скорост и отпраши. Когато си бе поел пътя и гумите звъннаха по шосето, той погледна в огледалото. Възрастната дама злобно тържествуваше. „Ти уби всичко — каза си Луи наум. — Ти съсипа всичко!“ Жената вдигна очи и улови погледа му в огледалото. Луи нарочно произнесе няколко думи, мърдайки беззвучно устни, „Проклета дърта кучка!“ Той видя как устните й се свиха и побеляха. Разбра го.

Напред пътят звънтеше ли, звънтеше.

Хуан и Пъпката пренесоха кафеза с „Домашните торти на мама Махони“ до ресторанта и го поставиха на земята. И двамата изгледаха русата, като влизаше през вратата. Пъпката изсвири ниско и сподавено с уста. Дланите му внезапно се изпотиха. Хуан сведе очи, докато остана само един тъничък блясък да свети между миглите му. Той облиза устни бързо и нервно.

— Знам какво ще искаш — рече Хуан. — Свободен ден, за да излезеш и да дигнеш крак до някое дърво, а?

— Боже господи! — извика Пъпката. — Ух!

— Ами да — каза Хуан. Той се наведе, завъртя ключалката на кафеза и го повдигна откъм страната с пантите. — Хващам се на бас, Кит.

— Какъв? — попита Пъпката.

— Хващам се на бас — продължи Хуан — двеста на сто, че вече ти е минало през ума, че не си имал почивка от две седмици и искаш днес да си вземеш свободния ден, за да попътуваш с мене до Сан Хуан. Освен това може и да си ми от полза, ако автобусът пак закъса.

Пъпката пламна по обривите си. Вдигна с неудобство очи към Хуан и го погледна, но в очите на Хуан играеше такава беззлостна шеговитост, че му олекна. „Дявол го взел! — рече си той. — Ей това е човек. Защо изобщо съм си губил времето при други?“

— Добре — каза Пъпката на глас с пълното чувство, че говори на мъж. Хуан разбираше с какви очи гледат момчетата на някои работи. Знаеше какво чувствуват, като мине някое бонбонче. — Добре — повтори той, — „Добре“ — изимитира го Хуан, — а кой ще се грижи за бензиновите помпи, кой ще поправя спуканите гуми?

— Кой ги е поправял досега?

— Никой — рече Хуан, — Обикновено слагаме табела „Затворено за ремонти. Алис дава бензин“. — Той плесна Пъпката по рамото.

„Ей, че човек! — възхити се отново Пъпката. — Ама че човек!“

Тортите бяха наредени на нещо като рафтове от шини, които подпираха тортените подложки отстрани и отделяха всяка торта от останалите. Имаше четири колонки от по дванайсет торти — общо четиридесет и осем.

— Я да видим — каза Хуан. — Шест ягодови, четири лимонови, четири със стафиди, две с крем карамел. — Той вадеше тортите, като ги назоваваше и ги оставяше върху кафеза. — Занеси ги вътре. Пъп… Кит де.

Пъпката взе по една торта в ръка и влезе в ресторанта. Русата седеше на висок стол и пиеше кафе. Той не видя лицето й, но усети нейното електричество или каквото там имаше у нея. После сложи тортите върху тезгяха. Като се обърна да излиза, долови тишината в помещението, И Причард, и намусеният старец, и младият Хортън бяха изпаднали в транс. Очите им се вдигаха, изплакваха русата и потъваха. Малката Причард и майка й упорито гледаха кутиите със зърнени закуски, наредени зад тезгяха. Алис не беше там, но Норма беше и бършеше тезгяха с парцал пред русата.

— Едно рогче ще желаете ли? — попита Норма. Пъпката се спря. Трябваше да чуе какъв глас има русата.

— Да, може — каза тя. От гърления глас стомахът на Пъпката се сви в кратка спазма. Той излетя навън и взе още торти.

— Мърдай, мърдай — подкани го Хуан. — Ще я гледаш през целия път до Сан Хуан, освен ако не предпочиташ да караш.

Пъпката внасяше тортите с устрем. Шестнайсет. Значи, остават още трийсет и две. Хуан затвори страничния капак и обърна езичето. Когато Пъпката се върна за последен път, той помогна на Хуан да сложат кафеза в големия черен багажник на „Любимец“. Сега автобусът беше готов. Готов за път. Хуан стоеше зад него и го гледаше. Не беше като автобусите на Грейхаунд, но не беше лош. Около прозорците изпод алуминиевата боя се подаваше малко ръжда. Ще трябва да го оправи. Тасовете на джантите също можеха да се боядисат отново.

— Давай да вървим — каза Хуан. — Заключи вратите на гаража. Между масите под тръбите за радиатори ще намериш табелата за вратата. И побързай, ако искаш да се преобличаш.

Пъпката се втурна към вратата на гаража. Хуан се изправи, опъна ръце встрани и се отправи към ресторанта.

Десният крак на Причард беше преметнат връз левия и висящата му пета конвулсивно подскачаше. Той бе погледнал русата в лицето, когато влезе, и сега беше приятно възбуден. Но той бе и озадачен. Някъде беше виждал това момиче. Вероятно е работила в някое от предприятията на неговата компания, секретарка — може би в кантората на някой приятел. Но я беше виждал. Беше сигурен в това. Той искрено вярваше, че никога не забравя лица, докато истината беше, че рядко запомняше. Причард не се вглеждаше в ничие лице, освен ако не смяташе да прави бизнес с притежателя му. И се учуди на чувството си за грях, когато разпозна това момиче. Къде можеше да го е виждал? Жена му тайничко наблюдаваше люлеещия му се крак. Ърнест Хортън открито зяпаше краката на русата. А Норма я хареса. В едно отношение Норма приличаше на Лорейн. Тя не обичаше никого — е, с изключение на един, — така че на нея нищо не можеше да и се отнеме, нямаше какво да губи. Блондинката също изпита добро чувство към Норма, усещайки, че това момиче би могло да я хареса. Точно преди да пристигне Грейхаунд, Алис бе помолила Норма да застане на тезгяха.

— Аз сега ще се върна — каза тя.

След това автобусът, русата, кафето бяха погълнали мислите на Норма. Но сега я осени прозрение, от което я обля студ и й прилоша. Тя знаеше какво става в момента, сякаш го виждаше. Беше сигурна и тъй като беше сигурна, в главата й се натрупаха най-различни подозрения, които усилиха яда и гаденето й. Тънкото руло от дребни банкноти можеше да се използува, докато си намери работа. Защо да не замине сега? Така или иначе, някога щеше да го направи. Тя отвори преградите под лавиците зад тезгяха и напъха всички торти там, като остави по една от всеки вид. Една ягодова, една със стафиди, една с лимонов крем и една с крем карамел — нареди ги всичките на тезгяха и от миризмата им й стана още по-зле. Не знаеше точно какво да предприеме. Влезе Хуан и застана, загледан в тила на русата.

— Бихте ли наглеждали тезгяха за минутка, мистър Чикой? — помоли го Норма.

— Къде е Алис? — попита той.

— Не знам — каза Норма. Тя виждаше Алис във въображението си. Алис нямаше много силни очи. Щеше да занесе писмото до прозореца на светло. Дълбоко в себе си тя не се интересуваше от него. Беше някакво непреднамерено, неопределено любопитство. Тя щеше да се наклони към светлината, косата щеше да й пада в очите и тя щеше да я духа, а пръстите и щяха да ровят из страниците. Норма потрепера. Видя се как се втурва в стаята, как грабва писмото и пръстите й се свиха. Усети под ноктите си кожата на Алис, как ноктите й се забиват и впиват в очите на Алис, тия отвратителни, влажни, воднисти очи. Алис падаше по гръб и Норма щеше да стъпи върху тоя грамаден, мек корем на колене и щеше да дращи и дърпа лицето на Алис и по одрасканото щеше да бликне кръв.

Като гледаше Норма, Хуан я попита:

— Какво ти е? Да не ти е лошо?

— Да — каза Норма.

— Прибери се, преди да си се разболяла. Норма се придържаше о ръба на тезгяха и леко отвори вратата на спалнята. Вратата на нейната стая беше едва открехната. Норма притвори към ресторанта и тихо се приближи към стаята си. Стана й студено и затрепера. Бе студена като лед. Бутна безшумно вратата. Ето: Алис до прозореца с писмото за Кларк Гейбъл, навела очи и отмятаща коса.

Алис духна падналите кичури и вдигна очи — видя Норма, застанала на прага. Устата й беше зяпнала,