усмихна, сякаш й беше хубаво. Луи усети, че гърлото му се стяга и че гърдите му се издуват. Реши, че е полудял. Той си знаеше, че е стеснителен и в повечето случаи само си внушаваше, че не е, така че сега преминаваше през всички симптоми на един шестнайсетгодишен. Очите му отскачаха в огледалото, от огледалото в пътя и пак обратно. Виждаше, че бузите му са червени. „Какво е туй, по дяволите? — рече си той. — Да не би да откачам по тоя евтин боклук?“ Той се загледа в нея, за да се залови за някоя спасителна мисъл, и тогава видя дълбоките белези от форцепс по дължината на челюстта й. Това го поуспокои. Ако разбере, че е видял белезите й, тя нямаше да се чувствува така адски самоуверена. Четиридесет и две мили. Луи трябваше да побърза да я спечели. Не биваше да пропилява и една минута, ако искаше да хвърли примка на тази малка въртиопашка. Но когато се опита да я заговори, гласът му излезе прегракнал. Тя се наведе близо до него:

— Не ви чух. Луи се окашля.

— Природата изглежда много хубава след дъжда.

— Да, наистина.

Той се опита да се върне на обичайните си думи като начало. В огледалото забеляза, че все още е наведена зад него, за да го чува.

— Както казах — започна той. — опитвам се да отгатвам кой какъв е. За вас бих казал, че сигурно сте или от киното, или от театъра.

— Няма да познаете — каза момичето.

— Не сте ли от шоу-бизнеса?

— Хм, ама работите ли?

Тя се засмя и когато се смееше, лицето й беше рядко очарователно. Луи обаче забеляза, че един от предните й горни зъби е крив. Застъпваше и пречеше на съседния. Смехът й секна и горната й устна закри кривия зъб. „Не го забравя“-реши Луи. Тя беше изпреварила мисълта му. Знаеше какво ще каже. Беше й се случвало толкова много пъти. Щеше да се опита да разбере къде живее. Ще поиска телефонния й номер. Лесно, Не живееше никъде. Беше оставила на склад един сандък у Лорейн с няколко книги — „Капитан Хорнблоуър“ и „Животът на Бетовен“ плюс няколко евтини книжки с разкази на Сароян и няколко стари официални рокли за преправяне. Знаеше, че Луи се вълнува. Бяха й известни и тая червенина, която избива над яката на един мъж, и глупавото говорене с претенции. Тя видя, че Луи боязливо надзърна в огледалото към дъното на автобуса. Индусите се усмихваха мило единна друг. Китаецът беше забил поглед в пространството, опитвайки се да отгадае наум някакво несъответствие между репортажите, които бе прочел. Грък на последната седалка срязваше с джобно ножче италианска пура на две. Тури едната половинка в устата си, а другата прибра грижливо в горния си джоб. Възрастната жена се готвеше да изригне от гняв срещу Луи. Тя впи непоколебимо поглед в тила му, като брадичката й се разтрепера от ярост, а устните й побеляха от стискане. Момичето отново се наведе.

— Ще ви спестя време — каза тя. — Аз съм медицинска сестра в зъболекарски кабинет. Занимавам се с всичко онова, което се върши в един зъболекарски кабинет. — Често използуваше тази лъжа, без да знае защо. Вероятно защото прекъсваше всякакви разсъждения и след като я кажеше, никога не й задаваха повече въпроси. Хората не обичаха да разговарят много за зъби.

Луи го прие. Автобусът стигна до прелез. Луи машинално пусна въздушната спирачка и спря. Спирачката изсъска, като я отпусна, за да смени предавките и да набере отново скорост. Усети, че обръчът около него се стеснява. Дъртата кучка щеше да му направи беля всеки момент. Не му оставаха и цели четиридесет и две мили. Веднъж да си напъха гагата старият куфелник, и всичко щеше да свърши. Той искаше да привлече момичето, докато още има време, но според методите му беше много рано. За около половин час трябваше да успокои играта, обаче оня нафталин щеше да го принуди да натисне педала.

— Понякога се отбивам в Лос Анджелос — каза той, — Мога ли някъде да ви се обадя, да вечеряме заедно или просто да излезем?

Тя го прие другарски, В нея нямаше нищо долно и злобно.

— Не знам — каза тя. — Вижте, аз още нямам къде да живея. Отсъствувах известно време. Първо искам да си намеря квартира колкото може по-скоро.

— Но нали работите някъде? — настоя Луи. — Бих могъл да ви потърся там.

Възрастната дама се въртеше и усукваше на седалката. Беше бясна, че Луи я изхвърли от предната седалка.

— А, не — каза момичето. — В същност аз още нямам и работа. Разбира се, веднага ще си намеря, защото с моята професия лесно се намира.

— Това не е измъкване, нали? — попита Луи.

— Не.

— Тогава може да ми пишете, когато се установите.

— Може.

— Бих искал да познавам някого, с когото да излизам в Лос Анджелос.

Сега вече гласът писна пронизителен като брус:

— Съществува щатски закон за водене на разговори с пътниците. Внимавайте в пътя! — Възрастната дама се обърна към целия автобус. — Този шофьор подлага живота ни на опасност. Смятам да сляза, ако той не е в състояние да задържи вниманието си на волана.

Луи се сви. Това не беше на шега. Тя наистина можеше да му направи беля. Той зърна в огледалото и улови погледа на момичето. Само с устни произнесе:

„Проклета дърта суха кучка!“

Момичето се засмя и закри устните си с пръсти. В известен смисъл се почувствува облекчена, но в друг се разтревожи. Знаеше, че рано или късно Луи щеше да я обезпокои. Но тя знаеше също, че в много отношения той е симпатично момче и че донякъде ще се справи с него. От изчервяването му разбра, че ако нарани чувствата му, би могла да го възпре.

Но всичко беше свършено и Луи го разбра. Момичето нямаше намерение да се забърква. Той трябваше да я спечели още в движение. Даваше си сметка. Щом спреш на някоя спирка, пътниците да слязат колкото може по-бързо. Бе изпуснал момента. На Бунтарския ъгъл щеше да спре само колкото да я остави и да смъкне проклетия кафез с пастите. Луи се изгърби над волана. Момичето беше скръстило ръце и не вдигаше очи да го погледне в огледалото. Имаше хиляди момичета по-хубави от нея. Тия белези от клещите бяха ужасно грозни. Всеки мъж ще го полазят тръпки, като ги види. Разбира се, тя носеше косата си дълга и напред, за да ги скрива. Никое момиче с такива белези не би могло да носи косата си вдигната. Луи харесваше вдигната коса. Леле, представяш ли си, събуждаш се някоя сутрин в леглото и виждаш тия дупки! По света има толкова много сукалчета, че Луи спокойно можеше да се чупи. Но в гърдите и стомаха му натежаваше жал. Той се бореше с нея, нападаше я, но тя не мърдаше. Желаеше това момиче повече от всяко друго, при това по различен начин. Изпита сухо, зърнесто чувство на загуба. Той дори не знаеше името й, а сега вече нямаше как да се запознае с нея. Представяше си как го разпитват очите на Едгар, като се върне в Сан Исидро. Чудеше се дали да не го излъже.

Големите гуми пееха по пътя — тънка, звънка песен, а моторът придумкваше в такт. По небето имаше големи, дъждовни, развлечени облаци, черни като сажди в средата и бели и ярки по ръба. Един от тях сега се примъкваше към слънцето. Напред по магистралата Луи виждаше сянката му, забързана към автобуса, а още по-надалеч съзираше извисяващия се зелен хълм на дъбовете, които растяха край гостилницата при Бунтарския ъгъл. Беше изпълнен с разочарование.

Хуан Чикой дойде, щом автобусът зави и спря. — Какво ми носиш? — попита той, когато вратата се отвори.

— Един пътник и куп торти — рече Луи. Той стана от седалката, пресегна се и вдигна куфара на момичето. Сетне слезе и подаде двете си ръце — така момичето се опря на тях и слезе по стъпалата. Тръгнаха заедно към ресторанта.

— Сбогом — каза тя.

— Сбогом — каза Луи. Той я изгледа, докато не се скри зад вратата — малкото й задниче леко се подрусваше нагоре-надолу.

Хуан и Пъпката свалиха кафеза с тортите от покрива на автобуса. Луи се качи обратно.

— До скоро — каза Хуан.

Възрастната жена се бе преместила на предната седалка. Луи дръпна лоста за вратата, сложи на