реката и пълзял по склона на планината, за да избегне прекосяването й. Ала с идването на инженерите, нахлуването на стоманата и бетона, над реката бяха хвърлени два моста, които отрязваха дванайсет мили от своеволието на Сан Исидро. Бяха дървени мостове, подсилени със стоманени стеги, а в средата и в двата си края бяха подпрени на бетонни устои. Дървото беше боядисано тъмночервено, а желязото почерня от ръжда. Около средните подпори се застояваха тинести пластове оплетен и набит върбалак, които отблъскваха водите към талвега и пречеха на разяждащото течение да подрие основите. Тези мостове не са много стари, но ги строиха по време, когато данъците бяха не само ниски, но голяма част от тях и несъбираеми, поради така наречените „тежки времена“. Околийският инженер бе намерил за необходимо да строи в рамките на бюджет, позволяващ само най-простата конструкция. Дъските трябваше да са по-дебели и подпорите повече на брой, но той е трябвало да построи мост за определена сума и го е построил. Така всяка година фермерите от средната долина гледаха реката с цинично недоверие. Те знаеха, че веднъж ще дойде внезапно и всепомитащо наводнение и ще отнесе мостовете. Всяка година пращаха петиция до околийския съвет да бъдат сменени дървените мостове, но в аграрния отдел гласовете никога не стигаха, за да влязат предложенията в сила. Подобренията се правеха в големите градове, защото за тях се получаваха не само гласове, но и данъчни приходи. Хората не се преселваха в средно плодородните обработваеми земи. Една добра сервизна станция в Сан Хуан се оценяваше по-високо от сто акра орна земя в долината. Фермерите знаеха, че да рухнат мостовете, е само въпрос на време и тогава, дявол го взел, казваха си те, ще им дойде на ония от съвета умът в главата.

На стотина метра от първия мост по посока към Бунтарския ъгъл имаше малък смесен магазин. Там се продаваха бакалски стоки, гуми и спиртни напитки, каквито човек си купува в събота следобед, или ако няма време да прескочи до Сан Хуан де ла Крус и до Сан Исидро отвъд билото. Това беше Смесеният магазин на Брийд. А през последните години, както повечето провинциални магазини, към него бе добавена и бензинова помпа и цял склад автомобилни принадлежности. Мистър и мисис Брийд бяха неофициални пазачи на моста и по време на прилив телефонът им звънеше непрекъснато, а те даваха сведения за нивото на реката. Бяха свикнали. Едничкият им голям страх бе, че някой ден мостът ще се срути и че новият може да бъде построен четвърт миля по-надолу по реката, та ще се наложи или да местят магазина, или да си построят нов при новия мост. Най-малко половината от търговията им вървеше с продажба на безалкохолни напитки, сандвичи, бензин и бонбони на пътуващите по шосето. Дори автобусът от Бунтарския ъгъл до Сан Хуан неизменно спираше там. Донасяше им срочни пратки, а пътниците се освежаваха с безалкохолни напитки. Хуан Чикой и семейство Брийд бяха стари и добри приятели.

Сега реката се надигаше и не само прииждаше, ами, както рече Брийд на жена си, „стихията е пробила тинестите наноси пред подпорите и отмъкне ли ги, ела да видиш какво става“. От видело беше ходил вече пет-шест пъти до моста. Днес — той разбираше това — трябваше да се очаква най-лошото. Присвил устни, небръснат, той се изправи на моста още в осем сутринта и видя клокочещата жълта вода с дантели жълта пяна, от която се подаваха изкоренени дъбове и тополи. Забеляза как течението премята рендосани талпи, сетне част от покрив с още крепящи се дъски, а след малко и въргалящия се труп на черния абърдийнски бик на Макелрой, късокрак и четвъртит. Минавайки под моста, той се изви по гръб и Брийд зърна дивите оцъклени нагоре очи и клатещия се език. Повдигна му се. Всички знаеха, че фермата на Макелрой е прекалено близо до брега и че бикът струва хиляда и осемстотин долара. Макелрой нямаше толкоз пари за хвърляне. Брийд не видя останалата част от стадото, но и бикът стигаше. Завалията, беше вложил толкова надежди в него. Брийд мина по-нататък по моста. Водата сега беше само на метър под дъските и Брийд я усети как бушува и как се бунтуват подпорите под краката му, Отри небръснатата си брада с пръсти и се върна в магазина. Не каза на жена си за черния бик на Макелрой. Щеше само да я натъжи.

Когато Хуан Чикой се обади за моста, Брийд му каза истината. Мостът си беше на мястото, но само господ знаеше за още колко време. Водата продължаваше да се качва. Голите каменисти хълмове не спираха да изцеждат пороищата си в реката, а и отново се заоблачаваше. В девет долните греди вече се намираха само на четиридесет и пет сантиметра от стихията, Срутването на моста беше въпрос на време: достатъчно бе веднъж само напливът да натисне подпорите и скобите и няколко изкоренени дънера да се блъснат в него. Брийд стоеше зад вратата и барабанеше с пръсти по мрежата.

— Дай да ти приготвя закуска — предложи жена му. — Човек ще си помисли, че мостът е твой собствен.

— В известен смисъл е — каза Брийд. — Ако падне, ще рекат, че вината е моя. Обадих се на контролната служба и на районния инженер, но и на двете места е затворено. Ако отидат водоломите, ела да видиш какво става.

— По-хубаво хапни нещо за закуска. Ще ти направя пшеничени питки.

— Добре — прие Брийд. — Ама не много дебели.

— Никога не ги правя дебели — каза мисис Брийд. — С яйце отгоре, нали?

— Естествено — каза Брийд. — Не знам дали Хуан ще успее. Трябва да е тук след час и нещо… Мама му стара, гледай как се дига тая вода!

— Няма защо да се псува — каза мисис Брийд. Мъжът й се обърна и я погледна.

— А според мене това е един от случаите, когато напълно оправдано има защо да се псува. Ще пийна нещо.

— Преди закуска?

— Преди каквото ще да е.

Разбира се, мисис Брийд не знаеше за черния бик. Той отиде при телефона на стената да позвъни у Макелрой; сигналът изсвири три пъти, но никой не се обади, най-после Пайндейл, на две мили по-близо от Макелрой, вдигна.

— И аз се мъча да се свържа с него — каза Пайндейл. — Телефонът му не отговаря. Смятам да отида да го видя как е.

— Хубаво е да отидеш — каза Брийд. — Младият му бик мина тази сутрин под моста. Мисис Брийд вдигна уплашено очи.

— Уолтър! — изплака тя.

— Това е истината. Не исках да те тревожа.

— Уолтър! Боже господи!

Алис Чикой стоеше зад мрежата и гледаше потеглящия автобус. Сълзите й съхнеха по бузите. Когато автобусът се скри от погледа й, тя се премести на страничния прозорец, откъдето можеше да вижда околийския път. Автобусът навлезе в едно слънчево петно и за момент засия, след което повече не го видя. Алис пое дълбоко дъх и го изпусна в разточителна въздишка. Денят бе неин! Беше сама. Чувствуваше се щастлива, необезпокоявана и малко греховна. Приглади бавно роклята си над хълбоците, погали бедрата си, погледна си ноктите. Не, тях по-късно. Бавно се огледа в ресторанта. Още подушваше цигарен дим. Чакаше я сума работа, но днес беше неин ден и тя не бързаше. Първо извади от шкафа картонена табела, на която с големи букви пишеше „Затворено“. Излезе и я закачи на пирона върху ръба на вратата. После се прибра, затвори и пусна резето. Затвори и вътрешната врата и я заключи. След туй тръгна от прозорец на прозорец, пусна жалузите и обърна пластините вертикално, за да не се вижда вътре. Ресторантът притъмня и съвсем утихна. Алис работеше, без да бърза. Изми и подреди мръсните кафени чаши и избърса тезгяха и масите. Сладкишите скри отдолу. После извади метла от спалнята, премете и хвърли сметта, калта и фасовете в тенекията за боклук. Тезгяхът леко блестеше в дрезгавата светлина, а масите изглеждаха бели и чисти.

Алис излезе пред тезгяха и седна на един от високите столове. Денят беше неин! Почувствува се глуповата и лекомислена.

„Ха, защо пък не? — каза си на глас. — Не ми е чак толкова весело. Донеси ми — поръча, — дай ми едно двойно уиски и не се бави.“ Сложи ръце върху тезгяха и внимателно ги разгледа. „Горкички ръчички, съсипани от труд — прошепна тя. — Горкичките ми ръце!“ След това викна: „Къде, по дяволите, ми е уискито?“ И сама си отговори: „Да, да, ей сега, госпожо, ей сега идва.“

„Така вече по може — рече Алис. — Държа да знаеш с кого разговаряш. И да не си близнеш, че няма да ти се размине. Държа те под око.“

„Да, госпожо“ — отговори си сама. Стана и мина край тезгяха.