му, лъсната каросерия се оглеждаше във водата на канавките. На предното стъкло се клатеха малките талисмани: боксовите ръкавички и бебешките обувчици. Застанала на контролното табло, Девата от Гваделупа върху лунния си сърп гледаше благосклонно назад към пътниците. От задния мост не се чуваше лош, стържещ шум, само типичният хленч на предавката. Хуан се настани удобно в седалката и се приготви за приятно пътуване. Пред себе си имаше голямо огледало, в което можеше да наблюдава пътниците, а отстрани на прозореца продълговато огледалце показваше пътя назад. Шосето беше пусто. Само няколко коли го задминаха, но не срещна нито една от посоката на Сан Хуан. Отначало това несъзнателно го озадачи, а после взе сериозно да го тревожи. Може би мостът е паднал? Ако е така, трябваше да се върне. Щеше да откара цялата група до Сан Исидро и там да ги пусне на воля. Ако мостът бе прекъснат, нямаше да има автобусна линия, докато не го построят. В огледалото забеляза, че Ърнест Хортън беше отворил куфарчето с мостри и демонстрираше на Пъпката някаква джунджурия, която се въртеше, хвърляше искри и се скриваше. Забеляза още, че Норма и русокосата бяха привели глави и нещо си говореха. Хуан увеличи малко скоростта. Той не смяташе да опитва нищо с блондинката. Нямаше и възможност да се добере до нея. А Хуан беше достатъчно голям, за да не страда от неща, които са извън рамките на възможното. Излишно е да си задава въпроса какво би направил, ако му се предоставеше случай. Беше му се свило под лъжичката, като я видя за пръв път.

Досега Норма се държеше сковано с Камил. Тя така се беше вледенила, че й трябваше малко време да се поразмекне. Но Камил имаше нужда от Норма за параван, пък имаха и общ път.

— Никога не съм била в Лос Анджелос и Холивуд-сподели Норма тихо, така че да не я чуе Ърнест. — Нито знам къде да отида, нито нищо.

— Какво смяташ да правиш? — попита я Камил.

— Първо да си намеря работа. Като сервитьорка, нещо такова. Искам да играя във филми. Устата на Камил се източи в усмивка.

— Първо се хвани като сервитьорка — каза тя. — Филмите са много тежка прехрана.

— Ти артистка ли си? — попита я Норма. — Изглеждаш малко като артистка.

А — Не — каза Камил. — Работя със зъболекари.

Медицинска сестра съм в зъболекарски кабинет.

— А къде живееш, в хотел или в стая, в къща?

— Още нямам къде да живея — каза Камил. — Преди да замина на работа в Чикаго, живеех с една приятелка в апартамент.

Очите на Норма се изпълниха с плам.

— Аз имам малко спестени пари — каза тя. — Можем да си наемем заедно апартамент. А пък ако си намеря работа в ресторант, почти няма да харчим за храна. Ще нося в къщи. — Жаждата растеше в очите на Норма. — Ами да, ако делим наема, сигурно няма да е много. Ще получавам и добри бакшиши.

Камил изпита топлота към това момиче. Тя погледна червения нос, матовата кожа, малките очички.

— Ще видим — каза тя.

Норма се наведе близо.

— Виждам, че косата ти е с естествен цвят — каза тя, — но сигурно ще можеш да ми покажеш какво да направя с моята. Такава е безцветна, просто безцветна.

Камил се разсмя.

— Ако разбереш само какъв е цветът на косата ми, така ще се чудиш! Стой мирно малко. — Тя заразглежда лицето на Норма, като се опитваше да види какъв дневен крем, пудра и маскара й трябват. Представи си косата й бляскава, на вълни очите — малко уголемени със сенки и устата, очертана в друга форма с червило. Камил не си правеше илюзии за красотата. Лорейн например без грим беше като малко измито коте, но с грим беше хубава. Щеше да е забавно да гримира това момиче, и да му вдъхне малко самочувствие, пък щеше да Си има и компания. Можеше да стане по-хубава и от Лорейн. — Ще го обмислим — каза тя. — Каква красива природа. Бих живяла сред природата някой ден. — В ума й се прожектира една картина: моделът на това, което би се получило. Щеше да нагласи Норма. Ако малко се грижеше за себе си, тя можеше да бъде и хубава. Тогава Норма щеше да се запознае с някое момче и, естествено, щеше да го доведе у дома, момчето щеше да започне да флиртува с Камил и Норма щеше да я намрази. Не можеше да не стане така. Поне се беше случвало. Но по дяволите! — докато се случи, ще е весело. А може би щеше да предугади и да не си бъде в къщи, когато Норма доведе момчето. Изпита топлина и другарство. — Ще го обмислим — повтори тя.

Хуан мярна и прегази на пътя един голям заек. Много хора обичат да прегазват животни, но Хуан не обичаше. Той отклони волана, така че сплесканият труп да остане между колелата и да не се чуе хрущене под гумите. Караше с четирийсет и пет мили в час. Големите магистрални автобуси понякога вдигаха шейсет мили, но Хуан имаше много време. Пътят вървеше направо още около две мили, преди да започне да се вие по нежните ридове. Хуан пусна с едната си ръка кормилото и се протегна.

Милдред Причард чувствуваше отминаващите телеграфни стълбове като камшичета по очите си. Беше отново с очила. Наблюдаваше лицето на Хуан в огледалото. От нейния ъгъл виждаше не повече от профил. Тя забеляза, че Хуан вдига глава, за да погледне назад към русата, кажи-речи, всяка минута, и изпита непримирим гняв. Беше смутена от това, което се беше случило тази сутрин. Разбира се, никой не знаеше, освен ако Хуан Чикой не се бе досетил. Тя все още чувствуваше известно размекване и сърбеж. Едно изречение се въртеше непрекъснато в ума й. Тя не е руса, не е медицинска сестра и не се казва Камил Оукс. Изречението се повтаряше в главата й отново и отново. Засмя се вътрешно на себе си. „Опитвам се да я премахна — помисли си тя. — Глупости. Защо не си призная, че ревнувам? Ревнувам. Хубаво. И като си призная, по-малко ревнива ли ще стана? Не, разбира се. Но заради нея баща ми се държа като глупак. Добре. Засяга ли ме дали баща ми е глупак? Не, съвсем не, ако не сме заедно. Не искам хората да си мислят, че съм му дъщеря, това е всичко. Не, и това не е вярно. Просто не искам да отида с него в Мексико. Отсега го чувам какво ще каже.“ Тя се чувствуваше неловко и пътуването не й помагаше. „Баскетбол — каза си тя, — това ми трябва.“ Стегна мускулите на бедрата си и се сети за студента по инженерство с остриганата по моряшки коса. Спомни си авантюрата с него.

Причард беше отегчен и уморен. Когато беше отегчен, ставаше ужасно досаден. Непрекъснато шаваше.

— Изглежда да е богата тази земя — каза той на жена си. — Калифорния отглежда почти всичкия зеленчук на Съединените щати.

Мисис Причард си представи как ще разкаже, като се върнат: „После минахме през хиляди мили зелени поля с макове и вълчи боб, ама просто като градина. Имаше едно русо момиче, което се качи на една смешна спирка, и всички мъже оглупяха, дори Елиът. Аз го закачах след това почти цяла седмица.“ Или щеше да напише в писмо: „Почти съм сигурна, че горкото изписано същество беше съвсем добро и сладко. Тя каза, че е медицинска сестра, но аз мисля, че може да е актриса в малки ролички. Има ги толкова много в Холивуд. Трийсет и осем хиляди регистрирани. Там съществува огромен апарат за разпределяне на роли. Трийсет и осем хиляди.“ Главата й леко кимна. Бърнис беше сънлива и гладна. „Какви ли още авантюри ни чакат“ — помисли си тя.

Причард познаваше, когато жена му се унесе в мечтания. Беше женен за нея достатъчно дълго, за да знае, че тя не го слуша и обикновено той тъкмо затова продължаваше да говори. Често си изясняваше какво мисли по служебни въпроси или по политиката, като изразяваше на глас мислите си пред Бърнис, без тя да го слуша… Причард имаше тренирана памет за цифри и за отделни факти. Знаеше приблизително колко тона захарно цвекло се произвежда в долината на Салинас. Беше го прочел и запаметил, независимо от обстоятелството, че тази информация изобщо не му служеше. Имаше чувството, че е добре да се знае такова нещо и никога не се беше усъмнявал в ценността му или в смисъла защо е добре да се знае. Сега обаче не го привличаха знанията. Усещаше ударите на някакво силно въздействие от задната част на автобуса. Щеше му се да се извърне и да погледне русата. Искаше да седне някъде, откъдето да може да я наблюдава. Хортън и Пъпката обаче бяха зад нея. Той не можеше да седне просто от другата страна и да я зяпне. Мисис Причард го попита:

— На колко години смяташ, че е? Въпросът го стресна, защото и той се питаше същото.

— Кой на колко е години? — попита я той.

— Младата. Русата.

— А, тя ли? Откъде да знам — той отговори толкова грубо, че жена му го изгледа малко учудена и