не излезе, че не го уважавам.“ — „Дълго ли ще е писмото?“, попита го писмописачът. „Не знам“, отговори индианецът. „Ще струва едно песо“, каза човекът. Малкият индианец му плати и рече: „Искам да кажеш на моя покровител, че не мога да се върна в моя град и в полето, защото съм видял голяма красота и трябва да остана. Кажи му, че съжалявам и че не искам да му причинявам болка, нито на моите приятели, но не мога да се върна. Сега съм друг и моите приятели няма да ме познаят. В полето ще бъда нещастен и няма да имам мира… И понеже ще съм различен, моите приятели ще ме отхвърлят и ще ме намразят. Видях звездите. Това му кажи. Кажи му също да даде стола ми на моя побратим, а прасето с двете малки на старицата, дето стоя до мене в треската. Тенджерите на зет ми, кажи на моя покровител да бъде с бога, с любов. Кажи му.“

Хуан спря и като видя, че устните на Милдред са леко разтворени, разбра, че тя приема историята като алегория за себе си.

— Какво се беше случило с него в същност? — попита тя.

— Нищо, беше видял въртележката — каза Хуан. — Не можеше да я напусне. Спеше край нея, скоро изхарчи парите си, умираше от глад и накрая собственикът му даде да върти ръчката и го хранеше. Може би още е там. — Докато разказваше, Хуан заприлича на чужденец. В говора му се появи слаб акцент.

Милдред дълбоко въздъхна.

— Нека уточним само — намеси се Причард. — Значи, той е подарил земята си и цялото си имущество и никога не се върнал повече, защото видял въртележка?

— Той дори не е имал земя — каза Хуан. — Малките индианци никога не са били собственици на земята си. Но той раздаде всичко останало, каквото имаше.

Милдред яростно погледна баща си. Това бе един от случаите, когато тя го намираше толкова глупав, та чак й се повдигаше. Защо не вижда красотата на разказа? Очите й се върнаха към Хуан, за да го уверят безмълвно, че тя го е разбрала, и на нея й се стори, че в лицето му сега забеляза нещо, което преди отсъствуваше. Стори й се, че в лицето му чете жестоко, ехидно тържество, но тя помисли, че това вероятно се дължи на очите й. Проклетите й очи, които не виждат съвсем добре. Все пак това, което видя, я стресна. Тя погледна бързо майка си, после баща си, за да провери дали са забелязали нещо, но те зяпаха пусто в Хуан.

Баща й казваше със своя бавен и влудяващ маниер:

— Разбирам как може да му се е сторило прекрасно, щом като никога преди това не е бил виждал въртележка, но човек свиква с всичко. Ще свикне и с палат за няколко дена и после ще поиска нещо друго.

— Това е просто една история — каза Милдред толкова грубо, че баща й я изгледа с почуда.

Милдред почти усещаше пръстите на Хуан върху бедрата си. Тялото й гореше от желание, възбудено и неудовлетворено. Сърбеше я от истински еротичен копнеж и у нея се надигна такъв гняв срещу баща й, сякаш я бяха прекъснали посред сношение. Сложи си очилата, погледна бегло Хуан и отмести погледа си, защото очите му бяха замъглени, въпреки че гледаше и тримата. Той наистина се радваше на някакво тържество. Той се надсмиваше на нея, а също и на това, което майка и и баща й не знаеха, че става. И отведнъж желанието й се оплете на възел, стомахът я заболя и й се пригади. Помисли, че ще повърне.

— Все се каня да замина по тоя път за Мексико. Може да попитам в централното бюро някой път. Може да направя някои ценни познанства. Щом имат такива фиести. И продават джунджурийки, а, нали? — обади се Ърнест Хортън.

— Разбира се, как — каза Хуан. — Продават броеници, икони, свещи, бонбони, сладолед.

— Ако пратим човек да се залови с тая търговийка, няма да е зле. Ами че ние сто на сто ще ги направим много по-евтино от тях. Ще им изкараме броеници, и то хубави, от цветно стъкло. И ракети. Моята компания снабдява някои от най-големите празници с всякакви фойерверки. Това е идея. Ще взема да напиша едно писмо.

Хуан погледна към нарастващия куп мръсни чинии в умивалника. После погледна през рамо вратата на спалнята, отвори я и надникна. Леглото беше празно. Алис бе станала и вратата на банята беше затворена. Хуан се върна и взе да търка мръсните чинии.

Небето се проясняваше бързо и чистото жълто слънце грееше над измитата земя. Младите дъбови листенца бяха почти като жълти на новата светлина, а зелените поля изглеждаха необикновено млади.

Хуан изведнъж се усмихна. Отряза две филии хляб.

— Мисля да се разходя малко навън. — каза Причард — Ще дойдеш ли с мен, мила? — обърна се той към жена си. Тя погледна към вратата на спалнята.

— Ей сега — отговори тя и той я разбра.

— Добре, аз само ще се поразтъпча.

След като Хуан я остави, Алис лежа дълго по гръб, кръстосала двете си ръце върху очите. Хълцанията й спряха постепенно, като на дете. Тя чуваше приглушения говор в ресторанта. Ръката й беше топла от вътрешната страна и мокра над очите. Алис бе потънала в забрава и напрежението й спадна, сякаш са освободили тялото и от някаква затегната мрежа. Както си лежеше, отпусната и спокойна, мисълта й скочи назад към това, което се беше случило. Не помнеше жената, която крещеше на Норма. Цялата сутрин започна да й се мержелее. Още не беше намерила рационално обяснение за действията си. Като се замисли сега, тя си даде сметка, че в действителност не е подозирала Норма в лошо поведение, а дори и да беше, това не я интересуваше особено. Не обичаше Норма. Пет пари не даваше за нея. Загубено измито коте. Когато Норма дойде при тях на работа, Алис, естествено, насочи сетивата си към момичето и към Хуан като стетоскоп и тъй като не регистрира реакция от страна на Хуан — никаква припряност, никакво тайно дебнене и причакване с очи, — загуби интерес към Норма освен като към организъм, който разнася кафе и мие чинии. Алис нямаше усет за нещата и хората, когато не допълняха-или обедняваха живота й пряко. Сега, докато лежеше отморена, затоплена и спокойна, мисълта й заработи и в главата й нахлу ужас. Тя прехвърли сцената пак през ума си. Ужасът й бе породен от мекотата на Хуан. Трябваше да я удари. Това, че не я бе ударил, я разтревожи. Може би тя вече не го вълнуваше. Алис беше открила, че непредвидената любезност у мъжа е подготвителна мярка, преди да ти обърне гръб. Опита се да си спомни как изглеждаха двете Причардови, опита се също да си спомни дали Хуан бе погледнал топло към някоя от тях. Тя познаваше Хуан. Когато у него се зародеше желание, очите му се нагорещяваха като печка. После, малко стъписана, се сети, че той бе дал леглата им на Причардови. В същата минута усети мириса на лавандула по завивките. Обзе я ненавист и отвращение към тази миризма. Алис се заслуша в мърморенето на гласовете зад вратата. Хуан ги хранеше. Никога не би го направил, ако нямаше интерес. Ще каже по дяволите и ще отиде да си поправя автобуса. У Алис се надигнаха обезпокояващи опасения. Беше се държала зле с Норма. Но това беше лесно. На такива като Норма показваш малко слабост и те се топят, сами се затриват. Ами какво, момиче като нея е видяло толкова малко любов, че само да я подуши във въздуха, и ще заголи задник на чаша чай. Алис презираше такъв глад за любов. Не, тя не можеше да приравни своя към глада на Норма. Алис сама по себе си беше величава, а всички останали бяха дребни, всички — без Хуан, разбира се. Освен това той беше нейно продължение. Алис реши, че сега на първо място ще е най-добре да раздвижи Норма. Имаше нужда някой да се погрижи за кухнята, защото възнамеряваше, щом Хуан замине с автобуса, да се напие. Като се върне, щеше да му каже, че е умирала от зъбобол. Тя не се напиваше често, но сега нямаше търпение. И след като, така или иначе, щеше да го стори, беше по-добре отсега да започне да прикрива следите. Хуан не обичаше пияни жени. Тя отпусна ръце от лицето си. Очите й се бяха размътили от натиска и й трябваше малко време, за да прогледне на фокус. Видя как слънцето ласкаво струи над зелената долина пред спалнята и как се излива по надигащите се планини далеч на запад. Какъв приветлив ден!

Алис се пребори с тялото си и стана, за да отиде в банята. Намокри края на една хавлиена кърпа със студена вода и потупа с нея лицето си, за да заличи бръчките, които ръцете й бяха вдълбали върху пълните бузи. Беше й се скъсала едната презрамка на сутиена. Тя отгърна роклята си и видя, че малката безопасна игла, която я придържаше, още беше там, и отново забоде презрамката. Малко я стягаше, но щеше да я зашие, като замине Хуан. Впрочем, разбра се, че нямаше. Като се скъси прекалено много, ще си купи нов. Алис се среса и си сложи червило. Очите й бяха още зачервени. Тури си някакви капки с гутатор и разтри с