искам те.

— Значи, си сигурен, че така и така ще легна с тебе, та няма защо да си правиш труда ли?

— Не ме намесвай в своя спор — рече Хуан. — По-стар съм от тебе. И много го обичам това нещо. Толкова много, че мога и да почакам. Дори мога известно време и без него.

— Ами ако не ми харесаш? — каза тя. — Лишаваш ме от всякаква гордост. Не ме и насилваш, за да се оправдавам после с насилието.

— Мислех, че ще имаш повече гордост, като те оставя сама да решиш.

— Но нямам.

— И аз така мисля — каза Хуан. — Всички жени в тая страна са такива. Трябва да бъдат умолявани или изнасилвани. Само тогава им е добре.

— Винаги ли си такъв?

— Не — каза Хуан. — Само с тебе. Нали дойде тук за нещо? Самата ти каза, че нямало нищо общо с мене. Тя погледна пръстите си.

— Колко е смешно! Аз съм, така да се каже, интелектуално момиче: чета всякакви книги. Не съм девствена. Знам хиляди частни случаи, но не мога да се натискам. — Тя се усмихна припряно и топло. — Не искаш ли ти пръв да започнеш?

Ръцете му се протегнаха и тя легна до него на сламата.

— Нали няма да ме караш да бързам? — попита тя.

— Имаме цял ден — каза той.

— Ще ме презреш ли, или ще ми се надсмееш?

— Какво значение има за тебе?

— Има, колкото и да не искам.

— Много говориш — каза Хуан. — Просто много говориш.

— Знам, и въпреки това не мога да спра. Ще ме вземеш ли със себе си? Например в Мексико?

— Не — каза Хуан. — Я да видим можеш ли малко да помълчиш.

Пъпката извади ключовете от контролното табло и отиде при багажника. Отключи катинара, който вардеше багажа, и вдигна капака. Ароматът на сладкиши нежно го погъделичка в носа. Причард надникна над рамото му. Багажът беше натъпкан плътно в багажника.

— Май ще трябва да извадим първо всичко, за да стигна до платнището — каза Пъпката и взе да тегли наредените нависоко куфари.

— Почакай — каза Причард. — Аз ще вдигам, а ти дърпай, така и куфарите ще си останат вътре.

Той стъпи на бронята и се напъна да вдигне най-долния куфар, а Пъпката задърпа тежкото сгънато платнище. Пъпката го теглеше ту от едната, ту от другата страна, докато накрая го освободи изпод багажа.

— Може би не е зле да си вземем по една паста, и без това сме отворили багажника — предложи Пъпката. — Има малинови, с лимонов крем, със стафиди и с крем карамел. Едно парченце с крем карамел сега ще ни се отрази екстра.

— После — рече Причард. — Дай първо да настаним жена ми.