— Какво пък, може и да успееш — каза Хуан. — Реката още не е преляла, но гледам, че болтът вече е покрит. Да видим какво ще кажат пътниците.

В магазина Пъпката се чувствуваше малко измамен. Хитро го бяха изнудили да купи две пепси-коли — за Норма и за Камил. Какво ли не измисли, но тъй и не успя да раздели Камил от Норма. Вината не беше у Норма. Камил просто я използуваше. Норма се червеше от удоволствие. Никога в живота си не бе изпитвала такова щастие. Такова красиво създание, а се държеше мило с нея. Също като приятелки. При това не й каза, че ще живеят заедно, а че ще види как ще потръгнат нещата. Кой знае защо, но това изпълни Норма с големи надежди. Хората никога не се бяха отнасяли по човешки с нея. Казваха „да“, а после се измъкваха като червеи. Но това момиче — досущ онова, което Норма сама искаше да бъде — каза „ще видим“. Норма си представяше апартамента, който ще наемат. Щеше да има кадифен диван с малка масичка отпред. Завесите ще бъдат от виненочервено кадифе. Ще си имат радиошкаф с грамофон и, естествено, много плочи. За по-нататък-не искаше да мисли. Мислиш ли прекалено, разваляш си късмета. За дивана отиваше и нещо в синьо, малко електрик.

Норма надигна чашата с кола и погълна сладката щипеща течност, но преди да преглътне, я налегна тежко отчаяние. „Това няма да стане — изплака в ума си. — Ще се изплъзне! Ще стане както винаги и пак ще остана сама!“ Стисна очи и ги отри с опакото на ръката си. Когато ги отвори, се почувствува по-добре. „Ще успея — каза си, — лека-полека ще наредя апартамента, пък дори и нищо друго да не стане, поне ще си го имам него.“ Обзе я мъка, но и упование. „Ако поне малко се нареди, цена няма да има. Но не бива да се надявам, не бива да си позволявам да се надявам. Така ще ми избяга.“

— Аз имам много планове — обади се Пъпката. — Изучавам радиолокация. Това един ден ще бъде много важна професия. Който разбира от радар, винаги ще се нареди добре. Мене да питаш, човек трябва да гледа напред, не е ли така? А има някои, не гледат напред към бъдещето и свършват там, откъдето са тръгнали.

По устните на Камил заигра лека усмивчица.

— Имаш право. — Искаше да се отърве от това момче. Не беше лошо, но просто искаше да се отърве от него. Направо й миришеше. — Благодаря ти много за колите — каза тя. — Смятам да отида малко да се наплискам. Норма, ще дойдеш ли с мен?

По лицето на Норма се изписа преданост.

— Ама да. Струва ми се, че също трябва да се освежа. — Всичко, което вършеше Камил, беше правилно, тактично и изискано. „Господи, нека стане!“, изплака Норма наум.

Мисис Причард отпиваше лимонадата на глътки. Бе й отнело известно време, докато я получи, защото лимонада не сервираха. Но когато тя посочи лимоните при бакалските стоки и дори предложи сама да ги изстиска, нямаше как и мисис Брийд й направи лимонада.

Просто не мога да пия нищо престояло и бутилирано — обясни тя. — Обичам само чистия плодов сок.

Мисис Брийд, се подчини с неохота на тая вълна от сладникави признания. Мисис Причард отпиваше лимонадата и през поставката за картички надничаше към лавицата за сувенири. Имаше снимки на съдилището в Сан Хуан де ла Крус и на хотела в Сан Исидро, построен върху един топъл извор с магнезиеви соли. Хубав стар хотел, посещаван много от ревматично болни, които се къпеха в лечебните води. На картичките хотелът бе наречен балнеокурорт. На лавицата имаше и други сувенири: боядисани гипсови кучета, стъклени пистолети, пълни с шарени бонбони, лъчезарни гумени куклички и причудливи кутии от мамонтово дърво със захаросани калифорнийски плодове. Имаше и лампи, чиито абажури се въртяха, когато са запалени, така че изрисуваните по тях горски пожари и корабите с изопнати платна се движеха съвсем като истински. Ърнест Хортън също стоеше пред лавицата и гледаше експонатите с известно презрение.

— Понякога си мисля — обърна се той към Причард, — че трябва да отворя магазин за сувенири, ама само с нови неща. Тия стари джунджурии от години лежат на пазара и никой не ги купува. Моята компания сега има най-нова стока, всичко ново. Причард кимна:

— Човек добива самочувствие, като работи за фирма, която винаги е на предната линия. Тъкмо затова ми се струва, че може би ще ви хареса да работите при нас. Можете да бъдете уверен, че ние сме на предната линия всеки час от денонощието.

— Пардон — извини се Хортън. — искам да си взема чантата. Имам едно сувенирче, което наистина още не се е появило пред публиката, ама се лапна като топъл хляб от търговията, само от търговията засега. Може да оставя тук няколко парчета.

Той бързо излезе и довлече куфарчето с мострите. Отвори го и извади картонена кутия.

— Проста опаковка, както виждате. То е заради изненадата. — Отвори кутията и извади една съвършено изработена тоалетна с казанче, висока трийсет сантиметра. Казанчето имаше верижка с месингово топче накрая, а клозетната чиния беше бяла. Върху нея бе поставена дори седалка с капак, боядисана така, че да изглежда като от дърво. Мисис Брийд се беше преместила зад тезгяха.

— Мъжът ми се занимава с покупките. Ще трябва да говорите с него.

— Знам — каза Ърнест. — Но само вижте. То само се продава.

— За какво е? — заинтересува се Причард.

— Само гледайте — каза Ърнест. Той дръпна верижката и тоалетната моментално се напълни с някаква кафява течност. Вдигна седалката от чинията и се оказа, че тя в същност е чашка. — Това е една унция — рече победно той. — Ако искате двойно, например за голяма чаша, дърпате верижката два пъти.

— Уиски?! — извика Причард.

— Или бренди, или ром — каза Ърнест. — Каквото пожелаете. Виждате ли, пълни се в казанчето, то е от пластмаса — гарантирано! Направо лягаш и умираш. Имам поръчка вече за хиляда и осемстотин. Абсолютен удар. Винаги падат от смях.

— Боже господи, ама че хитро! — каза Причард. — Кой ги измисля тия неща?

— Ами, имаме си отдел за идеи. Всеки предлага идеи. Ей това например беше предложено от един наш търговски агент в района на Великите езера. Ще си докара доста добър процент. Компанията дава по два процента от печалбите на всеки служител, който предложи доходно изобретение.

— Много хитро — повтори Причард. Той си представи изражението на Чарли Джонсън, когато го види за първи път. Чарли щеше веднага да хукне да си купи и той. — Колко вземате за тях? — заинтересува се Причард.

— Ъъ, това по цени на дребно е пет долара. Но ако не бихте имали нищо против, ще ви предложа модел за двайсет и седем и петдесет.

Причард сви устни.

— Само вижте какво вземате — продължи Ърнест. — Това е от пластмаса. А по-хубавият модел е… какво да ви кажа, казанчето е от дъб от стари варели за уиски, така че алкохолът се поема добре, верижката е от истинско сребро, а дръжката — бразилски брилянт, чинията е от порцелан, истински, качествен клозетен порцелан, а седалката — ръчно изработена от махагон. Освен това върху казанчето има сребърна плочка, та ако желаете примерно да я подарите на някоя организация или клуб, там да си гравирате името.

— Струва си парите — отбеляза Причард. Беше се решил. Сега вече знаеше как ще надмине Чарли Джонсън. Ще му подари една такава тоалетна и на табелката ще напише: „На Чарли Джонсън, всеамериканския еди-какъв си, от Елиът Причард“, пък после нека Чарли се фука, с каквото си иска. Всеки ще разбере на кого първо е хрумнало.

— А не носите ли и от тях? — попита той.

— Не, ще трябва да се направи поръчка. Мисис Причард се обади. Тя се бе приближила, без да я чуят.

— Елиът, нали няма да купуваш от тези неща? Направо са вулгарни, Елиът.

— Разбира се, не бих го показвал пред дами — каза Причард. — Не, моето момиче. Знаеш ли какво ще направя? Ще изпратя едно на Чарли Джонсън. Така ще му върна за препарираната невестулка, дето ми я прати. Да, да, ще го наредя аз.

Мисис Причард поясни:

— Чарли Джонсън е съквартирант на мистър Причард от колежа. Двамата си правят най-невероятни номера. Просто са като деца, като се съберат.