Хуан се обърна малко нетърпеливо към него:

— Какво искате да направя? Да не тръгвам ли?

— Правете каквото щете. Аз само искам да се откажа и да се върна в Сан Исидро. Нямам намерение да се мая зарад такава щуротия. Веднъж имах пак същото чувство, не му обърнах внимание и си счупих двата крака. Да, сър, същото чувство изпитах, когато ви се счупи колата вчера.

— Тогава смятайте, че сте прекъснали пътешествието си — рече Хуан.

— Точно така, мистър. Но вие не сте от старите тук. Не знаете аз какво знам за Траск. Заплата петнайсет хиляди на година, а оставя трийсет и шест хиляди и петстотин, плюс право на собственост за сто и шейсет акра земя. А, какво ще кажете?!

— Ще гледам да се качите на колата на Грейхаунд — каза Хуан.

— Нищо не ви казвам за Траск, само ви казвам какво стана. Пък вие сами изчислете. Трийсет и шест хиляди и петстотин долара.

— Ами ако мостът е паднал? — запита Ърнест Хортън.

— Тогава няма да минем по него — отговори Хуан.

— А какво ще правим тогава? Ще обърнем и ще се върнем?

— Разбира се — каза Хуан. — Или ще се върнем, или ще го прескочим.

Приведеният старец триумфира с усмивка из помещението.

— Виждате ли? — рече той. — Ще се върнете, а пък няма да има автобус за Сан Исидро. И колко ще се въртите тук? Месец? Ще ги чакате да построят нов мост ли? Знаете ли кой е новият началник по пътищата? Момче от колеж. Сега е завършил. Само книги и никаква практика. Той може и да начертае нов мост, ама може ли да го построи? Хм, ще видим.

Хуан изведнъж се изсмя.

— Браво — каза той. — Старият мост още не се е Срутил, а вие се тревожите за новия, дето още не е построен.

Мъжът обърна схванатия си от болки врат настрана и попита:

— Не ставате ли малко нахален? За момент в черните очи на Хуан като че ли блесна тъмночервена искра.

— Ще ви кача на Грейхаунд — отвърна той, — не се безпокойте. Не бих искал да ви возя по този маршрут.

— Да, но не можете да ме изгоните, вие сте обикновен шофьор.

— Окей — каза Хуан уморено. — Понякога се питам защо изобщо го държа този автобус. Може би няма да е за дълго. Само главоболия. Чувство имал! Глупости!

Бърнис беше следила разговора отблизо.

— Аз не вярвам много — каза тя, — но разправят, че в Мексико сега бил сухият сезон. Като есен. А лятото било, когато валели дъждовете.

— Мамо — обади се Милдред, — мистър Чикой познава Мексико. Той е роден там.

— О, наистина ли? Значи, сега е сухият сезон, така ли?

— По някои места — отговори Хуан. — Предполагам, че натам пътувате. Има места, където изобщо няма безводни месеци.

Причард се окашля и поясни:

— Отиваме в Мексико сити, Пуебла, после до Куернавака и Тахко. Може евентуално да отидем до Акапулко и да посетим вулкана, ако не е опасно.

— Ще прекарате добре — каза Хуан.

— Познавате ли тези места? — попита мистър Причард.

— Разбира се.

— А хотелите как са? — попита Причард. — Нали знаете какво говорят в туристическите агенции: всичко е чудесно. Но как са в действителност?

— Чудесни — отговори Хуан и се усмихна. — Страхотни. Закуска в леглото всяка сутрин.

— Не исках да ви създавам грижи тази сутрин — каза Причард.

— Моля, няма нищо. — Хуан се облегна на ръцете си на тезгяха и доверително каза: — Понякога доста ми омръзва. Карам го този проклет автобус напред-назад, напред-назад. Понякога ми се ще да тръгна и да отцепя направо към планините. Четох за някакъв капитан на ферибот в Ню Йорк, който излязъл в океана един ден и повече не чули за него. Може да е потънал, може да е спрял на някой остров. Разбирам го този човек.

Голям червен камион с ремарке намали ход на шосето. Шофьорът се взря вътре. Хуан размаха бързо ръка. Камионът мина на втора и отпътува.

Помислих, че ще влезе — каза Причард.

— Обича малинова торта — поясни Хуан. — Спира винаги когато имаме. Направих му знак, че нямаме никакви.

Милдред гледаше очарована Хуан. Имаше нещо в този тъмен мъж с особени тъмни очи, което я вълнуваше. Чувствуваше, че я притегля. Искаше да привлече вниманието му върху себе си, неговото лично внимание, Беше изправила раменете си назад и гърдите й се вдигаха високо.

— Защо напуснахте Мексико? — попита тя и свали очилата си, така че, като й отговаря, да я види без очила. Тя се облегна на масата, опря палец в края на окото си и опъна клепача назад. Това променяше фокуса на зрението й и тя виждаше лицето му по-ясно. Освен това правеше очите й продълговати и замечтани, а нейните очи бяха красиви.

— Не знам защо напуснах — каза Хуан лично на нея. Топлите му очи сякаш я обгръщаха и галеха. Милдред почувствува малка отмалялост и лепкавост под лъжичката. „Трябва да престана, помисли си тя. Това е лудост.“ В ума й се нарисува кратка еротична картина.

— Хората там, освен ако не са много богати, трябва да работят много за съвсем малко пари — каза Хуан. — Предполагам, че това е главната причина, заради която напуснах.

— Говорите много хубаво английски — отбеляза Бърнис, като че ли това беше комплимент.

— Защо не? Майка ми е ирландка. Научих и двата езика едновременно.

— А мексикански поданик ли сте? — заинтересува се Причард.

— Струва ми се — каза Хуан. — Никога нищо не съм правил, за да променя поданството си.

— Не е лошо да си вземете документите оттам — посъветва го Причард.

— Защо?

— Просто е по-добре.

— За правителството няма никакво значение — каза Хуан. — Взимат ми данък, могат да ме вземат войник.

— И все пак по-добре е да си ги вземете — настоя Причард.

Очите на Хуан шареха по Милдред, докосваха гърдите й и се плъзгаха надолу по хълбоците. Той я видя как въздиша, как леко свива гърба си и у него се надигна дяволчето на омразата. Не силно, защото у него нямаше толкова омраза, но се обади индианската кръв, а в нейното минало се таи омразата срещу „светлите очи“, срещу русокосите. Бе омраза и страх от цвета на кожата. Светлооките, които от векове бяха взимали най-хубавата земя, най-хубавите коне, най-хубавите жени. Хуан усети вълнението си като светкавица без гръм и изпита топлина на удоволствие при мисълта, че може да хване това момиченце, да го мъчи и да го похити, стига да пожелае. Той можеше да я смути, да я прелъсти духовно, а и физически, и да я захвърли. Жестокостта му бушуваше и той я остави да нараства у него. Гласът му омекна и стана още по-плътен. Той заговори, гледайки направо във виолетовите очи на Милдред.

— Страната ми — каза той, — макар и да не живея в нея, е в сърцето ми. — Вътрешно той се изсмя на тия думи, но Милдред не се изсмя. Тя се наведе малко напред и дръпна краищата на двете си очи, за да може да вижда лицето му по-ясно. — Помня някои неща — продължи той. — На площада в моя град имаше обществени писари на писма и те пишеха всичко за онези, които не можеха да четат и да пишат. Бяха добри хора. Длъжни бяха да са добри. Селяните познаваха, ако не са. Много неща знаят хората от планините. Помня, една сутрин като малко момче бях седнал на една пейка. В града имаше фиеста в чест на някакъв светия. Църквата беше пълна с цветя, имаше колички с бонбони, виенско колело и въртележка. Цяла нощ изстрелваха фойерверки на светиите. В парка един човек се доближи до писмописача и му рече: „Искам да ми напишеш писмо до моя покровител. Ще ти кажа какво да пишеш, а ти ще го кажеш с хубави думи, за да