— Не, при него не съм работила. Доктор Т. С. Честърфийлд, при него бях последно. — Това име го взе пак от един афиш и не беше много уместно. Надяваше се той да не забележи точно над рамото си рекламата „Честърфийлд — доставят удоволствие“. Причард игриво продължи, с което отврати дъщеря си.

— Рано или късно ще се сетя. Никога не забравям физиономии.

Мисис Причард бе уловила погледа на Милдред и видя изражението й на погнуса. Погледна отново мъжа си. Държеше се особено.

— Елиът — каза тя, — ще ми донесеш ли малко кафе?

Причард сякаш се стресна и се върна в реалността.

— Да, разбира се — каза той и гласът му стана пак естествен. Но отново се бе раздразнил.

Вратата с мрежата се отвори и затвори с трясък, Карсън Пъпката влезе, но един прероден Карсън. Лицето му беше напудрено дебело в опита му да покрие пъпките, макар от това той да бе успял само да ги зачерви до кървавоалено. Косата му беше зализана назад и лепнеше от помада. Беше турил риза с много тясна яка, зелена връзка с малък възел, а под възела яката бе закопчана със златна игла. Пъпката като че леко се задушаваше, толкова тясна му беше яката. Ризата и връзката се надигаха и слягаха, когато той преглъщаше. Костюмът му беше шоколадов на цвят от някакъв мъхест плат, а отстрани на панталоните му бяха останали почти незабележимите отпечатъци от пружината на кревата. Беше с бели обувки с кафяви езици и вълнени чорапи на червени и зелени квадрати. Алис го погледна изненадана.

— Брей, вижте само кой е влязъл! — каза тя. Пъпката я мразеше. Той седна на стола, който Причард току-що бе освободил, за да занесе кафе на жена си.

— Ако може парче от новата ягодова торта — поръча Пъпката. Погледна неспокойно към Камил и гласът му малко заглъхна: — Мис, трябва да опитате едно парче от тази торта.

Камил го погледна и в очите й нахлу топлина. Тя разбираше кога един мъж си има грижи.

— Не, благодаря — каза мило тя. — Закусих в Сан Исидро.

— На моя сметка — неистово настоя Пъпката.

— Не, наистина благодаря. Не мога.

— Е, той обаче може — каза Алис. — Той може да яде пасти, ако ще и с главата надолу във вана с бира навръх Връбница! — Тя врътна една торта и извади ножа.

— Двойно, моля — поръча Пъпката.

— Мисля, че скоро няма да получиш заплата — язвително забеляза Алис. — Изяде си всичките пари тази седмица.

Пъпката трепна. Господи, как мразеше Алис! Алис наблюдаваше русата. Усети тя! Всички мъже в помещението бяха нащрек, насочили сетивата си към това момиче. Алис се разтревожи. Щом Хуан влезне, щеше да разбере. Преди малко бе поискала автобусът вече да е на път и хубавичко да си пийне. Но сега, сега вече започваше да се тревожи.

— Ако мога да се добера до куфара с мострите, ще ви покажа някои хитри дреболийки, които продавам — каза Ърнест Хортън. — Съвсем нови. Много хитри.

— Кога излязохте от казармата? — попита го Камил.

— Преди пет месеца — отговори Хортън. Тя наведе поглед върху ревера му със синята плочка и белите звездички.

— Ей, че е хубава — каза тя. — Това е най-голямата, нали?

— Така поне ми казаха — рече Ърнест. — Всеки случай, бакалски стоки не купувам. — Двамата се разсмяха.

— Шефът ли ви я сложи?

— Аха.

Причард се наклони напред. Дразнеше се, че не следи за какво става дума.

— Трябва да опитате малко от тази торта — настоя отново Пъпката.

— Не мога — каза Камил.

— Само да намериш и в нея муха, и ще налапаш цялата торта — закани му се Алис.

Камил познаваше симптомите. Тази жена се готвеше да я намрази. Тя погледна неловко към другите две жени в ресторанта. Мисис Причард не би я разтревожила. Но момичето, което се опитваше да гледа без очила. Камил просто се надяваше да не се спречкат. Виж, то можеше да излезе жилаво дете. Тя изплака наум: „Господи, Лорейн, защо не се отървеш от оня непрокопсаник и да си живеем пак заедно в апартамента?“ Тежеше й чувството за страшна самота и умора. Питаше се какво ли е да си омъжена за Причард. Той беше горе-долу типът мъж, какъвто тя имаше пред вид. Сигурно не беше трудно да си му жена. Неговата нямаше вид на много измъчена. Бърнис Причард седеше в тъмното. Тя не мразеше Камил. Смътно разбираше, че в заведението е настъпила промяна, но не знаеше каква.

— Май най-добре ще е да си стегнем багажа — оживено предложи тя на Милдред, независимо че багажът им отдавна бе стегнат.

Хуан се появи от спалнята. Беше облечен с чисти кадифени панталони, чиста синя риза и кожено яке. Гъстата му коса бе сресана право назад и лицето му светеше избръснато.

— Всички ли са готови, господа? — попита той. Алис го наблюдаваше, като мина покрай тезгяха. — Той изобщо не погледна Камил. Алис усети как у нея трепна безпокойство. Хуан се заглеждаше във всички момичета. Щом не я погледна, значи, нещо не е наред.

На Алис това не й хареса. Ван Брънт, възрастният господин със схванатия врат, влезе и задържа вратата с мрежата отворена. После каза:

— Изглежда пак на дъжд. Хуан късо му рече:

— Вие ще се качите на следващия Грейхаунд за север.

— Промених решението си — каза Ван Брънт. — Продължавам с вас. Искам да видя моста. Но пак ще вали, аз ви го казвам.

— Аз пък разбрах, че не искате да пътувате.

— Не мога ли да променя решението си, какво има? Защо не се обадите пак да попитате за тоя мост?

— Казаха, че е в изправност.

— То беше преди време — каза Ван Брънт. — Вие сте чужденец тук. Нямате представа колко бързо се качва Сан Исидро. Виждал съм я да се дига по една стъпка на час, като се заизцеждат ония планини. Я по- добре се обадете.

Хуан се ядоса.

— Вижте какво! — каза той. — Аз карам автобуса. От известно време насам. Нещо против? Вие или ще се возите и ще рискувате с мене, или просто не се качвайте, но ме оставете аз да го карам.

Ван Брънт извърна лице нагоре и впи студени очи в Хуан.

— Не знам дали ще тръгна с вас. Мога дори да напиша писмо до железопътните органи. Вие сте най- обикновен шофьор, не забравяйте.

— Да вървим, хора — предложи Хуан.

Алис тайно не го изтърваваше из очи — нито поглеждаше към Камил, нито предложи да й носи куфара. Лошо. Това не й хареса. Хуан не беше такъв. Камил вдигна куфара си и се измъкна през вратата. Тя не искаше да седне с никого от мъжете. Беше уморена. Умът й бързо бе прехвърлил възможностите. Милдред Причард беше свободна, но затова пък Милдред вече не я обичаше. Момичето обаче, което напусна работа, беше в автобуса. Камил се забърза и се качи. Колкото можеха по-бързо Ърнест Хортън и Причард я последваха, но Камил беше вече в автобуса. Норма седеше почти неподвижно. Очите и гледаха враждебно, а носът й беше зачервен и лъщеше. Норма беше страшно уплашена от това, което извърши.

— Миличка, имаш ли нещо против да седна при тебе?

Норма обърна сковано глава и загледа русата.

— Има много места — отговори тя.

— Имаш ли нещо против? После ще ти обясня.

— Разположете се, както ви е удобно — великодушно каза Норма. Тя прецени, че това момиче е облечено доста скъпо. Нямаше логика. Хората не обичаха да сядат до Норма. И все пак имаше някаква причина. Може би някаква тайна причина. Норма си знаеше от филмите. Такива неща можеха да се превърнат в девет филмови части чисто удоволствие. Тя се премести до прозореца, за да направи