— Добре, госпожо — прие Луи уморено. — На това съм свикнал.
Възрастната се премести с една седалка по-назад. „Като си пусне дългото ухо, направо ще ме побърка — помисли си Луи. — Да слуша! Пътниците са повече от шофьорите.“ Сега момичето беше до него и показваше билета си. Без да иска, Луи рече:
— Само до Бунтарския ъгъл ли пътувате?
— Да, трябва да се прекачвам — обясни момичето. Тя се усмихна на разочарованието в гласа му.
— Това е вашето място, тук — каза той. Гледаше я в огледалцето, когато седна, кръстоса нозе, придърпа полата и сложи чантата си отстрани. Пристегна колана и оправи яката на сакото. Тя знаеше, че Луи наблюдава всяко нейно движение. С нея винаги беше така. Знаеше, че е по-различна от другите момичета, но не знаеше точно с какво. В някои отношения е приятно да получаваш винаги най-хубавото място, да ти купуват обяда, да те придържат с ръка, когато пресичаш улицата. Мъжете просто не сваляха ръцете си от нея. Но винаги съществуваше и неприятна част. Тя все трябваше да спори, да омилостивява, да обижда или да се бие, за да се освободи. Всички мъже искаха от нея едно и също, и толкоз. Тя го прие като неизменно условие и си беше така. Като по-млада страдаше. Имаше чувство за вина и нечистоплътност. Но сега беше по-голяма, беше го приела и само усъвършенствуваше средствата си. Понякога се поддаваше и получаваше пари и дрехи. Тя познаваше повечето от подходите на мъжете. Вероятно би могла да предскаже всичко, което Луи щеше да изрече или стори в следващия половин час. Често, по предчувствие, тя предотвратяваше досадни разправии. По-възрастните мъже искаха да й помагат, да я пратят да учи или да я извадят на сцената. Някои млади мъже искаха да се оженят за нея и да я закрилят. И малко, съвсем малко, открито и честно просто искаха да спят с нея и й го казваха. Те бяха най-лесните, защото зависеше от нейното „да“ или „не“, за да се приключи въпросът. Това, което ненавиждаше в своя дар или може би недостатък, бяха побоищата. Мъжете се биеха жестоко, когато тя се въртеше наоколо, биеха се като кучета. На нея често й се искаше жените да я обичат, но те не я обичаха. А тя беше интелигентна. Знаеше защо не я обичат, но не можеше нищо да направи. Това, което действително желаеше, беше къща в малко градче, две дечица и стълба в хола, на която тя да стои права. Щеше да бъде хубаво облечена и щяха да й идват гости на вечеря. Естествено щеше да си има съпруг, но не можеше да си го представи, защото рекламите в женските списания, от които се бе породила мечтата й, никога не представяха мъже. Винаги само една хубава жена в красиви дрехи, която слиза по стълбата, а в хола много гости, свещи, маса за хранене от тъмно дърво и чистички дечица, които целува за лека нощ. Ето какво искаше тя в сърцето си. Но й беше ясно като две и две, че тъкмо това никога няма да има. У нея се бе натрупала много тъга. Питаше се какви са другите жени. Дали са различни от нея в леглото? От наблюдение знаеше, че мъжете не реагират спрямо повечето жени по начина, по който реагираха спрямо нея. Плътските й пориви не бяха нито много силни, нито постоянни, но не знаеше, как е с другите жени. Те никога не обсъждаха подобни въпроси с нея. Не я обичаха. Веднъж младият лекар, при когото бе отишла, за да й предпише нещо за облекчаване на болките при мензис, се бе опитал да изфлиртува с нея и когато тя го заговори и го разубеди, той й беше казал: „Вие просто го излъчвате. Не знам как, но е така. Има такива жени — бе продължил той. — Слава богу, че не са много, иначе мъжете ще се побъркат.“ Опита се да носи по-строги дрехи, но и това не помогна много. Не можеше да се задържи на обикновена работа. Научи се да пише на машина, но където я наемеха, канцелариите се обръщаха с главата надолу. Сега си имаше леко средство за прехрана. Носеше й добри пари и не й създаваше големи неприятности. Събличаше дрехите си в мъжки клубове. Ангажираше я една постоянна агенция. Не разбираше тези мъжки увеселения и какво удоволствие изпитваха мъжете от тях, но те съществуваха и тя печелеше по петдесет долара на вечер, за да си съблича дрехите, което беше пак по- добре, отколкото да й бъдат разкъсвани в някоя служба. Тя дори изучи въпроса за нимфоманията, или поне дотолкова, колкото да разбере, че не страда от нея. Въпреки че почти пожела да страдаше. Понякога си мислеше да отиде в някой публичен дом, да натрупа много пари и да се оттегли на село — или това, или да се омъжи за по-възрастен мъж, когото да командува. Така щеше да е най-лесно. Младите мъже, които я привличаха, обикновено ставаха нахални. Винаги я подозираха в изневяра. Или кръшкаха, или се опитваха да я бият, или се разяряваха и я изхвърляха. Беше опитала и като държанка, но всичко свърши именно по този начин. Виж, възрастен мъж с малко сухи пари — това като че ли беше най-добрият изход. Тя щеше да бъде добра с него, така че и парите, и годините му щяха да имат смисъл. Тя имаше само две приятелки, и двете работеха в публичен дом. Изглежда, те бяха единственият тип жени, които не я ревнуваха й не се възмущаваха от нея. Едната беше в чужбина. Не я знаеше къде. Пътуваше с някакви войски. А другата живееше с някакъв мъж от рекламата и я помоли да не им пречи. Казваше се Лорейн. Двете живееха заедно в един апартамент. Лорейн не се интересуваше много от мъже, но все пак не се занимаваше и с жени. Върза се обаче с един от рекламата и я помоли да се изнесе. После й обясни всичко. Лорейн работеше в публичен дом и рекламният агент се влюбил в нея. Лорейн обаче имаше гонорея и преди още да се появят симптомите, беше заразила и него. Той беше нервен тип, избухнал, изгубил си службата и дойде да се жалва на Лорейн. Тя се чувствуваше отговорна по някакъв начин и го приюти, хранеше го, докато и двамата се излекуват. Това беше преди новото лечение, та беше доста тежко. След това той мина на големи дози приспивателно. Лорейн го намираше почти в безсъзнание, говорел двусмислено, бил в лошо настроение, ако не вземе от хапчетата, и взимал все повече и повече. Лорейн на два пъти го води на промивки. Лорейн наистина беше добро момиче и не й беше леко, защото не можеше да тръгне на работа, преди да се излекува. Не искаше да заразява никой познат, а пък й трябваха пари за рецептите, за наем и за храна. Налагаше й се да работи по улиците в Глендейл, за да изкарва малко пари, а и тя самата не се чувствуваше добре. На всичкото отгоре рекламният агент започна да я ревнува и не я пускаше на работа, въпреки че той самият беше безработен. Щеше да е хубаво, ако тази история е приключила и двете с Лорейн можеха да си наемат пак заедно апартамент. Хубава двойка бяха двете. Бяха си прекарвали толкова весело, спокойно и весело.
В Чикаго се бяха състояли серия конгреси и тя беше събрала малко пари от мъжките клубове. До Лос Анджелос пътуваше с автобус, за да пести. Искаше да поживее на спокойствие известно време. Отдавна нямаше писмо от Лорейн. В последното й пишеше, че приятелят й четял пощата и по-добре било да не й пише.
Последните пътници излизаха през вратата и се качваха в автобуса. Луи бе кръстосал нозе. Малко се стесняваше с това момиче.
— Видях, че пътувате за Лос Анджелос — каза той. — Там ли живеете?
— От време на време.
— Обичам да отгатвам кой какъв е — продължи той. — Човек като мене работи с толкова много хора.
Моторът на автобуса дишаше меко. Възрастната дама беше вперила очи в Луи. Той я виждаше в огледалото. Като нищо щеше да напише писмо до компанията. „По дяволите и компанията“ — каза си Луи. Винаги можеше да си намери работа. Компанията и без това не обръщаше особено внимание на жалбите на възрастните дами. Той погледна назад в автобуса. Двамата индуси сякаш си държаха ръцете. Китаецът беше разтворил и „Таим“, и „Нюзуик“ в скута си и сравняваше написаното в двете. Главата му се люшкаше от едното списание към другото и една стъписана бръчка между двете вежди открояваше носа му. Диспечерът махна на Луи. Луи дръпна лоста за вратата. Той премести лоста за скоростите на обратна и плъзна колата извън бетонната писта, после описа точна, широка дъга, така че предната броня мина покрай северната стена на по-малко от сантиметър. Превключи още веднъж на първа и на косъм не опря другия край на платното. На края на алеята, от която се излизаше на улицата, спря и видя, че има свободен път. Той обърна автобуса и зави по другото платно на улицата. Луи беше отличен шофьор с безупречна книжка. Автобусът се понесе по централната улица на Сан Исидро, наближи покрайнините и излезе на открито шосе.
Небето и слънцето бяха измити и чисти. Цветовете бяха ярки. В канавките течеше обилна вода и на места, където имаше запушване, водата се разливаше по шосето. Автобусът режеше водата с остро свистене и Луи усещаше как кормилото придръпва. Тревата се беше сплъстила от стихията на дъжда, ала слънчевата топлина сега вливаше сила в сочните стръкове и по височините тревата отново бе започнала да се изправя.
Луи пак надзърна към момичето в задното огледало. Тя го гледаше в тила. Но нещо я накара да вдигне поглед към огледалото и да се спре на очите му — нейните очи с тъмните ивици, правилният красив нос и начервената четвъртита уста се запечатаха завинаги в съзнанието на Луи. Когато го погледна в очите, тя се