пръсти клепачите върху очните ябълки. Разгледа се за момент в огледалото на аптечката и излезе. Изу смачканата си рокля и облече чиста от басма. После прекоси бързо спалнята и лекичко почука на вратата на Норма. Никой не отвори. Почука пак. Отвътре се чуваше шумолене на хартия. Норма пристъпи зад вратата и отвори. Очите й бяха изцъклени, сякаш току-що се е събудила, а в ръката си държеше късия молив, който бе използувала преди малко за веждите. Като видя Алис, на лицето й се изписа тревога.

— Нищо лошо не съм направила с онзи човек — веднага каза тя.

Алис влезе в стаята. Когато умът й беше на място, знаеше как да се справя с разни Норми.

— Знам, че не си, пиленце — каза Алис и наведе очи, като че засрамена. Умееше да се справя с такива момиченца, и още как умееше.

— Ама не биваше да го казвате. Представете си, че някой е чул и е повярвал! Аз не съм такава. Аз само гледам да си вадя хляба и да си нямам неприятности. — Очите й внезапно се напълниха със сълзи на самосъжаление.

— Не биваше, но се чувствувах ужасно зле — каза Алис. — Тия дни точно съм неразположена. Сама знаеш как ужасно се чувствуваш. Понякога просто подлудяваш.

Норма я загледа с любопитство. За първи път виждаше Алис слаба. За първи път Алис трябваше да я спечелва. Тя не обичаше момичетата и жените. У нея имаше белези на жестокост спрямо другите жени и когато видя, че очите на Норма се насълзяват от съчувствие, тя възтържествува.

— Нали знаеш какво е — повтори Алис. — Просто ти става нещо.

— Да, знам — промълви Норма. От тялото й се разтвориха пипалца от топлина. Тя болезнено жадуваше за обич, за другарство, за човешко същество в света, с което да бъдат приятели. — Знам — повтори тя и се почувствува по-голяма и по-силна от Алис, дори изпита известно покровителство към нея, което в същност целеше Алис. Алис бе забелязала молива в ръката й.

— По-добре излез и ела да ми помогнеш. Мистър Чикой върши всичко сам — рече Алис.

— Ей сега ще дойда — обеща Норма. Алис затвори вратата и се заслуша. Имаше затишие, после звук на плъзгане и после остър звук от затваряне на чекмеджето на бюрото. Алис приглади косата си назад и беззвучно се придвижи към вратата за ресторанта. Чувствуваше се добре. Беше събрала доста информация за Норма. Знаеше какви мисли й се въртят. Знаеше и къде е скрила писмото.

Алис се беше опитвала да порови в куфара на Норма, но той винаги беше заключен. Можеше да го отвори с ръце — бе прост картонен куфар, — но следите щяха да издадат посегателството. Щеше да изчака. Ако тя беше внимателна, Норма рано или късно щеше да престане да заключва куфара си. Алис беше хитра, но не знаеше, че и Норма е хитра. Защото вече бе работила при други като Алис, Когато Алис прерови чекмеджетата на тоалетката, за да прегледа вещите и и да прочете писмата от сестра й, тя не забеляза уж небрежно оставения книжен фитил на ръба на чекмеджето. Норма винаги го поставяше там и когато беше разместен, разбираше, че някой й е ровил из нещата. Знаеше, че не може да е Хуан или Пъпката, следователно оставаше Алис. Обаче нямаше изгледи Норма да остави куфара си отключен. С всичките си фантазии Норма съвсем не беше глупава. В една кутия от паста за зъби тя пазеше в заключения си куфар двайсет и седем долара. Когато събереше петдесет, щеше да замине за Холивуд, да си намери работа в ресторант и да чака късмета си. С петдесетте долара щеше да си наеме стая за два месеца. Храна щеше да получава, където работи. Високите й, дългокраки мечти бяха само едната страна, но от друга тя можеше да се грижи за себе си. Норма не беше глупачка. Вярно, тя не разбираше тоталната омраза на Алис към жените. Не разбра, че и това нейно извинение е номер. Но вероятно щеше да го разкрие тъкмо навреме, за да се предпази. И макар да вярваше, че у Кларк Гейбъл са се съхранили всички, най-добри и най-благородни помисли, тя не само схващаше, но и не уважаваше поривите на хората, които срещаше и с които влизаше в контакт във всекидневния си живот. Когато Пъпката Например прескачаше нощем до нейния прозорец и тихичко драскаше по него, тя знаеше какво да прави. Заключваше прозореца. Той не смееше да вдига повече шум от страх да не го чуе Хуан в съседната стая. Не, Норма не беше за пет пари.

Сега Алис бе застанала пред вратата, деляща спалнята от ресторанта. Поглади с пръст двете си ноздри, после отвори вратата и мина зад тезгяха, сякаш нищо не се е случвало.

Големият и красив автобус на Грейхаунд беше паркиран в товарното депо на Сан Исидро. Работници наливаха бензин в резервоара, поглеждаха за маслото и автоматически проверяваха гумите. Всичко работеше отлично. Един негър чистеше между седалките, като ги отупваше и събираше от пода найлонови опаковки, кибритени клечки и фасове. Той опипа с пръсти пода зад последната седалка, която заемаше дъното. Понякога зад тази седалка намираше монети или джобни ножчета. Изръсените пари прибираше, но повечето други предмети предаваше на службата. Хората правеха страшен въпрос за вещи, които са забравили, но рядко се обаждаха за дребни пари. Някой път успяваше да събере до няколко долара зад тая седалка. Днес беше измъкнал две монети по десет цента, една пет-десетцентова, портфейл с военно повиквателно, шофьорска книжка и членска карта за Клуба на лъвовете. Той хвърли едно око в преградката за пари. Две банкноти по петдесет и подписан чек за петстотин долара. Пъхна портфейла в джоба на ризата си и изчетка седалката с метличката за прах. Дишаше тежко. Парите бяха лесни. Можеше да ги вземе и да остави портфейла зад седалката да го намери някой друг служител по линията. Чека също щеше да остави. Беше прекалено рисковано. Но тия две сладки петдесетдоларови банкноти — милички, сладички петдесетачки! Гърлото му се беше стегнало и нямаше да се отпусне, докато не извадеше тия милички петдесетачки и не оставеше портфейла обратно зад седалката. Той обаче не можеше да се заеме с тях, защото новакът миеше отвън стъклата, замъглени от набита пътна прах. Чистачът трябваше да изчака. Ако го хванат, щяха да го приберат. Маншетът на синия му вълнен панталон беше разпран на едно място. Той смяташе да пъхне двете чудни хартийки там, преди да слезе от автобуса. После щеше да му стане лошо преди края на работното време. Ще се разболее, Толкоз, колкото да не се мярва още седмица. Ако му прилошее през време на работа и остане до часа за напускане, никой нищо нямаше да си помисли, като не се яви следващите няколко дена, и така щеше да запази службата си. Чу качване на стъпалото на автобуса и изтръпна. Надникна Луи, шофьорът.

— Здрасти, Джордж — каза той. — Да си намирал портфейл? Един казва, че си го бил загубил. Джордж измънка нещо.

— Е, добре, ще се върна да погледна — каза Луи. Джордж се извъртя, както беше на колене, и каза:

— Намерих го. Щях да го предам веднага щом свърша.

— Ами?! — изненада се Луи. Взе портфейла от ръката на Джордж и го отвори. Момчето отвън надзърна през стъклото. Луи се усмихна състрадателно на Джордж и метна поглед на новия.

— Съжалявам, Джордж — каза Луи. — Предполагам, че нарочно са ни ги сложили. Човекът каза две по петдесет и наистина са две по петдесет. — Той измъкна банкнотите и чека, така че момчето отвън можа да ги види. — Следващия път повече късмет, Джордж — пожела Луи.

— Може оня да даде нещо за награда — каза Джордж.

— Половината за тебе — каза Луи. — Ако е по-малко от долар, взимаш всичко.

Луи слезе от автобуса и се упъти към чакалнята. Той предаде портфейла на гишето и каза:

— Джордж ги намери. Тъкмо щеше да го предава. Той е добро момче.

Луи знаеше, че притежателят на портфейла стои точно до него и затова рече на касиера:

— Ако аз го бях загубил, щях да дам на Джордж нещо дребно. Нищо не озлобява човека повече от неуважението. Помня, един от нашите намери веднъж една хилядарка и я предаде и дори едно благодаря не получи. След това ограби една банка и уби няколко пазача, най-сериозно. — Луи лъжеше с лекота и без усилие. После попита: — Колко пътуват на юг?

— Пълен си — каза чиновникът. — Един за Бунтарския и гледай да не забравиш пастите като миналия път. Цял живот не съм имал толкоз разправии като с тия пасти. Заповядайте портфейла ви, господине. Бихте ли проверили дали всичко е в ред?

Притежателят му се отплати с пет долара. Луи реши някой път да даде на Джордж един долар. Той знаеше, че Джордж няма да му повярва, ама какво от това, дявол да го вземе. Мръсна игра — с мръсни ръце. Всеки с късмета си. Луи беше едър, малко пълен, обаче денди. Приятелите, с които се събираше, му казваха „дунди“. Беше пъргав, с бърз ум и обичаше да го знаят като шегаджия. Наричаше състезателните