моят баща. — Той пак засмука раната и кръвта понамаля.

Топлината и розовината на зората се прокрадваха наоколо и от това електрическото осветление като че ли загуби част от яркостта си.

— Колко ли пътници ще дойдат с Грейхаунд? — лениво каза Пъпката. После, родена от хубавото чувство у мистър Чикой, осени го ярка мисъл. Тя бе толкова остра, че почти му причини болка. — Мистър Чикой — започна неуверено той с учтив, боязлив и умоляващ глас.

Хуан престана да затяга гайката и зачака да чуе я молба за свободен ден, я за повишаване на заплатата, изобщо за нещо. Молба щеше да последва. Познаваше се по тона, а това за Хуан значеше беля. Всяка беля започваше тъй.

Пъпката мълчеше. Не намираше думи. — Нещо искаш ли? — попита го Хуан предпазливо. — Мистър Чикой, можем ли да го уредим някак… впрочем някак да направиш тъй, че да не ми викаш повече Пъпка?

Хуан извади гаечния ключ и извърна глава. Двамата лежаха по гръб, лице в лице. Хуан видя белезите от заздравелите пъпки, надигащите се нови възпаления и една узряла, твърда, с жълта коричка, готова да се пръсне върху бузата. Докато го гледаше, очите на Хуан омекнаха. Разбра. Усети го внезапно и се зачуди защо не се беше сетил по-рано.

— Как ти е името? — попита го небрежно.

— Ед — поясни Пъпката. — Ед Карсън, далечен роднина на Кит Карсън. Преди да ми излязат в прогимназията… е, викаха ми Кит. — Говореше обмислено и овладяно, но гръдният му кош се издуваше и с тежест се снижаваше и въздухът свиреше в ноздрите му.

Хуан погледна встрани от него, в гръб към издутината на диференциала.

— Окей — каза той, — дай да турим криковете. — Той се плъзна извън автобуса. — Вземи маслото отвътре.

Пъпката отиде бързо в гаража и донесе въздушния такеламит, влачейки гуменото черво подире си. Натисна лостчето и сгъстеният въздух изсвистя зад маслото. Такеламитът щракна, когато диференциалът се напълни с масло и дори малко от него се разля навън. После завинти пробката.

— Хей, Кит, изтрий си ръцете и виж дали Алис не е приготвила кафето, а? — подкани го Хуан.

Пъпката се упъти към ресторанта. До вратата, където се издигаше един от огромните горуни, тъмнееше голямо сенчесто петно. Пъпката се спря там за момент, затаил дъх. Трепереше цял от някакъв особен хлад.

Когато с крайчеца си слънцето проясни планините на изток, Хуан Чикой стана от земята и отърси прахта от краката си и от дъното на комбинезона. Слънцето струеше в прозорците на ресторанта и топлеше зелената трева, поръбила гаража. То сияеше в маковете из равното поле и по големите острови от син вълчи боб.

Хуан Чикой застана при вратата на автобуса. Присегна се, завъртя ключа и натисна стартера с длан. За момент стартерът ръждиво изхлипа, после моторът пое и загърмя, докато Хуан не сподави рева. Натисна амбриажа, премести лоста на допълнителната първа предавка и пусна педала. Задните колела се завъртяха бавно във въздуха и Хуан се върна при тях да се вслуша, в хода на предавките и да чуе няма ли неточно пасване.

Пъпката миеше ръцете си с бензин в плосък тиган в гаража. Слънцето стопли един изгнил лист от предната година, духнат в ъгъла на гаражната врата. След време една малка, още зашеметена от нощта муха изпълзя изпод листото и застана на слънце. Крилцата й бяха прашно-пъстри и тя се движеше мудно от нощния студ. Отри крилцата си с крачка, после крачката едно о друго, след туй разтърка лицето си с предните, а през това време слънцето, надвесващо се под големите надути облаци, затопляше соковете й. Внезапно мухата литна, завъртя се два пъти в кръг, попърха под дъба, след това се блъсна в мрежестата врата на ресторанта, падна по гръб и зажужа, обърната за миг. След туй стъпи на крака, полетя и зае мястото си на рамката на вратата към закусвалнята.

Изпита от безсънната нощ, Алис Чикой надзърна от прага към автобуса. Открехна вратата едва няколко сантиметра, но мухата стремително влетя през процепа. Алис я забеляза и замахна подир нея с кухненската кърпа. Мухата за момент зазизика като луда, след което се настани под ръба на тезгяха. Алис погледа как задните колела на автобуса бавно се превъртат във въздуха и се върна при тезгяха, като затвори кранчето за парата на кафеварката. Кафявата течност в страничната стъклена тръбичка на машината изглеждаше светла и рядка. Тя отри тезгяха с кърпата и докато го забърсваше, забеляза, че единият край на голямата бяла кокосова торта под прозрачния пластмасов похлупак е нащърбен от едно отрязано триъгълниче. Взе нож от поставката за прибори, повдигна похлупака и подравни края на тортата, като пъхна трохите в устата си. И точно преди похлупакът да се върне на място, мухата се шмугна стремглаво под крайчеца и се нахвърли върху кокосовия пълнеж. Тя се закрепи под една малка кремова лимба, без да се вижда отгоре, заора и лакомо забоксува в сладкия пълнеж. Притежаваше една огромна, висока планина от торта и беше щастлива.

Пъпката влезе, вмирисан на бензин и масло, и седна на едно от високите кръгли столчета.

— Поправихме го — каза той.

— С кого? — попита го иронично Алис.

— Е, мистър Чикой свърши естествено по-майсторската работа. Бих изпил чаша кафе с парче торта.

— Вече си опитал от тортата, преди аз да стана. — Тя отметна с ръка косата от очите си. — Дори не можеш да го замаскираш.

— Пишете го на моя сметка — предложи Пъпката. — Мисля, че винаги съм си плащал храната, нали?

— За какво ядеш толкова сладко? — рече Алис, — По цял ден висиш пред таблата с бонбони. Нищо не ти остава от заплатата. Всичко отива за сладки и бонбони. Бас ловя, че от тях ти излизат пъпките. Що не попрестанеш малко?

Пъпката срамежливо наведе очи към ръцете си. Под ноктите му чернееха мръсни дъги — там бензинът не беше проникнал.

— Богати са на калории — рече той. — Човек като работи, има нужда от калорична храна. Следобед към три например, като останеш без сили, какво, човек има нужда от нещо по-калорично:

— От нещо твърдо в гащите — забеляза Алис. — Толкова имаш нужда от калории, колкото аз от… — и не довърши. Алис си беше сквернодумка, но никога не произнасяше думите. Само навеждаше мисълта на тях. Тя дръпна чашата с кафе от чучурчето — дебела, плоскодънна чаша без чинийка, — наля малко мляко и я плъзна по тезгяха.

Вгледан с мъгляви очи в надвесеното предизвикателно над джук-бокса момиче от рекламата за кока- кола, Пъпката си сипа четири лъжици захар и забърка с отвесно изправена лъжица.

— И парче торта — повтори той търпеливо.

— Туй ще ти е гробът. Пак ще надуеш някоя пъпка — като балон.

Пъпката се загледа в добре оформените задни части на Алис и бързо отмести поглед. Алис взе ножа от края на тезгяха и отряза клинче от кокосовата торта. Тортената скала се срути върху мухата и я затрупа. Алис-извади парчето с лопатка и го сложи върху малка чинийка, която също плъзна по тезгяха. Пъпката го подхвана с лъжичката от кафето.

— Станаха ли другите? — попита той.

— Не, но ги чух да трополят. Сигурно някой от тях е източил всичката топла вода. В кухнята нямах нито капка.

— Трябва да е Милдред.

— А?

— Момичето. Трябва да се е къпала. — Алис стръвно го погледна.

— Я си яж калориите и си дръж ума, където му е мястото — рече му тя остро.

— Нищо не съм казал. Ей, в тортата има муха!

Алис се вдърви.

— Вчера имаше муха в супата. Започвам да мисля… че носиш мухи в джоба си.