поднасяше хранителни, но безвкусни ястия. Нямаше вяра на подправките, защото отдавна й бяха казали, че действуват възбуждащо на мъжете. И тримата — мистър Причард, Милдред и тя — не напълняваха, вероятно поради еднообразието на храната, която пък и не събуждаше кой знае какъв апетит. Приятелките на Бърнис я знаеха като едно от най-сладките същества, най-себеотрицателния човек, когото някога ще срещнеш, и често говореха за нея като за светица. А тя пък повтаряше, че е смирена и щастлива, задето има най-добрите и най-верни приятелки в света. Бърнис обичаше цветя и сама ги засаждаше, почистваше, тореше и береше. В къщата си винаги държеше огромни вази с цветя, поради което приятелките й казваха, че все едно се намирали в цветарски магазин, а пък и тя ги нареждала така красиво.

Бърнис не взимаше лекарства и често мълчаливо страдаше от коустипация. В същност никога не бе боледувала сериозно, нито бе имала тежки рани, вследствие на което нямаше никакво мерило за болка. Бодеж встрани, чупене в гърба, болки под сърцето поради газове тайно я убеждаваха, че скоро ще умре. Бе сигурна, че ще умре, когато раждаше Милдред, и така бе нагласила всичко, че да улесни Причард, Беше му написала писмо, което той трябваше да отвори след смъртта й и в което го съветваше да се ожени повторно, за да има детето все пак някаква майка. По-късно унищожи това писмо.

Тялото и умът й бяха мудни и лениви, но дълбоко в себе си тя се бореше с една изтощена вече завист към хората, които, както си мислеше, притежават хубави неща, докато тя преминава през живота като сив облак в сива стая. Тъй като имаше малко на брой действителни усещания, живееше по правила. Образованието е полезно. Самоконтролът е необходим. Всяко нещо с времето си и където му е мястото. Пътуването обогатява. И тъкмо тази последна аксиома я убеди накрая да заминат на ваканция в Мексико. Как достигаше до своите изводи, не знаеше дори и тя самата. Това бе дълъг и бавен процес, изграден от намеци, предложения, случайности, наброяващи с хиляди, докато накрая със самата си многочисленост те изтласкваха решението на повърхността. Истината беше, че не й се ходеше в Мексико, Тя искаше вече да се е върнала от Мексико за пред приятелите им. Съпругът й изобщо не искаше да пътува. Той го правеше заради семейството си, но и защото се надяваше, че ще му подействува добре в културно отношение, А Милдред искаше да замине, но не с родителите си. Тя искаше да се запознае с различни и необикновени хора и чрез подобни познанства тя самата да стане различна и необикновена. Милдред чувствуваше, че е подтиснала у себе си мощни извори на емоции, и вероятно бе така. Кажи-речи, с всеки е така. Макар да отричаше предразсъдъците, въпреки всичко Бърнис Причард дълбоко се вълнуваше от разни знамения. Счупването на автобуса толкова рано сутринта я изплаши, като че ли предвещаваше серия от аварии, които накрая щяха да отровят почивката им. Тя долавяше безпокойството на Причард. Предната нощ, докато лежеше будна в двойното легло на Чикой и слушаше дишането му, придружено с въздишки, бе казала: „Като мине всичко, ще изглежда като авантюра. Почти те чувам как го казваш. Ще бъде дори смешно.“

— Предполагам — отвърна и Причард. Между двамата съпрузи съществуваше обич почти като обичта между брат и сестра. Причард разглеждаше недостатъците на съпругата си, тъй както жена би обсъждала качествата на една дама. На него никога не му се налагаше да се тревожи дали му е вярна. Несъзнателно той беше наясно, че тя е без реакция и за неговите представи това беше нормално. Той приписваше нервите, лошите си сънища, болките от киселините, които се явяваха понякога в горната част на стомаха му, на прекалено многото кафе и малкото движение. Харесваше хубавата коса на жена си, винаги на вълни и чиста; харесваше дрехите й без петна и обичаше комплиментите, които тя получаваше за поддържането на къщата и за цветята. Тя беше съпруга, с която можеш да се гордееш. Бе отгледала чудесна дъщеря, едно чудесно здраво момиче.

Милдред наистина беше чудесно момиче: висока, с около пет сантиметра по-висока от баща си и с десет — от майка си. Беше наследила светлите очи на майка си и присъщото им слабо зрение. Когато искаше да види нещо ясно, слагаше очила. Беше добре сложена, със здрави крака и силни, стройни глезени. Бедрата и хълбоците й бяха стегнати, прави и гладки от чести упражнения. Играеше добре тенис и беше център в баскетболния отбор на колежа. Гърдите й бяха еДри, твърди и разлети в основата. Не бе наследила физиологичната беда на майка си и бе изпитала две консумирани любовни авантюри, които й доставиха огромно удоволствие и я заредиха с копнеж за една постоянна връзка. Милдред имаше строга и непоколебима брадичка като баща си, но устните й бяха пълни, нежни и леко свенливи. Носеше очила с тежки черни рамки, които й придаваха вид на типична студентка. Новите й познати винаги се изненадваха, когато я видеха на танци без очила. Тя танцуваше хубаво, макар и малко заучено, но тъй като тренираше редовно атлетика, вероятно танцуваше по навик с прекалено старание, без да се отпуска достатъчно. Имаше слаба склонност да води, която един партньор с по-силни убеждения би преодолял. Убежденията на Милдред също бяха силни, и се меняха. Тя се бе залавяла с различни начинания, и то в повечето случаи — добри. Баща си изобщо не можеше да разбере, защото непрекъснато я объркваше. Когато му говореше нещо смислено, логично, умно, — тя често откриваше у него безсловесна тъпота и пълна липса на способност за мислене, което я ужасяваше. След това обаче той казваше или извършваше нещо толкова умно, че тя се отмяташе на противоположната страна. Или тъкмо самодоволно го класифицираше като карикатура на бизнесмен — алчен, сервилен и жесток, когато той ще наруши мира на представата й с някой жест или мисъл, издаващи доброта и възприемчивост. Милдред не знаеше нищо за неговите емоционални преживявания, както и той за нейните. Впрочем, Милдред смяташе, че един мъж на средна възраст няма емоционален живот. Тя, която бе на двайсет и една години, имаше чувството, че на петдесет всички жизнени сокове пресъхват, и с основание, след като нито мъжете, нито жените на тази възраст бяха привлекателни. Влюбен мъж или влюбена жена на петдесет години биха били направо срамна гледка.

Ако между Милдред и баща й съществуваше пропаст, то между нея и майка й се ширеше огромна бездна. Тази жена, неизпитваща никакви силни желания, които да бъдат удовлетворени, не можеше да бъде близка на момиче, което ги изпитва. Първият опит от страна на Милдред да сподели своето силно въодушевление и да получи одобрението на майка си се сблъска със слисаност, неспособност да я разберат и това я затвори отново в нея самата. Тя дълго не смееше да се довери на никого. Имаше чувството, че не е като другите и че всички останали жени са като майка й. Най-сетне една едра и мускулеста млада жена, преподавателка по хокей на лед, бейсбол и стрелба с лък, спечели доверието на Милдред — нейното пълно доверие — и се опита да спи с нея. Този шок бе заличен едва след като на нейно място това стори студент по инженерство с остра коса и нежен глас. Сега вече Милдред не споделяше нищо с никого, пазеше мислите си в тайна, и чакаше времето, когато смърт, женитба или някаква случайност ще я освободи от родителите й. Но тя ги обичаше и би се уплашила от себе си, ако мисълта, че им желае смъртта, изплуваше на повърхността на съзнанието й.

Между тримата никога не бе съществувала особена близост, но и тримата спазваха етикета. Бяха си „мили“, „скъпи“ и „любими“, въпреки че такова сливане, каквото Хуан и Алис редовно осъществяваха, двамата Причард не биха могли и да си представят. Интимните и удовлетворяващи познанства на Милдред бяха с хора, за чието съществуване родителите й бяха напълно неосведомени. И така трябваше. Не биваше да знаят. На мъжките увеселения в клуба баща й смяташе голите танцьорки за покварени, но и през ум не би му минало, че той, който ги гледа, който им ръкопляска и плаща, може също да бъде свързан с покварата. Веднъж или два пъти, по настояване на жена си, той се бе опитал да посплаши Милдред с мъжете, колкото да я научи да се брани. Той намекваше и сам вярваше, че има значителен светски опит, макар — ако не се смята мълвата — той да се свеждаше до единственото му посещение в публичния дом, до мъжките гуляи и сухото, бездушно подчинение на жена му.

Тази сутрин Милдред беше по пуловер, плисирана пола и ниски обувки тип мокасина. Тримата седяха на масата в закусвалнята. Три четвърти дългото палто от черна лисица на мисис Причард висеше на закачалката зад мистър Причард. Той имаше навика да се грижи за това палто: да го държи на жена си, когато го облича, и да го поема, когато го съблича, да внимава да бъде закачено както трябва, а не просто хвърлено. Когато забележеше, че козината е слегната, я разпухкваше с ръка. Обичаше това палто, обичаше факта, че е скъпо, обичаше да вижда жена си облечена с него и да чува какво си говорят другите жени. Черната лисица беше рядка и палтото представляваше ценна собственост. Причард чувствуваше, че са длъжни да се грижат за него както се полага. Той пръв предложи да го дадат на съхранение през лятото. Беше споменал, че би било по-добре изобщо да не го взимат в Мексико, първо, защото е тропическа страна и, второ заради бандитите, които можеха да го откраднат. Бърнис Причард държеше да го вземат, първо, защото щяха да посетят Холивуд и Лос Анджелос, където всички носят кожени палта, и, второ, защото вечер в Мексико-сити било доста хладно, така била чувала. Причард, лесно капитулира. За него, както и за жена му, палтото беше символ на тяхното положение. То ги поставяше в категорията на преуспяващите,