лицето й — жадно. Не успя да промени изражението си. Норма прекрачи в стаята. Брадичката й се беше толкова стегнала, че всички бръчки от устата й изчезнаха. Алис глупаво й подаде писмото. Норма го взе, сгъна го внимателно и го затъкна в елечето си. После отиде при бюрото, измъкна куфара отдолу, откопча ключето от вътрешната страна на роклята си и го отключи. С мъка започна да си нарежда багажа. Изпразни чекмеджетата и ги наблъска в куфара, като натискаше камарата дрехи с юмрук. Измъкна от гардероба трите си рокли и палтото със заешка яка — него остави на леглото, а роклите нави около закачалките и ги пъхна и тях в куфара. Алис не беше в състояние да помръдне. Главата й се въртеше, като гледаше как Норма се движи напред-назад. В съзнанието на Норма пищеше тъпичък победен вик. Беше отгоре. След един живот, в който я разтакаваха, сега беше отгоре и мълчеше. Стана й драго. Не каза нито дума и нито дума нямаше да каже. Хвърли два чифта обувки в куфара, натисна здраво капака и го заключи.

— Сега ли заминаваш? — попита я Алис. Норма не отговори. Нямаше да наруши тържеството си. Нищо не бе в състояние да я принуди.

— Нищо лошо не исках да направя — продължи Алис. Норма не я погледна.

— По-добре не казвай, ще се оправим — несигурно предложи Алис. Норма обаче продължаваше да мълчи. Отиде при леглото и взе палтото със заешката яка. После вдигна куфара си и излезе. Дъхът й свиреше през ноздрите. Тя влезе зад тезгяха за храна, натисна бутона „Не продава“ на касовия брояч и взе десет долара: една банкнота от пет, четири по един, едно петдесет и две монети по двайсет и пет цента. Натика парите в страничния джоб на палтото. Нерешителната й уста беше опъната в твърда линия.

— Какво става тук? — попита Хуан.

— Заминавам с вас за Сан Хуан — каза Норма.

— Трябва да помагаш на Алис — каза Хуан. — Тя не може да остане сама.

— Напуснах — каза Норма. Забеляза, че русата я гледа, когато се подаде иззад тезгяха. Норма излезе през вратата на ресторанта, занесе куфара си при автобуса, качи се и зае едно място към края. Постави куфара прав на седалката до нея. Седеше като истукана. Хуан гледаше подире й. Вдигна рамене.

— Какво беше това? — попита той, без да се обръща към някого определено.

Ърнест Хортън се мръщеше. Той мразеше Алис Чикой.

— Кога смятате да потеглим? — попита той.

— В десет и половина — отговори Хуан. — Сега е десет и десет. — Погледна Причардови. — Вижте, аз трябва да се преоблека. Ако желаете кафе или нещо друго, господа, моля, просто елате тук и си вземете.

Хуан влезе в спалнята. Смъкна презрамките на комбинезона и остави панталоните да се свлекат около обувките му. Беше с шорти на тесни сини ивици. Свали пепитената риза през главата, изу мокасините и излезе от панталоните, като остави обувки, чорапи и комбинезон накуп. Тялото му беше здраво и кафяво, тъмно не от слънцето, а от тъмните му прародители. Той отиде до банята и почука. Алис пусна водата на тоалетната и отвори. Отново си беше мила лицето и един мокър кичур коса се беше залепил на бузата й. Устата й висеше, очите й бяха подути и зачервени.

— Какво става? — попита Хуан. — Май непрекъснато ти е зле, а?

— Боли ме зъб. — каза Алис. — Не минава. Прищраква ме ей тука.

— Какво става с Норма?

— Да си върви! — рече Алис. — Знаех си, че ще я пипна някой ден.

— Защо, какво е направила?

— Дългички са й пръстите — каза Алис. — Какво е взела?

— Ами помисли, че ще го видя. Помниш ли онова шишенце „Белоджа“, което ми подари за Коледа? Беше ми изчезнало и го намерих в нейния куфар. Тя влезе точно когато го открих, обиди се и аз й казах да си върви.

Очите на Хуан се замъглиха. Знаеше, че това е лъжа, но му беше почти все едно каква е истината. Женските разпри изобщо не го вълнуваха. Той влезе във ваната и се огради с пердето за душа.

— Цяла сутрин не си наред — каза той. — Какво ти има?

— А, неразположена съм — каза Алис, — пък и тоя зъбобол.

Хуан знаеше, че първото не е истина. Но за второто само подозираше, че е измислица.

— Пийни глътка алкохол, като заминем. Ще бъде добре и за двете — каза той.

Алис беше доволна. Искаше той да й го предложи.

— Ще трябва да се грижиш сама за всичко — продължи Хуан. — Пъпката ще пътува с мене.

У Алис шупна възбуда. Щеше да бъде сама, напълно сама. Но пред Хуан не биваше да се издава, че иска тъкмо това.

— За какво ще идва Пъпката с тебе? — попита го тя.

— Иска да си вземе нещо в Сан Хуан. Впрочем, защо не затворим днес? Хем ще отидеш на зъболекар в Сан Хуан.

— Не — отклони Алис. — Не е разумно. В Сан Хуан ще ида утре или в други ден. Не е разумно да затваряме ресторанта.

— Окей. Твой си е зъбът — каза Хуан и пусна водата. Подаде глава зад пердето и каза: — Иди там и се погрижи за пътниците.

Когато Алис влезе, Ърнест Хортън се беше приближил до русата.

— Ха сега ни дайте няколко чаши кафе — каза той, после се обърна към русото момиче: — Вие кока- кола ли предпочитате?

— Не, кафе. От колата напълнявам.

Ърнест беше оползотворил времето с нея. Беше питал за името й и момичето бе отговорило Камил Оукс. Разбира се, не беше вярно. Беше го съчетала набързо от рекламата за цигари „Камъл“ на стената — още една блондинка с гърди-балони — и дървото, което видя през прозореца. Но отсега нататък беше Камил Оукс, или поне за пътуването.

— Някъде наскоро чух това име — каза Ърнест.

Той любезно й подаде захарницата с тръбичка за захарта.

Кракът на Причард продължаваше да се поклаща на отскоци, а мисис Причард го наблюдаваше. Тя схващаше, че той се дразни от нещо, но не знаеше защо. Нямаше опит с подобни неща. Нейните приятелки не бяха от типа, който ще накара мистър Причард да си клати крака. А за неговия живот извън нейните отношения в обществото тя не знаеше нищо. Той откръстоса краката си, стана и отиде при тезгяха.

— Вие мислите за делото по убийството на семейство Оукс — обърна се той към Ърнест. — Аз съм сигурен, че тази дама не е била убита, или обратно. — Причард се изкиска. — Още малко кафе — помоли той любезно Алис.

Дъщеря му дръпна малко дясното си око, за да го види по-добре. В гласа му долови нотка, която досега никога не беше чувала. Имаше известно големеене в тона му. Отваряше „а“-то и влагаше неестествена официалност в говора си. Това я шокира. Тя се вгледа в момичето и отведнъж разбра каква е причината. Мистър Причард реагираше на Камил Оукс. Малко играеше — играеше на бащинство. Това не се хареса на дъщеря му. Причард продължи:

— Имам впечатление, че ви познавам. Възможно ли е?

Милдред перифразира думите му в ума си: „Не съм ли те виждал някъде?“

Камил погледна Причард и очите й се плъзнаха към клубната значка на ревера. Тя знаеше къде я бе виждал. Когато събличаше дрехите си и сядаше в голямата чаша с вино, внимаваше да не гледа лицата на мъжете. В техните влажни, изпъкнали очи и отпуснатите им, полуусмихнати уста имаше нещо, което я плашеше. Изпитваше чувството, че ако погледне някого направо в очите, ще скочи върху нея. За нея публиката представляваше петна от розови лица и стотици бели яки и вратовръзки — в клубовете с такса от двеста и петдесет до три хиляди носеха фракове.

— Не мога да си спомня — каза тя.

— Да сте били някога в Средния Запад? — настоя Причард.

— Работя в Чикаго — каза Камил.

— Къде? — попита Причард. — Впечатлението ми е много силно.

— Сестра съм в зъболекарски кабинет — каза Камил. — Очите на Причард блеснаха зад стъклата на очила та му.

— Точно така, бас ловя. Доктор Либхолц, зъболекарят ми в Чикаго.