засегната. Той забеляза и се опита да прикрие грешката си. — Добрите момиченца разбират повече от момиченца — каза той. — Ти по-добре ще прецениш.

— Аз? Ами не знам. С този грим и боядисана коса трудно може да се каже. Така, просто се зачудих. Предполагам, някъде между двайсет и пет и трийсет.

— Не бих могъл да кажа — каза Причард. Погледна през прозореца към приближаващите склонове. Дланите му бяха леко изпотени, а магнитът отзад го теглеше. Искаше да се обърне. — Не ги разбирам тия работи — повтори той. — Виж, този младият Хортън ме заинтригува. Млад, а пълен с енергия и идеи. Той наистина ми хареса. Знаеш ли, бих могъл да намеря място за човек като него в нашата организация. — Това вече беше по служба.

Бърнис също можеше да се затвори в някакъв свой магически кръг, например майчинството или, да кажем, менструацията, и никой мъж не би бил в състояние и нямаше да проникне в него. Службата беше магическият кръг на мъжа й. Тя нямаше право да се доближава до него, когато той мислеше за бизнес. Бърнис нямаше позиция, нито интереси към бизнеса. Той беше негов личен периметър и тя го уважаваше.

— Изглежда симпатичен младеж — каза тя. — Въпреки че езикът и възпитанието му…

— Господи, Бърнис! — извика Причард раздразнено. — Бизнесът не е език и възпитание! Бизнесът е какво можеш да произведеш. Бизнесът е най-демократичното нещо на света. Там важи само какво можеш да направиш. — Той се опита да си припомни какви са устните на блондинката. Причард вярваше, че жените с пълни устни са сладострастни. — Бих искал да си поговоря с Хортън, преди да се разделим — каза той.

Бърнис знаеше, че мъжът й е неспокоен.

— Защо не поговориш с него сега? — предложи тя.

— Не знам. Той е седнал там с онова момче.

— Сигурна съм, че ако го помолиш любезно, момчето ще се премести.

Бърнис беше убедена, че всеки би направил каквото и да е, ако го помолиш любезно. И с нея действително беше така. Обръщаше се към непознати за най-нечовешки услуги и ги получаваше, помолвайки любезно. Ще помоли например някой хоп да й пренесе куфарите през четири пресечки до гарата, защото, вижда те ли, прекалено е близо за такси, след което му благодареше и му даваше десет цента. Сега знаеше, че помага на мъжа си да направи нещо, което той иска. Какво точно беше то, нямаше представа. Върна се към въображаемото си писмо, което пишеше за тяхното пътуване. „Елиът се интересува толкова много от всичко. Разговаряше надълго й с всеки. Предполагам, затова има такъв успех. Толкова дълбоко се интересува. И е толкова внимателен. Имаше едно момче, цялото на едри пъпки, и Елиът не искаше да го безпокои, но аз му казах просто любезно да го помоли. Хората обичат любезните обноски.“ Причард отново почисти ноктите си със златния прибор, който носеше на верижката на часовника си. Пъпката беше приковал очи в тила на Камил. Като заемаше мястото си обаче, той погледна под седалката, за да се увери, че не вижда краката й, дори глезените. От време на време тя се обръщаше да гледа през прозореца и той я виждаше в профил — извитите, дълги почернени мигли, правия напудрен нос с ноздри, обвити в тютюнев дим и пътна прах. Горната й устна беше завита в дълбока гънка, преди да се издуе в натежала червена петула, и Пъпката забеляза галещия мъх над нея. Неизвестно защо това го възбуждаше до смърт. Когато главата й беше изправена напред, той виждаше едното й ухо, защото косата й малко се разделяше там и го оголваше. Виждаше пълната месеста част и гънката точно зад ухото, което прилепваше плътно към черепа. Ръбът му се завиваше в жлеб. Докато гледаше втренчено ухото й, тя, изглежда, почувствува погледа му, защото подигна брадичката си и разтърси силно глава, така че пролуката в косата и се заличи и закри ухото. После извади гребен от чантата си, защото при отмятането на косата се бяха показали дълбоките белези по челюстите й. Пъпката за първи път мярна тези грозни белези. Трябваше да се наведе настрани, за да ги види, и в гърдите го прободе болка. Той изпита дълбока и безразсъдна печал, но и тази печал беше плътска. Представи си как държи главата й в ръце и милва клетите й белези с пръсти. Преглътна няколко пъти. Камил тихичко говореше на Норма:

— Освен туй там е черквичката сред поляната с пирен. Според мене това е най-красивото гробище в света. Влиза се с билети, знаеш ли? Много обичам да се разхождам там. Толкова е красиво, почти през цялото време свири орган, а наоколо гробовете на хора, които си виждал на кино. Винаги съм искала да ме погребат там.

— Не ми е приятно да говорим за такива неща — каза Норма. — На лошо е.

Пъпката разсеяно беседваше с Хортън за войската.

— Разправят, че човек можел да научи занаят и да пътува навсякъде. Не знам. Аз почвам другата седмица курс по радарно инженерство. Пращат лекциите по пощата. Според мене радарът ще стане работа за милиони! Но наистина хубав курс можеш да изкараш само в армията.

— Не знам как ще е в мирно време. Иначе радара можеш да го използуваш само на война.

— А вие бихте ли се наистина?

— Не че съм се натискал, ама ми се наложи.

— Къде бяхте? — попита Пъпката. — Навсякъде в тоя ад — каза Ърнест.

— Ако изкарам курса добре, може да вляза в търговията като вас — каза Пъпката.

— Ха, това е абсолютен глад, докато не навържеш връзки — каза Хортън. — Цели пет години си ги създавах и ми пратиха повиквателно. Сега едва стъпвам отново на крака. То не става така изведнъж, хайде хоп и в търговията, трябва да се работи за нея. Щото тя не само изглежда, ами направо си е голямо бачкане. Ако почвах сега, щях да изуча някой занаят, да завъртя къща. Не е лошо да си имаш жена и няколко дечица. — Ърнест винаги го казваше. Когато беше пиян, го и вярваше. В действителност той не искаше дом. Обичаше да е в движение, да среща различни хора. Би избягал веднага, ако имаше къща. Веднъж беше женен и на втория ден си беше отишъл, оставяйки жена си напълно уплашена и гневна. Повече не я видя, нито й писа. Видя обаче снимката й. Бяха я прибрали, защото се била омъжвала пет пъти и всеки път взимала войнишки заем. Брей, че дама! Професионална търгашка. Хортън почти й се възхити. Значи, имало проституция, от която се трупат капитали.

— Защо не се заловите пак да учите? — попита го Пъпката.

— Не ги обичам тия измишльотини. А пък ония момченца от колежите са направо цяла агитка от госпожички. Аз искам да живея като мъж.

Камил се беше навела близо до Норма и нещо й шепнеше. Двете момичета се тресяха от смях. Автобусът се изкачи по завоя и навлезе в хълмистата част. Пътят прекосяваше високи ридове, където пръстта по отсечените склонове бе тъмна и се свличаше от водата. Дребна папрат със златисти листа от опаката страна се държеше здраво за чакъла и отцеждаше дъждовните си капки. Хуан хвана кормилото с дясната ръка и отпусна лакти. Предстояха петнайсет минути по виещия се стръмен път, без никаква права отсечка. Той погледна в обратното огледало към русата. Очите й се бяха сбръчкали от смях и тя закриваше устата си с изпънати пръсти, както правят малките момиченца.

Придвижвайки се назад, Причард се разсея и когато автобусът направи един завой, той политна встрани. Залови се за облегалката, но я изтърва и падна по очи в скута на Камил. Опита се да прекрати падането, дясната му ръка отметна късата й пола и цялата му ръка се провря между коленете и. Полата й леко се цепна. Тя му помогна да се освободи и дръпна надолу полата си. Причард пламна.

— Много се извинявам — каза той.

— Няма нищо.

— Но аз ви скъсах полата.

— Ще я закърпя.

— Не, аз трябва да заплатя да ви я закърпят.

— Просто ще я пришия сама. Не е страшно. — Тя го погледна в очите и разбра, че той нарочно проточва случката колкото може повече. „Сигурно ще ми иска адрес, на който да ми прати парите“ — помисли си тя.

Мисис Причард извика:

— Елиът, да не би да се опитваш да седнеш в скута на госпожицата?

Сега дори и Хуан се разсмя. Всички се разсмяха. Отведнъж автобусът се изпълни с познати. Стана някаква химическа реакция. Норма истерично се смееше. Със смеха цялото й напрежение от сутринта се изпари.