— А кога ще видят добрите момиченца хубавите подаръчета?

— Ще видиш — каза той и натъпка пакетчетата в страничния си джоб. Искаше при удобен случай да се появи, изкуцвайки. Беше измислил нов вариант на номера. Щеше да се престори, че кракът му е толкова зле, че не може да свали сам обувката и чорапа. Щеше да бъде голям майтап да гледа изражението й? Бърнис щеше да получи удар, като види раната на крака му.

— Елиът, кажи ми какво е — попита тя малко раздразнено.

— Ще видиш, само спокойно, доброто ми момиче. После продължи, като се обърна към Ърнест: Тъкмо изобретих нещо много хитро. После ще ви го кажа.

— Е, няма как — потвърди Хортън, — така се движи светът. Измисляш нещо хитро и си готов. Няма нужда да си изчерпателен. Просто един дребен финт, „щипка“, както му викат в Холивуд. Такъв е номерът там. Фащаш някой филм, който е направил много мангизи, „щипваш“ го лекичко, колкото да не е без хич, и хоп — печалбичка.

— Разумно — рече Причард. — Да, сър, напълно разумно.

— Много е смешно с тия хватки. — каза Хортън. Той седна на един от високите столове и кръстоса крак. — Особено когато ти хрумне нещо неподходящо. Аз например направих едно изобретение и вече си представях как сядам да си броя колко съм „ударил“, то излезе, че съм сбъркал. Сега, вижте каква е работата. Има сума хора като мене, които пътуват и си вадят хляба от туй куфарче. Добре, ама ще ти се случи я договор да подписваш, я при някое готино маце да се разпишеш, искаш да се изтупаш в смокинг, Добре, Ама в куфара смокингът взема много място, пък и я го туриш един-два пъти, я не. Та ето какво изобретих, Представете си, викам, че имате хубав тъмен костюм за работа — тъмносин, почти черен, или тъмносив — и си представете, викам, че имате също така едни малки копринени калъфчета като ревери и едни лентички, които просто се затъкват в панталона. Следобеда си имате тъмния костюм — после обличате реверите в копринените калъфчета, защипвате лентичките на панталона и ето ви смокинг. Дори изобретих малка чантичка, в която да се носят.

— Гледай ти! — извика Причард. — Ами това е чудесна идея! Ами да, защо трябваше и аз да хабя толкова място в куфара си заради един смокинг. Аз бих искал да имам точно такова нещо. Ако получите патент и предприемете кампания, голяма общонационална рекламна кампания, ха, можете да вземете и някоя филмова звезда да подкрепи…

Ърнест вдигна ръка и каза:

— Точно както и аз си го представях. И сбърках, вие също бъркате. Нарисувах го всичко на хартия, как ще става, как на крачолите ще има малки копринени ушички, на които да се закачат кукичките на лентите, и срещнах един приятел, който е агент на един голям производител на конфекция, — Ърнест се изкиска. — Веднага ме тури на място. Моментално ще те хванат за гушата всички шивачи и производители на конфекция, ми вика. Те продават навсякъде смокинги за по петдесет до сто и петдесет долара, а ти им излизаш с предложение да отнемеш тоя бизнес с някаква си дреболия за десет долара. Направо ще те изхвърлят от Щатите, вика.

Причард кимна замислено.

— Да, разбирам причината. Те трябва да защищават себе си и своите акционери.

— Той не даде големи надежди — каза Ърнест. — Аз си представях, че сядам и броя парите. После си викам, че човек, който пътува, да кажем, със самолет, ще има ограничения за багажа. Тоя човек има право да си спести малко място в куфара. Ще има фактически два костюма с теглото на един. После реших също, че може би бижутерските компании ще се заинтересуват. Комплект карфица и копчета за ръкавели плюс моите ленти и ревери в хубава опаковка. Не съм се занимавал още с този въпрос. Не съм питал никого. Може да има хляб в тази идея все пак.

— Ние с вас трябва да се срещнем и сериозно да поговорим — каза Причард. — Патент имате ли?

— О, не. Не исках да влизам в разноски, преди да съм сигурен, че някой ще прояви интерес.

— Хм — започна Причард. — може би сте прав. Пълномощните за патент и прочие са доста скъпички. Да, може би сте прав. — След това смени темата. — По кое време ще можем да тръгнем? — попита той Хуан.

— Грейхаунд пристига към десет. Кара редовната стока и малко пътници. Ние трябва да тръгнем в десет и трийсет. Такова е разписанието. Мога ли още нещо да ви предложа, господа? Още малко кафе?

— Още малко кафе — прие отново Причард. Хуан му го донесе и погледна през прозореца към автобуса, чиито колела се въртяха във въздуха. Причард си погледна часовника.

— Е, значи, имаме още час — отбеляза той.

Висок, приведен възрастен мъж се подаде отстрани на сградата. Мъжът, който беше спал в леглото на Пъпката. Той отвори вратата на ресторанта, влезе и седна на висок стол. Главата му беше постоянно приведена поради артрита в основата на врата, от което върхът на носа му сочеше точно към земята. Той беше доста над шейсетте и веждите му висяха над очите като на шотландски териер. Дългата му горна устна, с дълбок улей над нея, беше вирната над зъбите като зурла на тапир. Издатината над средните му зъби изглеждаше почти като хватателен орган. Беше с жълтеникавозлатни очи, от което видът му бе свиреп.

— Не ми харесва — каза той без предисловие. — Не ми харесваше вчера, когато ви се счупи автобусът, а днес дори още по-малко ми харесва.

— Оправихме задния мост — каза Хуан. — Сега колелата се въртят както трябва.

— Мисля, че ще се откажа и ще се върна в Сан Исидро за автобуса на Грейхаунд — продължи той.

— Спокойно можете.

— Имам предчувствие — каза мъжът. — Просто не ми харесва. Нещо иска да ме предупреди. Няколко пъти ми се е случвало. Не обръщах внимание и все си имах неприятности.

— Автобусът е наред — каза Хуан, като гласът му леко се повиши от раздразнение.

— Не говоря за автобуса — продължи човекът. — Аз живея в тоя щат, тук съм роден. Земята е напоена с вода. Реката Сан Исидро ще се вдигне. Нали знаете как приижда Сан Исидро? Точно под Белия връх минава право през Каньона на Самотния бор и прави един голям завой. Земята се наквасва с вода и всяка капчица се излива в Сан Исидро. Сега точно ще се разбушува.

Мисис Причард започна да се оглежда притеснена.

— Мислите ли, че има някаква опасност?

— Е, мила, хайде сега — взе да я успокоява Причард.

— Имам едно чувство — повтори пак мъжът. — Старият път минаваше точно по завоя на реката и изобщо не я пресичаше. Дошъл едва преди трийсет години, Траск се обяви за началник на пътищата в щата. Не му хареса старият път. Сложи два моста и спести какво? Дванайсет мили, ето какво спести. Траск е мошеник. — Той изви неподвижния си врат и огледа семейство Причард. — Мошеник. Тъкмо щяха да го подвеждат под отговорност за едни други работи, и умря. Преди три години. Умря богат. Има две момчета, учат в Калифорнийския университет и си живеят на гърба на данъкоплатците. — Той млъкна и горната му устна се разтрепера от единия до другия край на дългите му жълти зъби. — Ако тия мостове наистина се натоварят, ще свършат. Бетонът не е достатъчно здрав. Просто ще се откажа и ще се върна в Сан Исидро.

— Нищо й нямаше на реката завчера — каза Хуан. — Беше почти без вода.

— Вие не познавате Сан Исидро. Може да придойде за няколко часа. Виждал съм я разлята на половин миля и в нея да плуват мъртви крави и цели кокошарници. А, не! Щом се появи това чувство у мене, хич няма да продължавам. При това аз не съм суеверен.

— Мислите ли, че автобусът ще мине по този мост?

— Не казвам какво мисля. Казвам само, че Траск беше мошеник. Остави наследство от трийсет и шест хиляди и петстотин долара. Момчетата му сега се учат и ги харчат.

Хуан излезе от тезгяха и отиде при телефона на стената.

— Ало — поде той, — дайте ми сервизна станция „Брийд“ на шосето за Сан Хуан. Не знам номера. — Той почака известно време и каза: — Ало. Тук е Чикой от Бунтарския. Как е реката? Ами?! Аха, а мостът наред ли е? Окей, ще се видим скоро. — Хуан затвори слушалката. — Реката доста се е качила — обясни той. — Казват обаче, че мостът е в изправност.

— Реката понякога се качва и с по трийсет сантиметра на час, ако каньонът й друсне някой облак вода. Докато стигнете, може да няма вече мост.