тревожи, всичко щяло да мине. А преди две седмици се случи друго. В главата му, зад очите блесна електрическа мълния, мигновено, ослепително синкавобяло зарево и оттогава вече не можеше да чете. Не защото не виждаше. Виждаше достатъчно ясно, но думите по страниците плуваха и се сливаха и се сплитаха като малки змийчета, така че не можеше да разбере какво казват.

Съзнаваше прекрасно, че е прекарал два слаби удара, но това бе тайна, която той криеше от жена му, жена му пазеше от него, а лекарят и от двамата. И той чакаше, чакаше следващия — следващия удар, който ще блесне в главата му, ще го раздере целия и ако не го убие, ще притъпи всяко усещане. Съзнанието за това го ядосваше, беше го яд на всички. Гърлото му се давеше от физическа омраза спрямо всичко живо. Изпробва всички възможни очила. За вестниците използуваше увеличително стъкло, защото сам полусъзнателно гледаше да скрие състоянието си от себе си. Моментите му на ярост в последно време настъпваха без предупреждение, но най-големият му ужас бе, че понякога неовладяно ридаеше и не можеше да спре. Неотдавна се беше събудил рано една сутрин и си беше рекъл: „Защо да чакам?“

Баща му беше починал от същото, но преди да умре, бе лежал като сив безпомощен червей в продължение на единайсет месеца и всичките пари, които бе пестил за старини, отидоха по лекари. Ван Брънт разбираше, че ако се случи същото и с него, осемте хиляди, които държеше в банката, щяха да хвръкнат и старата му жена, след като го погребе, щеше да остане без петак. Него ден, щом отвориха магазините, той отиде при своя приятел Милтън в „Дрогерия Бостън“.

— Трябва да отровя няколко катерички, Милтън — рече той. — Ще ми дадеш ли малко цианкалий?

— Та това е много опасно — рече Милтън. — Аз, как да ти кажа, хич не обичам да го раздавам. Да ти дам стрихнин, ще ти свърши същата работа.

— Не — отсече Ван Брънт, — получих правителствения бюлетин с нова рецепта. Иска се цианкалий.

— Е, добре — рече Милтън. — Разбира се, ще трябва да ми се разпишеш, че си взел отрова. Но внимавай много, Ван. Внимавай! Не го оставяй на открито.

Бяха приятели от години. Постъпиха заедно в Синята ложа, заедно изкараха учението си и в последвалите години заедно ги обявиха за достопочтени майстори на Ложата на Сан Исидро. После Милтън премина в Кралската Арка и Шотландския Клан, докато Ван Брънт не отиде по-горе от третата степен. Но си останаха приятели.

— Колко искаш от това чудо?

— Към унция, да кажем.

— Това е страшно много.

— Ще ти върна каквото ми остане. Милтън беше обезпокоен.

— Нали ще внимаваш да не го пипаш с ръце?

— Знам какво да правя — каза Ван Брънт. После отиде в кабинета си в приземието на къщата и с остро джобно ножче убоде опакото на дланта си. Когато бликна малко кръв, той отвори шишенцето с кристалчетата. И спря. Не можеше. Просто нямаше сили да поръси кристалчетата върху порязаното. Час по-късно той занесе шишенцето в банката и го остави в сейфа си при завещанието и застрахователните полици. Реши да си купи малка ампула и да я носи на врата. Тогава, ако дойдеше големият удар, може би щеше да съумее да си я пъхне в устата, както правеха хората в Европа. Но сега се оказа безсилен да го стори. Можеше пък и да не се случи.

На душата му тежеше известно разочарование, ядеше го злост. Ядосваха го всички наоколо, които не бяха на прага на смъртта. Гнетеше го и още нещо. Ударът бе отпушил клапана на задръжките му в определена посока. Внезапно се бяха пробудили мощни желания. Привличаха го до задъхване младите жени, дори малките момиченца. Не можеше да откъсне очите и мислите си от тях и в разгара на болезнените си страсти избухваше в сълзи. Беше го страх, както малко дете се бои в чужда къща. Беше прекалено стар, за да съчетава промяната в личността си и новата природа, която ударът му даде. Никога не е бил страстен читател, но сега, като не можеше да чете, жадуваше за четиво. Ставаше все по-сприхав и необуздан, докато накрая хора, с които се познаваше от години, започнаха да го отбягват.

Дочуваше как времето отминава през жилите му, искаше да дойде смъртта, но го беше страх. През полузатворените си очи виждаше златната светлина на залеза, проникваща в автобуса. Устните му се раздвижиха едва и той прошепна: „Вечер, вечер, вечер.“ Думата беше много красива. Той чуваше свистенето на сърцето си. Започна да го облива някакво покоряващо усещане, да издува гърдите му, да набъбва в гърлото му, да тупти в главата му. Стори му се, че пак ще заплаче. Опита се да свие дясната си ръка, но тя беше изтръпнала и не искаше да се свие. След това се скова от напрежение. Тялото му, изглежда, се подуваше като гумена ръкавица. Засвети вечерният светлик. Вътре, зад очите му, се появи ужасна искряща мълния. Почувствува, че пада, пада, пада в някаква сивота, после в тъмнина и накрая в черно, черно…

Слънцето докосна западните хълмове, сплеска се, а светлината му се втурна жълта и ясна. Напоената долина блестеше под полегатото сияние. Чистият измит въздух стана резлив. Полегналите жита и яките, безчувствени стебла на овсигата в полето се изправиха и свитите цветове на златните макове взеха да се отпускат. Жълтата река кипеше, въртеше се на въртопи и ожесточено дълбаеше бреговете. На задната седалка Ван Брънт хъркаше с дрезгаво небце. Челото му беше мокро, устата и очите му — отворени.

Пъпката се премести на седалката до Норма, при което тя сбра полите си изискано и малко се притегли към прозореца.

— Какво ли иска онзи тип от момичето? — попита той с подозрение.

— Не знам — каза Норма. — Но едно ще ти кажа. Тя ще се справи с него. Тя е чудесно момиче.

— А, не зная — каза Пъпката. — Има и други чудесни момичета. Норма пламна.

— Кой например? — попита тя насмешливо.

— Ти например — каза Пъпката.

— А! — Не беше очаквала това. Наведе глава и се вгледа в сплетените си пръсти, да възвърне нарушеното си равновесие.

— За какво ти трябваше да си тръгваш и да напускаш?

— Ами мисис Чикой се държа лошо с мене.

— Знам. Тя се държи лошо с всички. Но ми се ще да не напускаш. Може би щяхме да я караме някак заедно, а? — Норма не отговори и Пъпката продължи: — Само да кажеш и веднага ще извадя една от тортите със стафиди. Много са хубави.

— Не, моля ти се. Не мога нищо да ям.

— Да не ти е лошо?

— Не.

— Ех, само да щеш да се върнеш на Бунтарския, можем да ходим събота вечер в Сан Исидро на танци или нещо подобно.

— Преди не се сещаше за това.

— Мислех, че не ме харесваш — каза той.

Сега тя стана дяволита. Тази игра й доставяше удоволствие.

— А по какво съдиш, че сега ми харесваш?

— Ами сега си по-различна. Някак си се променила. Харесва ми новата ти прическа.

— А, това ли — каза тя. — Е, в ресторанта нямаше за кого да се глася. Кой щеше да ме забележи?

— Да — кавалерски каза Пъпката. — Върни се. Ще те вземат пак на работа. Гарантирам ти.

Тя поклати глава.

— Не. Като напускам — напускам. Няма да пълзя назад. Освен това имаме бъдеще. Имаме планове.

— Какви планове?

Норма се поколеба дали да му каже. В известен смисъл това можеше да развали работата, но, от друга страна, усещаше, че не може да устои.

— Ще си наемем малък апартамент и ще си вземем хубаво канапе и радио. И освен това ще си имаме печка и хладилник, а аз ще уча за зъболекарска сестра. — Очите й светеха.

— Кои „ние“?

— Аз и мисис Камил Оукс, ето кои. Като медицинска сестра, ще мога да се обличам хубаво, ще ходим по