за Дебс като доказателство за това, че е бил буен младеж и че тези неща, подобно ергенските пъпки са част от юношеството. Ала макар да извиняваше и дори да се радваше на своята лудория да поддържа Дебс, сега той бе истински-обезпокоен от обществената активност на дъщеря си Милдред. Тя се въртеше край опасни компании в нейния колеж — преподаватели и някои други, които се смятаха за червени. Преди войната тя бе участвувала в задържането на кораб със старо желязо за Япония и бе събирала медицински припаси за „червените“ в Испанската гражданска война, но той не обсъждаше тези въпроси с Милдред. Тя не желаеше да разговаря с него по тях. Причард имаше силното усещане, че ако всички запазят спокойствие и си мълчат, тя сама ще ги преодолее. Един съпруг и едно бебе щяха да разрешат политическите вълнения на Милдред. Тогава, казваше той, тя ще намери истинските стойности за себе си.
Причард не помнеше много добре посещението си в публичния дом. Бе на двайсет години, пиян, а след това изпита съкрушителното чувство за светотатство и тъга. Помнеше последвалите две седмици, когато с ужас очакваше да се появят симптомите. Беше решил да се самоубие, ако се появят — да се самоубие, но така, че да изглежда случайно.
Сега беше нервен. Беше тръгнал на почивка, която в същност не му беше по вкуса. Заминаваше за Мексико — страна, която, независимо от рекламите, според него бе не само мръсна, но и опасно радикална. Там, бяха експроприирали петрола — с една дума, бяха откраднали частна собственост. И по какво се различаваше от Русия? Русия в съзнанието на Причард заемаше мястото на средновековния дявол — източник на всяко коварство, зло и ужас. Той беше нервен тази сутрин, защото също не беше спал. Обичаше собственото си легло. Трябваше му седмица, за да свикне с друго, а сега в продължение на три седмици щеше да спи на различно абсолютно всяка вечер, а само бог знае с какво щяха да бъдат населени някои от тия легла. Беше уморен, кожата му беше настръхнала. Водата тук беше твърда и докато се бръснеше, си даде сметка, че само след три дни вратът му ще обрасне с твърди, вбити косми. Той извади носна кърпа от вътрешния джоб на сакото си, свали очилата и ги избърса.
— Ще предупредя жена си и дъщерята — каза той. — Не знаехме, че така ви главоболим.
На Норма й хареса думата „главоболим“ и тихичко си я повтори под носа. „Главоболя… Не бих искала да ви главоболя, мистър Гейбъл, но мисля, че трябва да знаете…“
Причард се бе върнал обратно в спалнята. Гласът му се чуваше, докато обясняваше положението, а женски гласове задаваха въпроси.
Мъжът с мустаците стана от стола и накуцуквайки с болка, се приближи до тезгяха, като ниско изпъшка. Взе захарницата и правейки гримаси, потъна пак в стола си.
— Щях да ви я донеса — каза Норма загрижено. Той й се усмихна.
— Не исках да те тревожа — поясни той храбро.
— Изобщо нямаше да ме обезпокоите — каза тя. Хуан постави чашата си на масата.
— Бих искал парче от онази кокосова торта — каза Пъпката.
Алис разсеяно му отряза парче, плъзна чинийката по тезгяха и си отбеляза сметката на тефтерчето.
— Никога ли не се полага парче за сметка на заведението? — подметна Пъпката.
— То май доста парчета минават за сметка на заведението, без негово знание при това — отвърна Алис.
— Изглежда, зле сте се навехнали — обърна се Хуан към дребния мъж.
— Счупено — отговори той, — пръстите са счупени. Ето, ще ви покажа.
Причард се появи от спалнята и седна на останалата свободна маса. Дребният мъж отвърза обувката си и я свали. Изу чорапа, като го постави внимателно върху обувката. Кракът му беше превързан от свода до върха на пръстите. Превръзката беше на петна, напоена с ярка червена кръв.
— Няма нужда да ни показвате — каза Алис веднага. Прилошаваше й от кръв.
— И без това трябва да сменям превръзката — каза дребният мъж, като развиваше бинта и оголи стъпалото. Палецът и двата пръста до него бяха ужасяващо смачкани, с черни нокти и с разкъсано и кървящо месо по върховете.
Хуан се беше изправил. Пъпката също се приближи. Дори Норма не удържа да остане настрана.
— Господи, как са строшени! — каза Хуан. — Ще взема вода да ги поизмия. Би трябвало да вземете някакво лекарство. Иначе ще получите инфекция и може да останете без крак.
Пъпката тънко подсвирна през зъби, с което отбелязваше интерес и възторг относно качеството на удара. Дребният мъж гледаше Хуан в лицето и очите му блестяха от наслада и очакване.
— Зле ли е, а? — заинтересува се той.
— Много — каза Хуан.
— Значи, да ида на доктор, така ли?
— На ваше място щях да отида.
Дребният захихика от удоволствие. — Е това исках да чуя! — рече той.
Той прекара нокътя на палеца си по ходилото и горната част на стъпалото се дигна — кожата, кървавите петна, смазаните пръсти, а отдолу се подаде неговото собствено стъпало, цяло-целеничко, здраво и пръстите му — непокътнати. Той отметна глава назад и ликуващо се разсмя.
— Бива си го, а? Пластмаса. Ново изделие. Причард се беше приближил и лицето му изразяваше отвращение.
— Казва се „Малко чудо: изкуствен крак в рани“ — обясни дребният мъж. Той извади плоска кутия от страничния си джоб и я подаде на Хуан. — Бяхте толкова внимателен с мене, че искам да ви подаря един екземпляр. Подарък от Ърнест Хортън, представител на компанията „Малки чудеса“, — Гласът му изтъня от въодушевление. — Имаме ги в три размера, с един, с два и с три счупени пръста. Тая кутия съдържа номера с три пръста, като този, който току-що видяхте. Има бинт и шишенце с изкуствена кръв, за да изглежда превръзката по-ужасна. — Упътванията са вътре. Първия път само го намокрете малко с топла вода да омекне. Прилепва като кожа и никой няма да познае. Ще има да се смеете на килограм.
Причард се наведе. Някъде далече в своето въображение той си представи как сваля чорапите си на заседание на управителния съвет. Можеше да го направи веднага щом се върне от Мексико, като първо разкаже някоя история с бандити.
— Какво взимате за това? — попита той.
— Долар и половина, но почти не ги продавам на парче — отговори Ърнест Хортън. — Търговията ги лапа веднага щом ги доставя. За две седмици продадох четирийсет гроси.
— Ами! — учуди се Причард. Очите му се разшириха от удивление.
— Ще ви покажа бележника си, ако не вярвате. От новите джаджи тая се харчи най-бързо. „Малки чудеса“ си разчисти терен с нея.
— Какъв е таванът? — попита Причард.
— Не бих искал да казвам, освен ако не сте от бизнеса. Търговска етика, нали разбирате? Причард кимна.
— Все пак ще ми се да взема едно парче на дребно — каза той.
— Ще ви дам веднага щом се нахраня. Направи ли ми филийката с масло? — обърна се той към Норма.
— Сега ще стане — каза Норма и виновно мина зад тезгяха, за да включи тостера.
— Вижте, психологията прави продажбата — каза Ърнест тържествуващо. — С години произвеждахме изкуствени отрязани пръсти, обаче вървяха бавно. А при това цялата работа е в психологията: да си събуеш обувката и чорапа. Никой няма да повярва, че ще си правиш толкоз труд. Човекът, който го измисли, получи доста тлъст хонорар.
— Предполагам, че и вие си докарвате нещо от него — каза Причард с възхищение. Сега се чувствуваше далеч по-добре.
— Е, да, разбира се — каза Ърнест. — Имам още една-две играчки в куфара, които може да ви заинтересуват. Освен в търговията не ги продавам, но ще ви ги демонстрирам. Малко да ви разсмеят.
— Бих искал да взема половин дузина от ранения крак — каза Причард.
— От трите вида ли?
Причард обмисли. Искаше ги за подарък, но не желаеше да поражда съперничество. Чарли Джонсън правеше номера по-добре от Причард. Чарли беше роден комик.