щетите.

— Не се е случвало при мен — каза Луи грубо. — Пътуват за Сан Хуан, нали? Значи, ги е обърнала оная бричка от Бунтарския ъгъл.

— Е, да, ама ние платихме — каза Едгар. — Просто хвърли едно око, а?

— Никакви пасти не са падали по моя рейс — каза Луи заплашително.

— Знам, знам, че не си ти. Ама началството ми каза да те помоля да им хвърлиш едно око.

— Защо не дойдат при мене? — запита Луи. — Имали оплаквания, защо не ме повикат горе при тях, вместо да ми съобщават поръчките си? — Той пазеше яда си, както се пази огън. Но беше ядосан на русата. Дяволите да я вземат, шафрантията. Погледна големия часовник на стената. Една стрелка, дълга към шейсет сантиметра, отскачаше на всяка секунда по циферблата и в отражението на стъклото Луи видя момичето да седи с кръстосани крака, макар поради овала на стъклото да не бе сигурен, но на него му се стори, че тя го гледа в тила. Ядът му се стопи. — Ще проверя пастите — обеща той. — Кажи им, че няма да има ягоди в лимоновия пай. Чини ми се че ще се позабавлявам с това сукалче. — Той прочете възхищението в очите на Едгар, когато бавно се обърна и се изправи с лице към чакалнята.

Беше прав. Тя бе гледала в тила му, защото, като се обърна, го гледаше в лицето. В погледа й нямаше никакво любопитство, нищо. Но има прекрасни очи, помисли си той. Мама му стара, ужасно си я бива! Луи беше чел в едно списание, че раздалечените означавали сексуалност, а нямаше никакво съмнение, че това момиче издава страшно силно усещане за секс. Тя беше от типа момичета, след които всеки се обръща. Какво, тя само прекоси помещението и всички се обърнаха и я изгледаха. Имаше нещо в нея, не беше гримът, не беше и походката, макар че тя беше част от това нещо. Но каквото и да бе, то се носеше навсякъде около нея. Луи го бе почувствувал, когато тя влезе от улицата осветена откъм гърба и той не успя да я види. Сега го гледаше в очите, без да се усмихва, без да изразява нищо, просто гледаше, ала, той пак го почувствува. Гърлото му се стегна и лека червенина изби над яката му. Знаеше, че още малко и погледът му ще се отмести. Едгар чакаше — той имаше вяра в Луи. Репутацията на Луи подкрепяха и няколко лъжи, но истината бе че той си имаше свой подход и си хващаше сукалчета. Сега обаче беше неспокоен. Това сукалче го надвиваше. Искаше му се да я цапне по лицето с длан, Дъхът му болезнено се надигаше в гърдите. Ако не направи нещо, ще изтърве момента. Виждаше тъмните лъчисти ивици в ирисите й и пълнотата на челюстите й. Той възприе погледа си „прегръдка“. Очите му леко се разтвориха и той се усмихна, сякаш внезапно я е разпознал. В същото време тръгна към нея. Внимателно изпълни усмивката си с уважение. Тя не свали очи от неговите и част от хладината им се отдръпна. Луи се приближи към нея и каза:

— Мъжът на гишето каза, че пътувате с моя автобус на юг, госпожо. — Едва не се разхили на това „госпожо“, но то обикновено действуваше. Подействува и на това момиче. Тя леко се усмихна. — Ще се погрижа за багажа ви — каза Луи. — Тръгваме след три минути.

— Благодаря — каза момичето. Гласът й е гърлен и секси, помисли си Луи.

— Дайте си куфара. Ще го кача първо него, а после ще си имате запазено място.

— Тежък е — каза момичето.

— Е, и аз не съм съвсем джудже — каза Луи. Той грабна куфара й и бързо се понесе към товарната площадка. Качи се в автобуса и постави куфара и пред първата седалка, която беше непосредствено зад неговата. Там щеше да я вижда в огледалцето и като тръгнат, да я заговори. Излезе от автобуса и видя новака с още един помагач да качват кафеза с пастите отгоре на покрива.

— Внимавайте хубаво — извика Луи. — Миналата седмица сте обърнали един кафез, копелета такива, а оплакването е срещу мене.

— Нищо не съм обръщал — отвърна му момчето.

— Айде де, не си — рече Луи. — Внимавай къде стъпваш.

Той влезе в чакалнята през летящата врата.

— Какво му има? — попита другият помощник.

— Надхитрих го — каза малкият. — Джордж намери един портфейл и аз го видях, така че двамата решиха да го предадат. Имаше бая мангизи. Сега и двамата ми се сърдят, защото съм го видял. Луи и Джордж щяха да си ги поделят, бяха няколко по петдесет, ама аз им го затапих. Естествено, като знаят, че съм видял, трябваше да ги предадат.

— Ух, как можех да ги похарча! — рече другият.

— Е, че кой не може! — каза новакът.

— Ако взема една стотачка сега, такива неща ще си накупя. — Двамата продължиха да говорят за това.

В чакалнята беше закипяло движение. Групата пътници за южния автобус бе започнала да се сбира. Едгар имаше работа зад гишето, но не дотам, че да изпусне из очи момичето. „Сукалче“, каза си той под носа. За него това беше нова дума. Отсега нататък щеше да я употребява. Погледна нокътя на малкия си ляв пръст. Още дълго щеше да трае, докато му порасне-колкото нокътя на Луи. Но защо да се залъгва? Той, така или иначе, не можеше да се забавлява като Луи. Свършваше винаги банално. В последната минута настъпи суетня на гишето за бонбони, на машините за фъстъци и дъвка. Един китаец си купи „Тайм“ и „Ню- зуик“, нави ги внимателно на руло и ги пъхна в джоба на черното си сукнено пардесю. Възрастна жена ровеше припряно списанията на щанда, без никакво намерение да купува. Двама индуси с искрящи бели тюрбани и лъскави черни къдрави бради стояха един до друг пред прозорчето за билети. Те свирепо мятаха очи, като се опитваха да обяснят какво искат. Луи бе застанал на входа към товарната площадка и непрекъснато гледаше момичето. Той забеляза, че всички мъже в чакалнята правят същото. Всички тайничко я наблюдаваха, но не искаха да бъдат забелязани. Той се обърна и през летящата стъклена врата видя, че новакът и другият помощник са вдигнали благополучно кафеза върху автобуса и са го покрили с брезента. Светлината в чакалнята притъмня в сумрак. Изглежда, някакъв облак беше закрил слънцето. После отново блесна като под контрола на реостат. Големият звънец над вратата иззвъня. Луи погледна часовника си и излезе към големия си автобус. Пътниците в чакалнята също станаха и зашумоляха към вратата. Едгар продължаваше да се мъчи да отгатне закъде искат да пътуват индусите. „Ама парцалени глави — рече си той наум. — Що не научат първо английски, преди да хукнат да обикалят?“

Луи се качи на високата си седалка оградена с лост от неръждаема стомана, и проверяваше билетите на качващите се пътници. Китаецът с черното пардесю отиде направо на крайната седалка, съблече палтото си и извади на колене двете списания. Възрастната жена с мъка качи стъпалото запъхтяна и седна на първата седалка зад Луи.

— Извинете, госпожо, но мястото е заето — каза той.

— Какво искате да кажете, заето? — възпротиви се войнствено тя. — Няма запазени места.

— Мястото е заето, госпожо — повтори Луи. — Не виждате ли куфара пред него? — Той мразеше възрастните жени. Те го стряскаха. Миришеха на нещо, от което го побиваха тръпки. Бяха проклети и нямаха никаква гордост. Окото им не мига да направят сцена. Получават винаги това, което искат. Бабата на Луи беше същински тиранин. Винаги ставаше каквото тя поиска, и то само защото беше проклета. С крайчеца на окото си Луи видя момичето на долното стъпало на автобуса, застанало зад индусите. Беше притиснат. Отведнъж се ядоса. — Госпожо — каза той, — аз съм шеф на автобуса. Има още много хубави места. Ще минете ли назад, ако обичате?

Възрастната дама изостри брадичка и се озъби насреща му. Тя се завъртя леко, намествайки се на седалката.

— Пазите го за онова момиче, ето какво — рече тя. — Но аз ще се оплача на началника. Луи избухна:

— Добре, госпожо. Още сега напуснете и се оплачете. Компанията има хиляди пътници, но малко добри шофьори. — Той забеляза, че момичето слуша и се почувствува доста горд.

Възрастната жена забеляза, че той се ядоса.

— Аз наистина ще се оплача — продължи тя.

— Е, хубаво де, оплачете се. Може да слезете от автобуса, но на това място няма да седнете — извика Луи. — Пътникът на това място е с медицинска бележка.

Това беше изход и на възрастната жена й подействува.

— Защо не казахте по-рано? — каза тя. — Аз да не съм без акъл. Но въпреки това ще се оплача за неуважение.