моторът спря.

— Колко смятате да чакате тука? — попита го Ван Брънт.

— Смятам да хвърля един поглед на моста — каза Хуан.

— Още е жив — рече Ван Брънт.

— Ние също — каза Хуан и дръпна ръчката да отвори вратата.

Брийд излезе от замрежената врата и се упъти към автобуса. Той се здрависа с Хуан.

— Не си ли малко закъснял?

— Мисля, че не — каза Хуан, — освен ако часовникът ми не е спрял.

Пъпката слезе и застана до тях. Той искаше да избърза, за да види русата, когато слиза.

— Кока-кола имате ли? — попита той.

— Не — отговори Брийд. — Няколко бутилки пепси-кола. От месец не съм получавал кока-кола. Но то е същото. Няма разлика.

— Мостът как е? — попита Хуан. Брийд поклати глава.

— Дебела работа. Виж го сам. Не ми харесва.

— Никъде ли няма счупено още? — попита Хуан.

— Може ей така да хвръкне — рече Брийд и удари дланите на двете си ръце. — Напрежението върху него е голямо и плаче като бебе. Ела да погледнем.

Причард и Ърнест слязоха от автобуса, след тях Милдред с Камил, и Норма накрая. Камил бе опитна.

Пъпката нищо не видя.

— Имат пепси-кола — каза той. — Искате ли? Камил се обърна към Норма. Започваше да си дава сметка колко ценна можеше да бъде Норма.

— Искаш ли?

— М-м, нямам нищо против — каза Норма. Пъпката се опита да не издаде разочарованието си. Брийд и Хуан поеха надолу по пътя към реката.

— Отивам да видя моста — извика Хуан през рамо.

Мисис Причард викна от стъпалото:

— Мили, моля те, виж дали можеш да ми вземеш нещо за пиене. Обикновена вода, ако няма нищо друго. И питай къде е „онова място“.

— Отзад — каза Норма.

Вървейки към моста, Брийд влезе в крак с Хуан.

— Всяка година очаквам да се срути — каза той. — Моля се да ни направят нов мост, че и при най- голямото наводнение да мога нощем да спя. Лежа и слушам дъжда по покрива, ама се ослушвам дали и мостът няма да се откърти. А дори не знам и какъв звук ще издаде, като рухне.

Хуан се усмихна.

— Аз знам. Помня от Тореон, като дете. Обикновено се заслушвахме в стрелбите, което значеше, че има бой. Ние доста обичахме престрелките, но това обикновено означаваше, че баща ми ще изчезне за известно време. Накрая изчезна и повече не се върна. Като че ли винаги сме знаели как ще стане.

— Какво стана с него? — попита Брийд.

— Не знам. Сигурно го е пречукал някой. Просто не го свърташе в къщи, когато някъде има бой. Все трябваше да се намеси. Май не го вълнуваше особено за какво се бият, И като се върнеше, беше пълен с какви ли не истории. — Хуан захихика. — Обичаше да разправя за Панчо Виля. Имало една бедна жена, разправяше, която отишла при Виля и му рекла: „Ти уби мъжа ми и сега аз и малките умираме от глад.“ Виля тогава имал много пари. Притежавал всички печатници и сам си печатал пари. Той се обърнал към своя ковчежник и рекъл: „Премери пет кила двайсетпесови банкноти за тази бедна жена.“ Дори не ги броил, толкова много имал. Така и направили, увили парите с тел и бедната жена си отишла. Тогава сержантът казал на Виля: „Генерале, тук стана грешка. Ние не убихме мъжа на тази жена. Той се беше напил и ние го тикнахме в затвора.“ Тогава Панчо рекъл: „Веднага го разстреляйте. Не бива да разочароваме бедната женица.“

— Нищо не разбирам — каза Брийд. — Знам — разсмя се Хуан. — Точно затова ми харесва. Господи, тая река подрива подпората отзад.

— Да. Опитах се да им го кажа по телефона — каза Брийд, — но не мога никого да намеря.

Двамата тръгнаха заедно по дървения мост. В момента, в който стъпи на дъските, Хуан усети барабанните удари на водата. Мостът трепереше и се клатеше-Гредите издаваха нисък тътен, заглушаващ фученето на водата. Хуан надникна отстрани. Подпорите вече се намираха под водата, а реката се пенеше и клокочеше отдолу. Целият мост трепереше и пухтеше, а от гредите, където железните болтове пробиваха дървото, се чуваше тъничък, изнемогващ писък. Пред очите им, по течението се претърколи тежко огромен дъб. Когато се блъсна о моста и се завъртя, цялата конструкция изстена и сякаш се напъна. Дървото се закачи за подводните подпори и изпод моста се разнесе остър, раздиращ звук. Двамата мъже бързо се върнаха на сушата.

— Колко бързо се качва водата? — попита Хуан.

— За последния час една педя. Е, всеки момент може да почне и да спада. Стига да се е качила максимално.

Хуан погледна подпорните греди. Окото му попадна върху кафявата глава на един болт на ръба на водата и се задържа на него.

— Мисля, че ще успея — каза той. — Ще опитам. — Или пък ще пусна пътниците да минат пешком, а аз ще прекарам автобуса празен и ще ги взема на отсрещния бряг. Как е вторият мост?

— Не знам — каза Брийд. — Рекох да питам по телефона, но не мога никого да хвана. Ами я си представи, минаваш този, а другият е изчезнал, връщаш се-и тоя го няма? Оставаш заклещен в завоя. Ще ти надуят главата.

— И тъй, и тъй ще ми я надуят — каза Хуан. — Имам един… не, двама, които ще вдигнат врява, каквото и да се случи. Отсега си ги знам. Познаваш ли човек на име Ван Брънт?

— Оня стар пръдльо? Знам го. Дължи ми трийсет и седем долара. Продадох му семе за люцерна, а той заяви, че не струвало. Не ми го плати. Има неплатени сметки в цялата околия. Каквото вземе, все не струвало. Вече и захарна пръчка не му давам на кредит. Ще каже, че не е сладка. Значи, него возиш?

— И него — рече Хуан, — и един от Чикаго. Важна клечка в бизнеса. Ще има да се пени, ако не стане неговата.

— Хм, ще трябва сам да решиш — каза Брийд. Хуан погледна застрашителното небе.

— Май пак ще вали, сто на сто. И както е прогизнала земята, всичко ще се излее в реката. Оттатък, хайде, ще премина, ама какви са ми шансовете да се върна?

— Към десет процента — рече Брийд. — Жена ти как е?

— Не е много добре — каза Хуан. — Зъб я боли.

— Зъбите си струва да се поддържат — каза Брийд. — Човек трябва редовно да ходи на зъболекар на половин година.

Хуан се засмя.

— Известно ми е. Познаваш ли такъв човек?

— Не — каза Брийд. Той обичаше Хуан. Дори не го смяташе за чужденец.

— И аз не познавам — каза Хуан. — Има още един начин да се измъкна от неприятностите с пътниците. — Какъв?

— Да ги оставя те да решат. При това е най-демократично, нали така?

— Направо ще се сбият.

— Ами да се сбият, все ми е тая — каза Хуан.

— И ти си прав — съгласи се Брийд. — Но едно ще ти кажа. Каквото и да искат останалите, Ван Брънт ще иска обратното. Ако обществото гласува за повторно пришествие на Христа, той ще бъде против.

— Няма страшно — рече Хуан. — Само трябва да знаеш как да го подхванеш. Едно време имах кон, толкова опак беше, че като му дръпнеш юздите наляво, той тръгваше надясно. Ама го измамих. Правя всичко наопаки, а той си въобразява, че му вървя по свирката. Можеш да накараш и Ван Брънт да направи всичко, стига само да му противоречиш.

— Ще взема да му забраня да ми връща ония трийсет и седем долара — засмя се Брийд.