— Колко струва?! — Пръстите и бяха побелели от стискане.

Ърнест я погледна отблизо. Видя лицето й — вглъбено и непоколебимо, челюстите стиснати, ноздрите — леко разширени от овладяното дишане.

— За тях взимаме по долар — рече Ърнест, — но аз ти обещах голям бакшиш. Предпочиташ ли снимката пред бакшиша?

Гласът на Норма изхриптя „да“.

— Е, тогава е твоя.

Белотата от пръстите й постепенно изчезна. В очите й блесна тържество. Облиза устни.

— Благодаря — каза Норма. — Много ви благодаря, мистър! — Тя обърна снимката с лице към гърдите си и я притисна. Пластмасата не беше студена като стъкло, а топла и нежна на допир.

— Смятам, че ще се оправя и с една мостра — рече Ърнест. — Нали разбираш, пътувам на юг, няма да се връщам в бюрото цял месец и половина. Може да изкарам две седмици в Лос Анджелос. Там е бомба за всякакви нови шашми.

Норма занесе снимката до тоалетката, издърпа чекмеджето, набута я под куп дрехи и затвори.

— Предполагам, че ще стигнете до Холивуд — каза тя.

— О, всякак! Там е дори още по-добре от Лос Анджелос. Освен туй там карам нещо като ваканция. Имам сума приятели. Карам си почивката, разхождам се, разглеждам и заедно с това бутам търговията. С един куршум два заека. Не си губя времето. Имам един приятел от казармата, бачка там в една студия. С него се мъкна. Последния път се събрахме една компания и като почнахме от „Мелроуз Грото“… Това е точно на Мелроуз, току до студията на РКО. Голяма работа! Няма да ти разправям какво правихме, ама, значи, никога не съм се веселил толкоз. После обаче моят приятел трябваше да се върне обратно на работа в студията.

Норма се беше напрегнала като сетерче, което наблюдава бръмбар.

— Вашият приятел в студия ли работи? — попита между другото тя. — В коя по-точно?

— „Метро Голдуин Майер“ — отговори Ърнест. Той нареждаше куфарчето и не вдигна очи. Не чу нито изхриптяването в глътката й, нито долови необичайния тон в гласа й.

— Вие влизате ли в студията?

— Аха! Уили ми взима пропуск. Понякога ходя да гледам как снимат. Уили е дърводелец. Работил там преди войната и сега пак е там. Бяхме заедно войници. Ужасно добро момче. А за компания е страшен. Знае толкова мадами и телефонни номера, колкото изобщо не можеш да си представиш. Има една дебела черна тетрадка само с телефонни номера. Дори той сам не ги помни всичките мадами, дето им има номерата. — Ърнест навлизаше в любимата си тема и седна на малкия прав стол до стената. — Уили го настанили първо в „Санта Ана“, още в началото на войната, преди да го познавам. А офицерите, значи, научили за неговата черна тетрадка, взели да го водят в Холивуд, а той им докарвал мадами, та оттогава, когато си поиска, си получавал пропуск. Като си заминала неговата част, пак добре си подредил нещата.

Норма скоро придоби отегчен вид от тая декламация. Пръстите й се хванаха за престилката. Гласът й първо изтъня, после стана нисък.

— Не знам дали ще ви главоболя, ако ви помоля за една услуга.

— Ами, хич дори — каза Ърнест Хортън. — Какво искаш?

— Ъ, ако напиша едно писмо и щом като вие… нали ходите там в „Метро Голдуин Майер“, ако случайно го видите мистър Гейбъл, дали ще може да му го предадете?

— Кой е мистър Гейбъл?

— Мистър Кларк Гейбъл! — строго каза Норма.

— А, той ли? Познаваш ли го?

— Да — ледено отвърна Норма. — Аз… аз съм негова братовчедка.

— Аха, разбирам. Ами добре, ще му го предам.

Въпреки че може и да не отида. Защо не го пуснеш по пощата?

Норма присви очи.

— Той не си получава писмата — каза загадъчно тя. — Там има едно момиче, секретарка май, взима му ги и ги гори.

— Как! — учуди се Ърнест, — Защо? Норма помълча за малко да обмисли.

— Те изобщо не му позволяват да ги вижда. — Дори и от собствените му роднини?

— Да, дори и от братовчедка му — потвърди Норма.

— Той ли ти го каза?

— Да. — Очите й бяха огромни и празни. — Да. Естествено, аз скоро ще отида там — каза тя. — Много пъти са ми предлагали и за малко не отидох, обаче братовчед ми, тоест мистър Гейбъл, ми рече: „Недей, натрупай първо опит — така каза. — Още си малка. Няма закъде да бързаш.“ И аз трупам опит. Човек научава много за хората в една закусвалня. Непрекъснато ги наблюдавам.

Хортън я погледна с известно недоверие. Той беше чувал ония фантастични истории за сервитьорки, които за една нощ най-покъртително ставали звезди, но според него Норма нямаше нито гърди, нито крака за такова нещо. Краката й бяха като клечки. От друга страна пък, знаеше за две-три кинозвезди, които били толкова грозни без грим, че извън екрана никой не би им обърнал внимание. Беше чел за такива случаи. Норма, вярно, нямаше много вид, ама какво пък, ще я подпълнят тук-там и щом като Кларк Гейбъл й е братовчед, по-голяма връзка не и трябва. Това е то късметът.

— Аз тоя път не се бях замислил сериозно да му искам ли на Уили пропуск — почна той, — доста пъти съм бил там, ама щом ти искаш, направо ще вляза, ще го намеря и ще му дам твоето писмо. А според тебе защо му изхвърлят пощата?

— Защото просто искат да го уморят от работа и накрая да го изхвърлят като пробита обувка. — страстно заговори Норма. Заливаха я вълни от емоции. Тя бе в екстаз, но в същото време я изпълваше паника. Норма не умееше да лъже. Никога не бе правила подобно нещо. Беше стъпила на една дълга, огъваща се дъска и го съзнаваше. Само един въпрос от страна на Ърнест, само малко нещо да знаеше, дъската би се разклатила и би я отхвърлила в бездната. Но въпреки това не можеше да се спре. — Той е велик мъж — продължаваше тя, — велик джентълмен. Той не харесва ролите, които го карат да играе, защото не е такъв. Дори Рет Бътлър не му допадна да играе, защото не е такъв страхопъзльо, изобщо той не обича да играе роли на страхопъзльовци.

Ърнест бе навел очи и наблюдаваше Норма през миглите си. Започваше да разбира. Ключът на загадката пъплеше из мозъка му. Норма сега беше най-хубава, доколкото изобщо можеше да бъде хубава. На лицето й се четеше достойнство, смелост и един истински велик прилив от любов. Ърнест можеше да направи само две неща — или да й се присмее, или да се включи в играта. Ако в стаята имаше и друг човек — друг мъж например, — той вероятно би се изсмял в самозащита срещу презрението на другия, но заедно с това се и срамуваше, и вълнуваше дълбоко, защото разбираше, че от това момиче сияе едно силно, чисто и непреодолимо чувство. Такова чувство кара новопокръстените да лежат по цяла нощ на каменния под пред олтара. То беше такъв извор на любов, такъв изблик на чиста сила, каквито Ърнест не бе срещал у никого.

— Ще взема писмото — обеща той — и ще му предам, че е от братовчедка му.

По лицето на Норма се появи уплах.

— Не! — каза тя. — По-добре да го изненадам. — Просто му кажете, че е от приятел. И нищо повече.

— Ти кога смяташ да заминеш натам и да почнеш работа? — попита я Ърнест.

— Ами, мистър Гейбъл каза, че трябвало да изчакам още една година. Каза, че съм малка и че имало нужда да натрупам опит и да изучавам хората. Понякога обаче много се уморявам. Понякога си мечтая да съм си там, в моята собствена къща, с онези там дебели, тежки завеси и дългото канапе например, и да се виждам с всичките си приятелки — Бети Дейвис, Ингрид Бергман и Джоун Фонтейн, щото иначе не обичам да се забърквам покрай останалите все в разни разводи и други подобни. Ние просто си седим, говорим за сериозни неща и през цялото време учим, защото само така се става голяма актриса. Има и много, които се държат безобразно с почитателите си, не дават автографи и прочие, но не и ние! Имам пред вид, от нашия тип! Понякога дори викаме момичета от улицата на чаша чай и си говорим и направо ни се струва, че сме равни, защото знаем, че всичко дължим на верността на своите почитатели. — Тя трепереше вътрешно, но не можеше да спре. Беше отишла твърде далече по дъската, но не можеше да спре и още малко дъската