— Трябва да кажа, че го понасяте много добре — каза Причард. — Във всеки случай не дойдох тук, за да седна във вашия скут. Исках да поговоря с този господин. Синко — обърна се той към Пъпката, — би ли имал нещо против да се преместиш за съвсем малко. Бих искал да поговоря по един служебен въпрос с господин… Не съм сигурен, че чух името ви.

— Хортън — каза Ърнест, — Ърнест Хортън. Причард имаше цяла тактическа система на запознанство с хората. Той никога не забравяше името на човек, по-богат и по-влиятелен от него, и никога не запомняше името на човек, по-малко влиятелен. Беше забелязал, че като накараш някого да каже собственото си име, това го поставя в малко по-неизгодно положение. Защото, произнася ли собственото си име, човек остава оголен и беззащитен. Камил погледна скъсаната си пола и каза на Норма:

— Винаги съм искала да живея на планина. Обичам планината. Обичам да се разхождам по хълмовете.

— Може, като станеш богата и известна — каза Норма. — Аз познавам хора в киното, които, щом имат случай, веднага отиват на лов, на риба, носят стари дрехи и пушат лула.

Норма се отпускаше в компанията на Камил. Тя никога през целия си живот не се бе чувствувала толкова възбудена и свободна. Можеше да каже каквото си поиска. Хилеше се малко глуповато…

— Ако си имаш цял гардероб с чисти И нови дрехи, по-приятно е да носиш стари и мръсни — продължи тя. — Аз имам само стари и направо ми прилошава от тях. — Тя погледна Камил, за да види как ще реагира на такова откровение. Камил кимна.

— Имаш право, сестричке.

Между двете се зараждаше нещо много силно и нежно. Причард се напрягаше да дочуе разговора им, но все не успяваше. В канавките покрай пътя шуртеше вода, устремена към долината. Тежките облаци се сбираха за нова атака.

— Готви се да вали — радостно предрече Ван Брънт.

Хуан изръмжа.

— Зет ми го ритна кон и умря. — отбеляза той.

— Значи, не е разбирал от коне-каза Ван Брънт. — Кон като рита по човек, грешката обикновено е у човека.

— Всеки случай го уби — каза Хуан и потъна в мълчание.

Автобусът приближаваше най-високата точка на изкачването и завоите ставаха все по-остри.

— Много ме заинтригува краткият ни разговор тази сутрин, господин Хортън. Удоволствие е да се разговаря с такъв инициативен и енергичен човек. Аз винаги се оглеждам за такива момчета за нашата компания.

— Благодаря — каза Хортън.

— Точно сега имаме грижи с демобилизираните ветерани — каза Причард. — Свестни мъже, нали разбирате? Аз дори мисля, че за тях всичко трябва да се направи, всичко. Но те са някак изостанали от живота. Хванали са ръжда. В бизнеса всяка минута трябва да вървиш в крак. Човек, който е бил в крак, е два пъти по-ценен от онзи, който, така да се каже, се е отървал от мелачката. — Той погледна Хортън за съгласие. Но вместо одобрение видя в очите му някакъв неумолим присмех.

— Разбирам накъде биете — каза Ърнест. — Аз бях четири години в армията.

— О! — учуди се Причард. — Впрочем, да… както виждам, не носите значката си за уволнение.

— Аз имам работа — подчерта Ърнест. Причард прехвърли мислите си. Беше направил груба грешка. Питаше се какво ли е това на ревера на Ърнест. Изглеждаше му познато. Би трябвало да знае.

— Те са отлични момчета — каза той — и аз наистина се надявам, че ще успеем да се сдобием с правителство, което да се погрижи за тях.

— Колкото и след предишната война ли? — попита Ърнест. Това беше втори удар и Причард се запита правилно ли е преценил Хортън. У него имаше някаква бруталност. Горещеше се и се перчеше както повечето войници, след като се уволнят. Лекарите твърдяха, че като поживеят малко нормален живот, ще се излекуват. Бяха излезли от релси. Нещо трябваше да се направи.

— Аз пръв излязох в защита на ветераните — каза Причард. Молеше се на Господа час по-скоро да се отърве от тази тема. Ърнест слушаше с изкривена усмивчица, която Причард бе започнал да забелязва у кандидатите за работа. — Просто реших да поговоря с човек с вашата предприемчивост и енергия — каза Причард с неудобство. — Ще се радвам да ми се обадите, като се върна от почивка. Винаги ще се намери място за човек с такива качества.

— Ами, сър — рече Ърнест, — аз ужасно се уморявам от това постоянно пътуване из страната. Често ми се е щяло да имам дом, жена, няколко дечица. Така трябва да се живее. Връщаш се в къщи вечер и заключваш навън целия свят. Може би едно момченце и едно момиченце. Това, все по хотели да спиш, не е живот.

Причард кимна.

— Напълно прав сте — каза той и много му олекна. — Това можете да споделите именно с човек като мене. Двайсет и една години съм женен и не бих живял по никакъв друг начин.

— Имали сте късмет — каза Ърнест. — Жена ви изглежда добра.

— Тя наистина е добра — каза Причард. — Най-тактичният човек в света. Често се чудя, какво щях да правя без нея.

— Аз също бях женен — каза Хортън. — Жена ми почина. — Лицето му помръкна.

— Съчувствувам ви — рече Причард. — Може да ви прозвучи глупаво, но времето наистина лекува раните. Може би някой ден… как да кажа, аз не бих загубил надежда.

— О, ни най-малко.

— Нямам намерение да се намесвам във вашите дела — започна Причард, — но от сутринта мисля и вашето предложение за тези подвижни ревери, които от тъмен костюм правят смокинг. Ако не сте се ангажирали с някого, мислех, че бихме могли… хм, да поговорим за един малък бизнес.

— Нали ви казах — започна Ърнест, — производителите на готово облекло няма да допуснат нещо да сложи край на част от продукцията им. В момента не мога да си спомня от какви съображения.

— Забравих, споменахте ли, че сте го предложили за патент? — попита Причард.

— Не, аз ви казах. Просто регистрирах идеята.

— В какъв смисъл я регистрирахте?

— Ами направих описание и нарисувах няколко скици, затворих ги в плик и го изпратих до себе си. Препоръчано. Това удостоверява кога съм го направил, защото върху плика има печат.

— Разбирам — каза Причард и се запита дали подобен метод ще има някаква тежест в съда. Не знаеше. Но винаги е по-добре да се включи изобретателят на процент. Само едрите риби могат да си позволят да изплагиатствуват напълно едно изобретение. Защото големите риби могат да издържат на дълга борба. Бяха изчислили, че е по-евтино да оставиш изобретателя извън играта, и данните потвърждаваха, че са прави. Но компанията на Причард не беше достатъчно голяма и освен това той винаги смяташе, че великодушието се отплаща. — Аз имам една-две идеи, които могат да послужат. Разбира се, ще се обърна към някое предприятие — каза той. — Вижте, да предположим, че ние двамата направим сделка. Само като предположение, нали разбирате. Аз ще преговарям с предприятието и ще можем да взимаме процент печалба след покриване на разходите.

— Не го искат — каза Ърнест. — Разпитвал съм.

Причард сложи ръка върху коляното на Ърнест. Имаше едно тъпо чувство, че би трябвало да замълчи, но си спомни ироничния поглед в очите на Ърнест, а той искаше Ърнест да се възхищава от него, да го хареса. Не можеше да спре по средата.

— Да предположим, че основем компания и вземем изобретението под наша закрила — каза той. — Патентоваме го, тъй да се каже. После организираме производството на този продукт, общонационална кампания за реклама и…

— Един момент — пресече го Ърнест. Но Причард се беше увлякъл:

— … и да предположим, че продуктът попадне в ръцете на, да кажем, хм, Харт, Шафнър, Маркс или който и да е голям производител от техния ранг, или дори на някое съдружие. Естествено, ще им попадне случайно. Така. Може да пожелаят да ни откупят.

— Да откупят патента? — Ърнест като че ли се заинтересува.

— Не само патента, но и цялата компания.