— Да — каза Причард сериозно, — ако поръчам един екземпляр, бихте ли уредили да го изпратят на адреса, който ви дам? А ще може ли също да се надпише? Ще ви напиша какво искам да се гравира върху плочката.

— Какво ще напишеш? — попита го Бърнис.

— Добрите момиченца да не си пъхат нослетата в сериозните мъжки работи — каза Причард.

— Хващам се на бас, че ще бъде ужасно — настоя Бърнис.

Милдред не беше в настроение. Беше й тежко, чувствуваше се уморена и не проявяваше интерес към нищо. Седеше в края на тезгяха съвсем сама на стол от вито желязо, каквито има по сладкарниците. Цинично бе наблюдавала как Пъпката се мъчи да остане с русата насаме. Пътуването я бе измамило. Отвращаваше се от себе си и от това, което се случи. Що за момиче е тя, щом като някакъв си шофьор на автобус я изважда от релси? Потръпваше от погнуса. Къде е той сега? Защо не се връща? Тя задуши порива си да стане и да го потърси. Гласът на Ван Брънт се разнесе до нея и тя подскочи.

— Млада госпожице — обърна се той към нея, — нещо се подава под полата ви. Реших, че бихте искали да го знаете.

— О, да, много ви благодаря.

— Можехте цял ден да си вървите така и да си мислите, че всичко ви е наред, ако някой не ви каже — продължи той.

— Да, да, благодаря ви — изправи се и се обърна, прилепвайки полата си до краката, за да може да види. Комбинезонът й висеше около два сантиметра отзад. — Смятам, че е по-добре да се казват такива неща — рече Ван Брънт.

— Да, разбира се. Предполагам, че ми се е скъсала някоя презрамка.

— Хич не ме е грижа да слушам за бельото ви. — каза той хладно. — Единствената ми забележка беше тази и ще я повторя: нещо се подава под полата ви. Не искам да си помислите, че съм имал някакви други мотиви.

— Няма, няма — безпомощно каза Милдред. Ван Брънт обаче не престана:

— Доста момичета са прекалено чувствителни относно краката си. Въобразяват си, че всеки ги гледа в тях. Отведнъж Милдред диво прихна като побъркана.

— Какво има толкова смешно? — запита ядосано Ван Брънт.

— Нищо — каза Милдред. — Сетих се за един виц. — Тя си спомни как цяла сутрин Ван Брънт не пропускаше да оглежда всички дамски крака.

— Ами, щом е толкова смешно, разкажете го.

— Не, не. Случаят е от личен характер. Ще отида да си оправя презрамката. — Тя го погледна и нарочно каза: — На всяко рамо има по две презрамки, една за комбинезона и една за сутиена, а сутиенът държи бюста повдигнат. — Тя видя как изпод яката на Ван Брънт плувна червенина. А освен тях надолу няма нищо освен пликчета, но аз не нося и пликчета.

Ван Брънт се обърна и рязко се махна, от което на Милдред й олекна. Сега дъртият глупак нямаше да намери минута спокойствие. Можеше да го дебне, а по-късно дори да го изхитри и да го хване на местопрестъплението. Милдред стана и усмихвайки се сама на себе си, заобиколи магазина и отиде към пристройката с надпис „Жени“.

Входът се криеше от дървена решетка, по която вече бяха плъзнали петунии. Милдред застана пред затворената врата. Вътре разговаряха Норма и русата. Заслуша се. Може би, ако просто се заслушваше какво си говорят хората, пътуването щеше да има повече смисъл. Милдред обичаше да дава ухо на хорските разговори. Понякога тази нейна слабост дори я смущаваше. Беше й интересно да слуша глупости. Но от всичко най-интересно й беше да слуша приказките в женските тоалетни. Освободеността на жените в кое да е помещение с тоалетна, огледало и умивалник я занимаваше отдавна. Веднъж беше написала съчинение в колежа, което бяха оценили като много дръзко. В него твърдеше, че жените губят задръжките си, когато полите им са вдигнати. Или е това, помисли си тя, или сигурността, че мъжът, тоест, врагът, никога няма да навлезе в тази територия. Това е единственото местенце в света, където жените можеха да бъдат сигурни, че няма да има мъже. Така те се отпускаха и външно ставаха такива, каквито са отвътре. Беше мислила доста за това. Жените са или по-дружелюбни, или по-зли в обществените тоалетни, но винаги на лична основа. Вероятно защото там няма мъже. А където няма мъже, няма и съперничество и позите отпадат. Милдред се питаше дали същото важи и за мъжките тоалетни. Смяташе, чене е много правдоподобно, защото мъжете си съперничат за още много други неща освен за жени, докато почти всички женски съмнения са свързани с мъжете. Съчинението й бе върнато със забележка: „Не е обмислено докрай.“ Имаше намерение да го напише отново.

В магазина тя не се беше държала особено общително с Камил. Просто не я хареса. Но знаеше, че неприветливостта й няма да издържи в тоалетната. Помисли си: „Не е ли странно, че жените си съперничат дори за мъже, които не желаят?“ Норма и Камил говореха ли, говореха. Милдред опря ръка на вратата и я бутна. В малкото помещение имаше кабина с тоалетна и умивалник с четвъртито огледало над него. На стената висеше кутия с хартиени покривала за седалката, а до умивалника бяха наредени книжни салфетки. До матовия прозорец на стената бе поставен автомат за тампони. Циментовият под беше боядисан в тъмночервено, а на стените имаше дебел пласт бяла боя. Въздухът миришеше остро на парфюмиран дезинфекционен препарат. Камил седеше на тоалетната, а Норма се оглеждаше в огледалото. Като влезе Милдред, двете се обърнаха.

— За тук ли сте? — попита Камил.

— Не — каза Милдред. — Виси ми една презрамка на комбинезона.

Камил погледна полата.

— То се вижда. Не, не така — продължи тя към Норма. — Нали виждаш как ти върви линията на кожата? Така, извий сега веждите леко нагоре в края, съвсем малко. Чакай, пиленце. Чакай секунда, ще ти покажа. — Тя стана и се приближи до Норма. — Обърни се да те виждам. Така, стой. Погледни се сега. Виждаш ли сега как някак се смъква линията на косата? Челото ти е високо, затова трябва да пускаш косата по-ниско. Затвори си очите. — Тя взе молива за вежди от Норма и внимателно го прокара до долните й клепачи, точно под миглите, като удебели линията в ъглите. — Много ти е бил гъст тушът, пиленце — каза тя. — Виж как са ти слепнали миглите. Слагай повече вода и бъди по-търпелива. Чакай малко, — Извади от чантичката си малка кутийка със сенки. — С тях трябва да внимаваш. — Натри пръст в синята боя и намаза по малко върху двата горни клепача, като към ъглите пак ошири линията. — Я да видя! Виж, пиленце, държиш си очите прекалено отворени, като заек. Отпусни малко клепачите. Е, ама недей ги присвива. Просто леко ги отпусни. Ето така. Я се погледни сега. Виждаш ли разликата?

— Господи, изглеждам съвсем друга — възкликна Норма. В гласа й звучеше благоговение.

— Разбира се. Червилото също ти е сложено напълно погрешно. Виж, мила, долната ти устна е по-тънка, както и моята. Очертай с червилото малко по-надолу тук и тук.

Норма стоеше като послушно дете и я оставяше да Действува.

— Сега виждаш ли? По-ниско в ъглите — каза Камил. Така долната ти устна изглежда по-пълна.

— Наистина сте добра — каза Милдред. — Бих могла да използувам някои съвети.

— А, много е лесно.

— Това е театрален грим — отбеляза Милдред. — Или нещо като театрален грим.

— Ами, как да ви кажа, като работиш с хора… зъболекарите използуват сестрите почти като секретарки.

— О, по дяволите! — извика Милдред. — Тая презрамка не се е смъкнала, ами направо се е скъсала. — Тя оголи рамото си и взе в ръка тънката копринена презрамка.

— Ще трябва да я забодете — каза Камил.

— Нямам карфица, а пък иглата с конците е в някой от куфарите.

Камил отново си отвори чантичката, където на подплатата имаше забодени половин дузина безопасни игли.

— Ето, винаги съм запасена. — Тя откопча една безопасна. — Искате ли да ви я забода?

— Ако нямате нищо против. Със скапаните си очи, нищо не виждам.

Камил издърпа висящия комбинезон, подви презрамката и я забоде на ръба на комбинезона.

— Е, не е съвсем както трябва, но поне не се подава. Все пак е на игла. От дете ли сте късогледа?

— Не — отговори Милдред. — Имах нормално зрение до… май докъм четиринайсет години. Един лекар