щеше да я отметне.

— Отначало не разбрах — подзе Ърнест. — Вече си играла във филми, така ли? Звезда ли си вече?

— Да — каза Норма. — Но няма да ме познаете по името, с което ме знаят тук. В Холивуд използувам друго име.

— Какво?

— Не мога да кажа — рече Норма. — Вие сте единственият човек тука, който изобщо знае нещо за мене, Нали няма да ме издадете?

Ърнест беше трогнат.

— Няма — обеща той. — Щом не искаш, няма да казвам.

— Пазете тайната ми неосквернена — рече Норма.

— Разбира се — обеща Ърнест. — Просто ми дай писмото и ще гледам той да го получи.

— И ще гледате кой да получи какво? — викна Алис от коридора. — Какво правите сами в спалнята? — Очите й подозрително шареха за веществени доказателства, опипаха куфарчето с мострите върху леглото, спряха се на възглавницата, провериха покривката и след това преминаха на Норма. Очите на Алис минаха от нозете й нагоре по краката, позабавиха се на полата за миг, поколебаха се на кръста и накрая се установиха върху пламналото й лице.

Норма беше почти мъртва от смущение. Бузите й бяха на червени петна. Алис подпря ръце на хълбоците.

— Аз само събирах куфара с мострите и тя ме помоли да взема едно писмо до неин братовчед в Лос Анджелос — заобяснява Ърнест умиротворително.

— Тя няма никакъв братовчед в Лос Анджелос.

— Има, как да няма — ядосано отвърна Ърнест, — аз го познавам.

Сега вече яростта, която се мъчеше да се освободи от Алис цяла сутрин, избухна.

— Чуйте ме добре! — крещеше тя. — Няма да позволя на разни търговски пътници да подмамват помощничките ми.

— Никой не я е пипал — каза Ърнест. — Никой не я е докосвал с ръка.

— Така ли? А какво търсите тогава в нейната спалня? Я погледнете лицето й. — Алис кипеше от хистерия. Устата й бълваше дебел, гърлен, крякащ глас. Косата й се разпиля по лицето, очите й се завъртяха и навлажниха, а устните й се опънаха и станаха злобни като на боксьор, който продължава да трепе изпадналия в полусъзнание противник. — Няма да го позволя! Или си въобразявате, че искам да ми се издуе? Че искам да ми се напълни къщата с копелета? И ви даваме спалните си и леглата си!

— Казвам ви, нищо не е станало! — изкрещя й Ърнест. Той беше обладан от безпомощност пред лицето на тази лудост. Отрицанията му звучаха в собствените му уши почти като признания. Не разбираше защо тя прави всичко това и от самата несправедливост му се пригади. У него също се надигна ярост.

Устата на Норма зееше отворена и ловеше микроба на хистерията. С всяко задъхано издишване от нея излизаха цвилещи крясъци. Ръцете й се боричкаха пред нея, сякаш искаха взаимно да се унищожат. Алис се приближи към нея. Десният й юмрук беше двойно по-голям — не женско юмруче, а грамаден, с плътно свити пръсти, с вдигнати, стърчащи кокалчета и палец под връхните стави. Думите й излизаха тежки и слюнчести:

— Вън оттука! Махай се от цялата ми къща! Махай се вън на дъжда! — Алис се нахвърли върху Норма, която заднишком изчезна, надавайки вик на ужас.

В коридора се чуха бързи стъпки и Хуан остро сгълча: „Алис!“

Тя спря. Устата й остана отворена и в очите й се появи страх. Хуан пристъпи бавно в стаята. Беше увесил палци на джобовете на работния комбинезон. Плъзгаше се към нея леко като котка. Златният пръстен върху ампутирания му пръст отбляскваше в оловната светлина на прозореца. Целият гняв на Алис се преля в страх. Тя му се изплъзваше, мина покрай ъгъла на леглото, по задънената пътечка, докато опря в стената и там спря.

— Не ме удряй — прошепна тя. — Моля те, не ме удряй!

Хуан я приближи и дясната му ръка се пресегна бавно към нейната, точно над лакътя. Той гледаше нея, не през или встрани от нея. Нежно я завъртя, преведе я през спалнята и затвори вратата под носа на Норма и Ърнест. Двамата гледаха слисани вратата и едва дишаха. Хуан настани Алис на двойното легло, внимателно я обърна и тя се стовари като саката по гръб, впила в него див поглед. Той взе възглавница от единия край на леглото и я сложи под главата й. Лявата му ръка с отрязания пръст и венчалния пръстен нежно галеше страната й.

— Сега ще ти мине — каза той.

Тя кръстоса ръце върху лицето си и захлипа сподавено, дрезгаво и сухо.

Бърнис Причард, дъщеря й Милдред и мистър Причард седнаха на масичката вдясно от входа на ресторанта. Макар и само трима, те се бяха свили още по-плътно един до друг. Двамата родители — защото усещаха, че по някакъв начин ги нападат, а Милдред — от особено чувство за покровителство над тях. Тя често се чудеше как са оцелели нейните родители в този груб и жесток свят. Имаше ги за наивни, беззащитни деца и що се отнася до майка й, в известен смисъл беше права. Но Милдред изпускаше из очи непоклатимостта и устойчивостта на детето, неговото чистосърдечно упорство да се наложи. Бърнис притежаваше някаква непоклатимост. Не можеше да се каже, че е грозна. Имаше прав нос и толкова дълго бе носила пенсне, че от двете му страни се бяха очертали полукръгове от щипката. Очите й бяха теменужени и късогледи, което й придаваше симпатично вглъбен израз. Бърнис бе женствена и изтънчена и се обличаше винаги в стил, едва загатващ отминалата мода. Понякога носеше жабо или си слагаше някоя старовремска игла. Блузите й бяха все с дантелка или ръчна бродерия, а яките и маншетите — винаги безупречни. Употребяваше лавандулов одеколон, така че кожата, дрехите и дори дамската й чанта ухаеха на лавандула и на още някакъв друг почти неуловим неин собствен кисел мирис. Имаше красиви глезени и стъпала, които обуваше в скъпи обувки, обикновено от шевро, с връзки и с възглавничка под свода на ходилото. Устата и беше детска, доста увиснала и пухкава и не издаваше изключителен характер. Говореше съвсем малко, но в собствения си кръг имаше репутация на човек добродушен и прозорлив. Първото — като говореше само добри неща за хората, дори за онези, които не познаваше, второто — защото никога не изразяваше мнение по същество за каквото и да било освен за парфюми и ястия. Тя посрещаше мненията на другите хора със спокойна усмивка, сякаш едва ли не им прощава, че изобщо имат мнение. Истината бе, че просто не ги слушаше.

На няколко пъти Милдред се бе разплаквала от яд заради тая всезнаеща, опрощаваща усмивка на майка си в отговор на нейните политически или икономически тиради. Бе й струвало доста време, докато разбере, че майка й не се вслушва в никакви разговори, ако не се отнасят за хора, места или материални неща. От друга страна обаче, Бърнис никога не забравяше подробностите за дадени стоки, цветове и цени. Беше в състояние да запомни точно колко е платила за чифт велурени ръкавици преди седем години. Обичаше ръкавици и пръстени — всякакви пръстени. Имаше доста богата колекция, но и с други накити винаги носеше малкия си годежен пръстен с диамант и златната венчална гривна. Тях сваляше само когато се къпе. Когато миеше гребените и четките си в амонячна вода, ги оставяше на себе си. Амонячната вода почистваше пръстените и диамантите ослепително заблестяваха.

Брачният й живот беше в общи линии приятен и тя обичаше съпруга си. Мислеше си, че познава слабостите, стремежите и желанията му. Самата тя бе осакатена поради така наречената „калугарска качулка“, която й пречеше да изпита каквото и да било сексуално въодушевление от брака си. Страдаше и от някакви киселини, поради които не можеше да зачене, преди тези киселини да бъдат неутрализирани по изкуствен начин в тялото й. И двете си състояния намираше за нормални, всякакви други отклонения — за ненормални и дори неприлични. Жените със сладострастни апетити наричаше „онзи тип жени“ и леко ги съжаляваше, така както съжаляваше наркоманите и алкохолиците. Отначало тя бе приемала любовните пориви на мъжа си, но постепенно с боязлива, ала упорита неохота първо ги канализира, след туй ограничи и накрая задуши, така че той я желаеше все по-рядко и по-рядко, докато сам започна да вярва, че навлиза във възраст, когато тези неща нямат значение.

Бърнис бе по свой начин една много силна жена. Поддържаше къщата стегната, чиста и удобна и