място.

— Докъде пътувате? — попита Норма.

— Лос Анджелос.

— Ами?! И аз съм натам! Там ли живеете?

— От време на време — каза Камил. Тя забеляза, че мъжете, наизлезли вкупом от ресторанта, я видяха да сяда до Норма, Намалиха ход. Съревнованието отпадна. Те се струпаха около гърба на автобуса, за да им наредят куфарите в багажника. Хуан се задържа на вратата. Алис го гледаше през мрежата отвътре.

— Успокой се — каза й Хуан. — Цяла сутрин не си на себе си. Гледай да се оправиш, преди да съм се върнал.

Лицето на Алис се изостри. Тъкмо се канеше да му отвърне, но Хуан продължи:

— Иначе може и да не се върна някой ден. — Дъхът й спря.

— Просто не се чувствувам добре — изхленчи Алис.

— Започни да се чувствуваш добре. И не го задълбавай много. Никой не обича да гледа дълго болни около себе си. Да се оправиш. — Очите му не гледаха нея, а около нея и Алис я обзе паника. Хуан се обърна и отиде при автобуса.

Алис се облегна на напречната летва на вратата. Едри, безсилни сълзи напълниха очите й. „Аз съм дебела — тихо изплака тя — и стара. Господи, стара съм!“ Сълзите й потекоха по носа. Тя ги смръкна. „Ти можеш да си вземеш младо момиче. А аз? Нищо. Някой стар дрипльо.“ Алис тихичко подсмърчаше.

Причард с удоволствие щеше да седне зад блондинката, за да я гледа, но мисис Причард бе заела вече по-предната седалка и той трябваше да остане при нея. Милдред седна сама от другата страна и по-назад. Пъпката се качи и зае мястото, което Причард бе пожелал, а Ърнест Хортън се настани до него. Хуан с ужас установи, че Ван Брънт заема мястото точно зад шофьорската седалка. Хуан беше неспокоен. Не беше си отспал, пък и от сутринта като че гореше в някакъв ад. Той подреди стройно чантите в багажника, Покри ги с платнището и пусна капака. Махна с ръка на Алис, която се бе облегнала на вратата. По позата й разбра, че плаче, но според него и трябваше. Беше се разпуснала. Чудеше се защо ли се е задържал при нея. От чист мързел, помисли си той. Не искаше да изживява душевния тормоз да я изостави. Без сам да иска, щеше да се тревожи за нея, изобщо не беше малка грижа. Щеше да има нужда веднага от друга жена, а това изисква много приказки, спорове, увещания. Едно е просто да свалиш някое момиче, но той щеше да има нужда от жена за постоянно, а то е друго. Като свикнеш с някоя, имаш по-малко грижи. Освен това Алис беше единствената жена, която бе срещнал извън Мексико да може да готви боб. Смешна работа. И най- малката индианка в Мексико ще ти сготви боб както трябва, а тук ни една жена, с изключение на Алис — вареше го с точно колкото трябва вода, в собствената му бобена миризма, без да примесва други. Тук слагаха домати, люти чушлета, чесън и куп други мерудии, а бобът трябва да ври отделно, в собствената си миризма. Хуан захихика. „Значи, защото може да готви боб“, каза си наум. Но имаше и друга причина. Тя го обичаше. Наистина го обичаше. И той го знаеше. А тъй не можеш да оставиш човека. То е нещо като постройка, има си архитектура — не можеш да го изоставиш, без да откъснеш парче от себе си. Така че, ако искаш да се запазиш цял, по-добре остани, независимо колко ти е неприятно. Хуан не беше човек, който се самозалъгва. Почти беше стигнал автобуса, когато се обърна и се върна при ресторанта.

— И се пази — каза той. Очите му бяха топли. — Глътни си малко алкохол за зъба. — Той й обърна гръб и пое към автобуса. Когато се върне, тя ще е по-пияна и от пор. Но това би й „продухало тръбите“ и щеше да й олекне. Ако Алис е в несвяст, ще си легне на леглото на Норма. Не можеше да понася миризмата й, когато е пила. Вонеше на кисело и малко горчиво.

Хуан вдигна очи към небето. Въздухът беше спокоен, но нависоко фучеше вятър, довяващ над планините нови легиони от облаци. Облаците бяха разстлани и докато се гонеха по небето, залавяха се един за друг и се застъпваха. От грамадните дъбове продължаваше да се стича вода от утринния дъжд, а по средата в листата на мушкатата светеше по една капчица. На земята беше настъпило затишие и трескава дейност. Колкото и да му беше неприятно да повярва на думите на Ван Брънт, Хуан се опасяваше, че пак ще вали, и то скоро. Качи се в автобуса. Ван Брънт го подхвана преди още да е седнал.

— Да знаете откъде идва вятърът? От югозапад, А тия облаци? От югозапад. А да знаете откъде идва дъждът? — победоносно запита той. — От югозапад.

— Окей, всички ще умрем някой ден — рече Хуан. — При това някои от нас доста кошмарно. Вас например може да ви сгази трактор. Да сте виждали някога човек, премазан от трактор?

— Как ви хрумна? — попита Ван Брънт.

— Нека вали — каза Хуан.

— Аз не притежавам трактор — каза Ван Брънт. — Имам четири чифта от най-хубавите коне в този щат. А как ви дойде наум за трактора?

Хуан натисна стартера. Той издаде висок, тънък, пристъргващ звук, моторът подхвана почти веднага. Работеше добре. Бръмчеше плавно и равномерно. Хуан се обърна на седалката.

— Кит — извика той, — не забравяй да слушаш отзад.

— Добре — обеща Пъпката. Беше му приятно от доверието на Хуан.

Хуан махна с ръка на Алис и затвори вратата на автобуса. Не се виждаше какво прави зад мрежата. Щеше да изчака автобусът да се скрие от погледа й и тогава да извади бутилката. Дано не й се случи нищо лошо. Хуан изви пред ресторанта и обърна надясно по асфалтирания път за Сан Хуан де ла Крус. Пътят не беше много широк, но беше доста равен и настилката му беше на дъга, така че водата се оттичаше хубаво. Долината и хълмовете бяха напръскани от слънчеви петна, оградени от бягащите сенки на облаците, плувнали в небето. Слънчевите петна и сенките бяха мрачно сиви, заплашителни и печални. „Любимец“ се друсаше и летеше с четирийсет мили в час. Добър си беше автобусът и шумът на мотора беше добър.

— Никога не съм обичал трактори — рече Ван Брънт.

— И аз — съгласи се Хуан. Отведнъж се почувствува по-добре.

Ван Брънт не можеше да се помири. Хуан беше надхвърлил очакванията му. Ван Брънт изви глава на скованата си шия.

— Ама вие да не сте от тия, ясновидците, или нещо такова?

— Не — каза Хуан.

— Щото аз не вярвам на такива работи — каза Ван Брънт.

— И аз — рече Хуан.

— Никога няма да си купя трактор.

Хуан тъкмо щеше да каже: „Имах брат, ама го ритна кон и умря“, но си рече: „Я остави. Тоя е много лесен. От какво ли го е толкова страх?“

Пътят за Сан Хуан де ла Крус беше асфалтиран. През двайсетте години стотици мили шосета в Калифорния бяха застлани с бетон и хората успокоени си казваха:. „Ето, това ще трае вечно. Това ще трае колкото римските пътища, че и по-дълго, защото през бетона не може да прерасне трева и да го напука.“ Но не стана така. Подкованите с гума камиони и тежки автомобили набиваха бетона. Скоро животът му свърши и той започна да се рони. Ще се отчупи някъде отстрани, дупка ще пропадне, ще се пропука, а ледът през зимата ще разшири цепнатината. Така устойчивият бетон не издържаше на ударите на гумите и се трошеше. След време бригадите по поддържане на пътищата в щата започнаха да наливат дзифт в пукнатините, за да не се задържа вода, но и това не помогна и накрая покриха пътищата със заливка от асфалт и чакъл. Тя устоя, защото повърхността под чаткащите гуми не беше корава. Малко потъваше и пак се изравняваше. През лятото омекваше, втвърдяваше се през зимата. Постепенно всички пътища бяха покрити с това лъскаво чернило, което на разстояние сребрееше.

За Сан Хуан се пътуваше дълго през равни полета, които не бяха оградени, защото добитъкът вече не пасеше свободно. Земята беше прекалено ценна за пасища. Полята бяха открити край пътя, свършваха при самите канавки до шосето, а в тях диво избуяваха синапът и дивата ряпа с малките си пурпурни цветчета. Синият вълчи боб обточваше и двата рова. Маковете се бяха затворили, защото дъждът беше одрусал отворените чашки. Пътят вървеше направо срещу ниските възвишения на първата верига — заоблени женствени хълмове, нежни и чувствени като плът. Зелената лепнеща трева беше свежа като млада кожа. Рътлините се бяха разгиздили пищни от водата, а „Любимец“ се търкаляше по равния и хубав път. Измитата